Капитан I ранг от резерва Валентин Димитров гостува на Янчо Бакалов
ГОЛЯМ ШЛЕМ
Малко след полунощ на вратата на радиорубката се почука някак особено. Или чукачът не можа да докара паролата, или просто не я знаеше. Карето невъзмутимо продължи поредното разиграване, а Спатийката, който беше мор в момента, спря да раздава второто тесте, направи среден пръст и тихомълком насочи ръката си към вратата. Онзи или си бе отишъл, или, още по-лошо, слухтеше зад нея.
Независимо от корабното си звучение радиорубката бе едно съвсем сухоземно помещение във фоайето на първия етаж в централния корпус на Морското училище, в който след няколко стълби между две котви парадният вход въвеждаше само началници, проверяващи и високи гости. Останалият народ влизаше в сградата през другите два входа на калканите й под „мостовете”, които я свързваха с още по едно крило. От емблематичното квадратно фоайе се влизаше в стаята на дежурния по училище и в симетрично помещение, където той на смени с помощника си подремваше облечен някой и друг час през нощта. Публична тайна бе, че симетричното пък на радиорубката помещение е територия на спецовете.
ГОЛЯМ ШЛЕМ
Малко след полунощ на вратата на радиорубката се почука някак особено. Или чукачът не можа да докара паролата, или просто не я знаеше. Карето невъзмутимо продължи поредното разиграване, а Спатийката, който беше мор в момента, спря да раздава второто тесте, направи среден пръст и тихомълком насочи ръката си към вратата. Онзи или си бе отишъл, или, още по-лошо, слухтеше зад нея.
Независимо от корабното си звучение радиорубката бе едно съвсем сухоземно помещение във фоайето на първия етаж в централния корпус на Морското училище, в който след няколко стълби между две котви парадният вход въвеждаше само началници, проверяващи и високи гости. Останалият народ влизаше в сградата през другите два входа на калканите й под „мостовете”, които я свързваха с още по едно крило. От емблематичното квадратно фоайе се влизаше в стаята на дежурния по училище и в симетрично помещение, където той на смени с помощника си подремваше облечен някой и друг час през нощта. Публична тайна бе, че симетричното пък на радиорубката помещение е територия на спецовете.
В тази зона се намираха и светините на училището - мраморната плоча с имената на първенците на випуските и бойното знаме, охранявано денонощно от един часови в парадна униформа.
Ново почукване, този път съвсем далече от паролата, бе съпроводено от ясна реплика:
- Отворете! Знам, че сте вътре...
- Чети табелата и изчезвай! - кресна му Шикана със самочувствието от току-що записания робер с две добри.
На табелата отвън неизвестният досадник би трябвало да прочете написаното с големи дебели букви „ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!” и с по-малки под тях „заповед”. Неизвестно на кого, но такава заповед наистина съществуваше. Тя вписваше човека и техниката на няколкото квадратни метра зад вратата в ежедневието на училището, че и в битката между великите сили в „студената война”.
Довереният ротационен наемател на радиорубката в момента - Фазана, старшина-школник до постъпването в училището, който още в първите му дни се бе разделил със званието „тошко”, красящо рамената му, освен този военен актив, увенчан и с няколко месеца бойна служба в „бермудския триъгълник”, имаше и още една екстра, която го нареждаше сред най-привилегированите курсанти - бе надувал бузи в духовата музика още в техникума. В мирно време нещатният тръбач отваряше прозореца на своята неприкосновена обител, подаваше се до кръста от него и целувайки мундщука огласяше със сигнали карето между сградите по няколко пъти на ден. Сутрин - за ставане, голям сбор - за вдигане на флага и вечерна проверка, а на закуска, обяд и вечеря - с онази прекрасна мелодия, на която поколенията войскари приписваха текста „чорба-каша, чорба-каша, топъл хляб”.
