МАЛЪК СПОМЕН ЗА ЕДНО ЗНАМЕ И ЗА ЕДНА СНИМКА
От Янчо Бакалов, младият ветеран, който много нещо помни и някои неща дори споделя, да се знае!
Колоритният писател-родопчанин, големият майстор на късия разказ Станислав Сивриев, вече позабравен, описва „марша” към дома на един свой чичо, който след инспектиране на казана за варене на ракия, с Ботеви песни на уста и с импровизирано знаме на ръце биел крак право към родната махала! Биел, биел, ама се спънал и „знамето” изхвърчало в драките! Напразни били опитите на казанджийския инспектор да го спаси и накрай той бил принуден до изкомандва: ”Карай без знаме, бе!”
Карай, карай, ама идва момент, когато без знаме не може! Точно такъв беше моментът в деня-кулминация на отбелязването на 120-годишнината на Морско училище. Който помни тези мигове на вълнения, когато очаквахме да бъде окончателно подпечатано решението, че Училището ще продължи да пише светлата си история, въпреки „План 2004”, ще оцени драматизма на едно малко събитийце, останало в сянка, за което ще разкажа.
Към този ден ме връща една фотоснимка – двама курсанти в парадна униформа са застанали от двете страни до пилона, на който се развява националното знаме. То, знамето, е вече окачено на карабинките и очаква да бъде издигнато, за радост на хилядното множество ветерани, възпитаници, дипломати, кметове на общини, представители на държавни институции и обществени организации... Построени са и ротите курсанти, както и преподавателското тяло. Всеки момент се очаква в района на училището да влезе министърът на отбраната и началникът на училището, капитан І ранг Михаил Йонов, крачи напред-назад пред фронта на централния корпус (днес Алея на преподавателя). Дежурният по училище е вече на мястото си, готов да изпълни задълженията си по церемонията „Тържествено издигане на националното знаме”. Ще последват откриване на нови кабинети, срещи по катедри, посещения на ветераните по местата, където са преминали курсантските им години, коктейл, тостове, речи – всичко по реда си. Но сега трябва непременно (Тържествено!) да се издигне Знамето!
А сега да върнем времето назад с една-две минути. От мястото в строя, на което се намирам, срещу входа на столовата на Втори курсантски батальон и близо до Западния корпус, виждам белите барети на курсантите до пилона и зачервеното лице на дежурния офицер, но не и знамето, подготвено за издигане. До мен е колегата, който по задължение трябва да е приготвил всичко, за да може тържественият акт да премине точно по протокола. И ми изглежда притеснен, като човек, който е пропуснал нещо, но не знае какво. Познато ви е това чувство, нали? Направил си всичко по силата на добрия навик и пак не ти дава мира усещането, че имаше и още нещо, но какво, какво? Почувствах, че и мен ме обзема усещането за гаф. (Гафът всъщност беше вчера, когато при посрещането на президента Петър Стоянов капитан Йонов от вълнение го нарече „Господин министър на отбраната”, за подличка
От Янчо Бакалов, младият ветеран, който много нещо помни и някои неща дори споделя, да се знае!
Колоритният писател-родопчанин, големият майстор на късия разказ Станислав Сивриев, вече позабравен, описва „марша” към дома на един свой чичо, който след инспектиране на казана за варене на ракия, с Ботеви песни на уста и с импровизирано знаме на ръце биел крак право към родната махала! Биел, биел, ама се спънал и „знамето” изхвърчало в драките! Напразни били опитите на казанджийския инспектор да го спаси и накрай той бил принуден до изкомандва: ”Карай без знаме, бе!”
Карай, карай, ама идва момент, когато без знаме не може! Точно такъв беше моментът в деня-кулминация на отбелязването на 120-годишнината на Морско училище. Който помни тези мигове на вълнения, когато очаквахме да бъде окончателно подпечатано решението, че Училището ще продължи да пише светлата си история, въпреки „План 2004”, ще оцени драматизма на едно малко събитийце, останало в сянка, за което ще разкажа.