Фазана отговаряше и за училищната радиотранслация. От централния й пост в радиорубката той пускаше химна за флага и след проверка, новините по радио „Христо Ботев” по график, а в свободното време и по празниците въртеше основно три плочи - маршове, Емил Димитров и Лили Иванова. Ако започнеше третата световна война, оповестен от дежурния офицер, тръбачът трябваше да изсвири онази тревожна полуръченица, след която хилядното курсантство щеше за минути да се строи на плаца с личното си оръжие и предварително заделените в торбата вещи, да измине за часове пеш десетки километри за да продължи на следващия ден да се учи съкратено на палатки в гората, скрито от противниковите бомби и ракети.
- Отворете или ще разбия вратата! Аз съм дежурният офицер - онзи отвън вече не се и опитваше да налучква пароли.
Четиримата мислеха трескаво. Пръв тихичко се обади Професора:
- Може някой да се майтапи... прилича ми на...
- Глупости - възрази шепнешком Спатийката - ега ти майтапа, може наистина да е дежурният.
- Да му отворим - предложи Шикана - щом и без това ще разбива вратата! Пък и какво губим - петорка в Арко Ирис.
- Вие да, но аз - възрази Фазана - нали знаеш аз какво губя! Че и вие покрай мен...
Загубите наистина щяха да са големи, ако до началството достигнеше тайната функция на радиорубката. В нея тръбачът имаше едно легло, докато стотината съвипускници спяха в общо огромно помещение на два етажа. Те се отопляваха от печка с въглища, а той - с реотани. След сутрешните занятия другите се занимаваха в класни отделения по 25 души, а той - сам. При него влизаха ограничен кръг приятели - основно бриджори. След вечерна проверка играеше основното каре, в почивните дни при ежегодните „карантини” срещу близкоафрикански и далечноазиатски вируси и още по-честите „казармени режими” поради спад в дисциплината, то организираше истински турнири, които по правило печелеше.
Словесната атака зад вратата продължи:
- Ако сте мъже - отворете! Ако сте страхливци - влизам сам!
Последните думи предизвикаха бързи действия - картите и пепелниците бяха скрити, а вратата отключена. В рамката й се вписа строен достолепен капитан първи ранг със синьо-бяла лента на дежурен по училище на левия ръкав. Пристъпи напред, затвори зад себе си и попита, гледайки часовника си:
- Шест минути се колебаете дали сте мъже или не? Бъдещи офицери! Срам... - и едва тогава добави - Свободно! Седнете.
Четиримата третокурсници отпуснаха крак, но никой не се осмели да седне. Дежурният се поинтересува кой е най-слабият в карето и когато три чифта очи се насочиха към Спатийката, седна на неговото място. После разкопча най-горното телено копче на китела си и разпореди:
- Вадете картите, да раздава който е на ред. Вие - обърна се към Спатийката - ще пишете! Надявам се, че поне играете с 52 карти, щом сте в трети курс...
- Тъй вярно - промълви съучастнически Професора и разцепи колодата, която Шикана започна да раздава с треперещи ръце.
Гостът надяна старомодни очила и анонсирането започна предпазливо. След два паса той тръгна с без коз, а като чу двете пики на партньора си, веднага го вдигна на четири. Тримата замълчаха. Докато чакаше атаката, офицерът промърмори:
- Маскировката ви е слаба. Утре така ли ще си маскирате корабите? Светлината прозира към плаца през това одеало, дето сте го закачили на прозореца. Миризмата на цигари я усещам чак в дежурната стая. Анонсите ви сигурно ги чуват часовите на знамето...
Играта потръгна, после се разгорещи. Класата на новодошлия си личеше. На поредното раздаване след като измъчваше и надигаше с разпитване партньора си той обяви голям шлем, изчака атаката спокойно, хвана се от горе и сложи десятка каро на зелената покривка от сукно, открадната кой знае от коя димитровска стая. Противникът се замисли, защото морът имаше асо каро. Дежурният го осветли със самочувствие:
- Ако дамата е у вас ги изкарвам, независимо кога ще я прежалите. Ако не - две вътре...
Дамата се оказа на място, дежурният свали всичките си карти, обяснявайки играта до края и за пръв път от много време радиорубката бе свидетел на един красив голям шлем. Той оформи трети робер за по-малко от час.
- Добре момчета - сложи картите на сукното офицерът - Стига толкова, а и помощникът трябва да почива. Не ги смятайте - обърна се към писаря - няма значение кой е победил, играта бе добра, но има още да ги учите. Както и училището, разбира се! - разкопча третото копче от кипела, извади тефтерче от вътрешния джоб и се зачете в него - Другия месец съм дежурен на двадесет и трети... Лягайте си, че утре ще дремете на лекциите.
Останало без външния човек, карето бавно излизаше от шока. Той не ги руга, не им скъса картите, дори не ги конфискува, както обикновено се казваше „до края на обучението”, седна, поигра с тях и дори шлемоса противника. А те не знаеха името му - бе един от многото преподаватели на другия факултет. Прякор обаче му сложиха начаса - Големия шлем. Бяха сигурни, че няма да ги натопи за нарушението. Неговото нарушение като дежурен офицер с подчинени, на което те бяха свидетели и участници, означаваше незабавно уволнение.
На отбелязаната в календарчето му дата в същия късен час Големия шлем със синьо-бялата си лента на ръкава почука на вратата на радиорубката. Докато четиримата стърчаха мирно, той възприемаше промените в нея. На прозореца бе окачено непрозиращо ново войнишко одеало, на изпраното сукно лежаха неразпечатани две нови колоди, вместо на цигарен дим в игралната зала ухаеше на качествено кафе. Дежурният се усмихна, направи жест, който би трябвало да означава „да започваме” и седна на своето място. Срещу него седна Професора - вчера той бе изтеглил жребия да партнира на майстора. Фазана и Спатийката се съпротивляваха рисковано, а поредицата на техните загуби този път записваше Шикана.
Офицерско-курсантското каре просъществува месеци. Той се забавляваше, пропадайки на тяхното ниво, а може би това го връщаше в неговата младост, на която едва сега доказваше, че дисциплината се нарушава не само от подчинените. Между разиграванията те попиваха сентенциите му за службата, жените и живота, с които им предстоеше да се сблъскат, някак странно и авансово се чувстваха офицери.
След лятната ваканция Големия шлем не почука на вратата на радиорубката месец, два, три... От колегите от другия факултет карето вече четвъртокурсници узна, че по неговата дисциплина има нов, по-млад преподавател. Предишният бил може би във флота, на пенсия или незнайно още къде, но във всички случаи извън училището, понеже началниците нещо не го харесали. Същата вечер около зеленото сукно Фазана, Професора, Шикана и Спатийката сякаш по команда спряха картите в подножието на поредния робер, измъчвани от въпроса „Кой го изпя?”. Първо дълго се клеха един другиму, че не е никой от тях. Съмненията прескочиха към помощниците на дежурния по училище, към часовите, които пазеха училищните светлини и дори към онова, симетрично на радиорубката помещение.
Скоро Фазана сдаде придобивката си на друг тръбач, а след дипломирането заедно със Спатийката се запиляха по световния океан. Професора и Шикана започнаха да лейтенантстват в марината. Щяха да минат години, но станеше ли дума за бридж, и четиримата, всеки по своему, се сещаше веднага за един Голям шлем - не само за човека, който така бяха нарекли, но за Големия шлем в простата игра на карти и в сложната игра на живот.
ВАЛЕНТИН ДИМИТРОВ
P. S. Имената са художествена измислица, сюжетът - истина.
Ново почукване, този път съвсем далече от паролата, бе съпроводено от ясна реплика:
- Отворете! Знам, че сте вътре...
- Чети табелата и изчезвай! - кресна му Шикана със самочувствието от току-що записания робер с две добри.
На табелата отвън неизвестният досадник би трябвало да прочете написаното с големи дебели букви „ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!” и с по-малки под тях „заповед”. Неизвестно на кого, но такава заповед наистина съществуваше. Тя вписваше човека и техниката на няколкото квадратни метра зад вратата в ежедневието на училището, че и в битката между великите сили в „студената война”.
Довереният ротационен наемател на радиорубката в момента - Фазана, старшина-школник до постъпването в училището, който още в първите му дни се бе разделил със званието „тошко”, красящо рамената му, освен този военен актив, увенчан и с няколко месеца бойна служба в „бермудския триъгълник”, имаше и още една екстра, която го нареждаше сред най-привилегированите курсанти - бе надувал бузи в духовата музика още в техникума. В мирно време нещатният тръбач отваряше прозореца на своята неприкосновена обител, подаваше се до кръста от него и целувайки мундщука огласяше със сигнали карето между сградите по няколко пъти на ден. Сутрин - за ставане, голям сбор - за вдигане на флага и вечерна проверка, а на закуска, обяд и вечеря - с онази прекрасна мелодия, на която поколенията войскари приписваха текста „чорба-каша, чорба-каша, топъл хляб”.
Фазана отговаряше и за училищната радиотранслация. От централния й пост в радиорубката той пускаше химна за флага и след проверка, новините по радио „Христо Ботев” по график, а в свободното време и по празниците въртеше основно три плочи - маршове, Емил Димитров и Лили Иванова. Ако започнеше третата световна война, оповестен от дежурния офицер, тръбачът трябваше да изсвири онази тревожна полуръченица, след която хилядното курсантство щеше за минути да се строи на плаца с личното си оръжие и предварително заделените в торбата вещи, да измине за часове пеш десетки километри за да продължи на следващия ден да се учи съкратено на палатки в гората, скрито от противниковите бомби и ракети.
- Отворете или ще разбия вратата! Аз съм дежурният офицер - онзи отвън вече не се и опитваше да налучква пароли.
Четиримата мислеха трескаво. Пръв тихичко се обади Професора:
- Може някой да се майтапи... прилича ми на...
- Глупости - възрази шепнешком Спатийката - ега ти майтапа, може наистина да е дежурният.
- Да му отворим - предложи Шикана - щом и без това ще разбива вратата! Пък и какво губим - петорка в Арко Ирис.
- Вие да, но аз - възрази Фазана - нали знаеш аз какво губя! Че и вие покрай мен...
Загубите наистина щяха да са големи, ако до началството достигнеше тайната функция на радиорубката. В нея тръбачът имаше едно легло, докато стотината съвипускници спяха в общо огромно помещение на два етажа. Те се отопляваха от печка с въглища, а той - с реотани. След сутрешните занятия другите се занимаваха в класни отделения по 25 души, а той - сам. При него влизаха ограничен кръг приятели - основно бриджори. След вечерна проверка играеше основното каре, в почивните дни при ежегодните „карантини” срещу близкоафрикански и далечноазиатски вируси и още по-честите „казармени режими” поради спад в дисциплината, то организираше истински турнири, които по правило печелеше.
Словесната атака зад вратата продължи:
- Ако сте мъже - отворете! Ако сте страхливци - влизам сам!
Последните думи предизвикаха бързи действия - картите и пепелниците бяха скрити, а вратата отключена. В рамката й се вписа строен достолепен капитан първи ранг със синьо-бяла лента на дежурен по училище на левия ръкав. Пристъпи напред, затвори зад себе си и попита, гледайки часовника си:
- Шест минути се колебаете дали сте мъже или не? Бъдещи офицери! Срам... - и едва тогава добави - Свободно! Седнете.
Четиримата третокурсници отпуснаха крак, но никой не се осмели да седне. Дежурният се поинтересува кой е най-слабият в карето и когато три чифта очи се насочиха към Спатийката, седна на неговото място. После разкопча най-горното телено копче на китела си и разпореди:
- Вадете картите, да раздава който е на ред. Вие - обърна се към Спатийката - ще пишете! Надявам се, че поне играете с 52 карти, щом сте в трети курс...
- Тъй вярно - промълви съучастнически Професора и разцепи колодата, която Шикана започна да раздава с треперещи ръце.
Гостът надяна старомодни очила и анонсирането започна предпазливо. След два паса той тръгна с без коз, а като чу двете пики на партньора си, веднага го вдигна на четири. Тримата замълчаха. Докато чакаше атаката, офицерът промърмори:
- Маскировката ви е слаба. Утре така ли ще си маскирате корабите? Светлината прозира към плаца през това одеало, дето сте го закачили на прозореца. Миризмата на цигари я усещам чак в дежурната стая. Анонсите ви сигурно ги чуват часовите на знамето...
Играта потръгна, после се разгорещи. Класата на новодошлия си личеше. На поредното раздаване след като измъчваше и надигаше с разпитване партньора си той обяви голям шлем, изчака атаката спокойно, хвана се от горе и сложи десятка каро на зелената покривка от сукно, открадната кой знае от коя димитровска стая. Противникът се замисли, защото морът имаше асо каро. Дежурният го осветли със самочувствие:
- Ако дамата е у вас ги изкарвам, независимо кога ще я прежалите. Ако не - две вътре...
Дамата се оказа на място, дежурният свали всичките си карти, обяснявайки играта до края и за пръв път от много време радиорубката бе свидетел на един красив голям шлем. Той оформи трети робер за по-малко от час.
- Добре момчета - сложи картите на сукното офицерът - Стига толкова, а и помощникът трябва да почива. Не ги смятайте - обърна се към писаря - няма значение кой е победил, играта бе добра, но има още да ги учите. Както и училището, разбира се! - разкопча третото копче от кипела, извади тефтерче от вътрешния джоб и се зачете в него - Другия месец съм дежурен на двадесет и трети... Лягайте си, че утре ще дремете на лекциите.
Останало без външния човек, карето бавно излизаше от шока. Той не ги руга, не им скъса картите, дори не ги конфискува, както обикновено се казваше „до края на обучението”, седна, поигра с тях и дори шлемоса противника. А те не знаеха името му - бе един от многото преподаватели на другия факултет. Прякор обаче му сложиха начаса - Големия шлем. Бяха сигурни, че няма да ги натопи за нарушението. Неговото нарушение като дежурен офицер с подчинени, на което те бяха свидетели и участници, означаваше незабавно уволнение.
На отбелязаната в календарчето му дата в същия късен час Големия шлем със синьо-бялата си лента на ръкава почука на вратата на радиорубката. Докато четиримата стърчаха мирно, той възприемаше промените в нея. На прозореца бе окачено непрозиращо ново войнишко одеало, на изпраното сукно лежаха неразпечатани две нови колоди, вместо на цигарен дим в игралната зала ухаеше на качествено кафе. Дежурният се усмихна, направи жест, който би трябвало да означава „да започваме” и седна на своето място. Срещу него седна Професора - вчера той бе изтеглил жребия да партнира на майстора. Фазана и Спатийката се съпротивляваха рисковано, а поредицата на техните загуби този път записваше Шикана.
Офицерско-курсантското каре просъществува месеци. Той се забавляваше, пропадайки на тяхното ниво, а може би това го връщаше в неговата младост, на която едва сега доказваше, че дисциплината се нарушава не само от подчинените. Между разиграванията те попиваха сентенциите му за службата, жените и живота, с които им предстоеше да се сблъскат, някак странно и авансово се чувстваха офицери.
След лятната ваканция Големия шлем не почука на вратата на радиорубката месец, два, три... От колегите от другия факултет карето вече четвъртокурсници узна, че по неговата дисциплина има нов, по-млад преподавател. Предишният бил може би във флота, на пенсия или незнайно още къде, но във всички случаи извън училището, понеже началниците нещо не го харесали. Същата вечер около зеленото сукно Фазана, Професора, Шикана и Спатийката сякаш по команда спряха картите в подножието на поредния робер, измъчвани от въпроса „Кой го изпя?”. Първо дълго се клеха един другиму, че не е никой от тях. Съмненията прескочиха към помощниците на дежурния по училище, към часовите, които пазеха училищните светлини и дори към онова, симетрично на радиорубката помещение.
Скоро Фазана сдаде придобивката си на друг тръбач, а след дипломирането заедно със Спатийката се запиляха по световния океан. Професора и Шикана започнаха да лейтенантстват в марината. Щяха да минат години, но станеше ли дума за бридж, и четиримата, всеки по своему, се сещаше веднага за един Голям шлем - не само за човека, който така бяха нарекли, но за Големия шлем в простата игра на карти и в сложната игра на живот.
ВАЛЕНТИН ДИМИТРОВ
P. S. Имената са художествена измислица, сюжетът - истина.