Към този ден ме връща една фотоснимка – двама курсанти в парадна униформа са застанали от двете страни до пилона, на който се развява националното знаме. То, знамето, е вече окачено на карабинките и очаква да бъде издигнато, за радост на хилядното множество ветерани, възпитаници, дипломати, кметове на общини, представители на държавни институции и обществени организации... Построени са и ротите курсанти, както и преподавателското тяло. Всеки момент се очаква в района на училището да влезе министърът на отбраната и началникът на училището, капитан І ранг Михаил Йонов, крачи напред-назад пред фронта на централния корпус (днес Алея на преподавателя). Дежурният по училище е вече на мястото си, готов да изпълни задълженията си по церемонията „Тържествено издигане на националното знаме”. Ще последват откриване на нови кабинети, срещи по катедри, посещения на ветераните по местата, където са преминали курсантските им години, коктейл, тостове, речи – всичко по реда си. Но сега трябва непременно (Тържествено!) да се издигне Знамето!
А сега да върнем времето назад с една-две минути. От мястото в строя, на което се намирам, срещу входа на столовата на Втори курсантски батальон и близо до Западния корпус, виждам белите барети на курсантите до пилона и зачервеното лице на дежурния офицер, но не и знамето, подготвено за издигане. До мен е колегата, който по задължение трябва да е приготвил всичко, за да може тържественият акт да премине точно по протокола. И ми изглежда притеснен, като човек, който е пропуснал нещо, но не знае какво. Познато ви е това чувство, нали? Направил си всичко по силата на добрия навик и пак не ти дава мира усещането, че имаше и още нещо, но какво, какво? Почувствах, че и мен ме обзема усещането за гаф. (Гафът всъщност беше вчера, когато при посрещането на президента Петър Стоянов капитан Йонов от вълнение го нарече „Господин министър на отбраната”, за подличка
радост на цялото журналистическо войнство и пред поне четири-пет работещи телевизионни камери).
Питам го: „Знамето донесено ли е от дежурната стая”? Отговор: „Трябва да са го донесли”. Въпрос: „Ти видя ли го”? Отговор: ” „Виждам, как вече е готово да литне!” Предлагам му: „Бягай!” Само за секунди беше преодоляно разстояние колкото два олимпийски стадиона, знамето беше донесено, окачено на мястото си (БИЛИ ГО ЗАБРАВИЛИ!!!) и в промеждутъка от ЧЕТВЪРТ МИНУТА до началото на церемонията фотографите са запечатали този миг на „спокойно” очакване. Представяш ли си, драги читателю, който ги разбираш тези неща, какво тържество щеше да настъпи, когато дежурният офицер ревне в микрофона” Знамето вдигни!”, всички ние сме вперили погледи към пилона, но там него го няма, няма го! (Улавям се, че май малко съжалявам, че не съм си замълчал - колко много неща за разказване щяха да се случат! Ама да спи зло под камък!)
Та тази снимка, случайно попаднала ми днес, държа в ръцете си. Поглеждам обратната й страна, на която е написано: „На капитан І ранг Бакалов, с огромна благодарност”. Следва подписът на колегата, по-младши от мен по звание. Не е по устава, но изказаната благодарност приех присърце и както виждате, ползвам си я добросъвестно до днес!
Хубавите малки радости! Колко му е нужно на ветерана, за да се почувства пак курсанта „от строя”! Един мил спомен и няколко добри приятели, с които да го сподели!
Питам го: „Знамето донесено ли е от дежурната стая”? Отговор: „Трябва да са го донесли”. Въпрос: „Ти видя ли го”? Отговор: ” „Виждам, как вече е готово да литне!” Предлагам му: „Бягай!” Само за секунди беше преодоляно разстояние колкото два олимпийски стадиона, знамето беше донесено, окачено на мястото си (БИЛИ ГО ЗАБРАВИЛИ!!!) и в промеждутъка от ЧЕТВЪРТ МИНУТА до началото на церемонията фотографите са запечатали този миг на „спокойно” очакване. Представяш ли си, драги читателю, който ги разбираш тези неща, какво тържество щеше да настъпи, когато дежурният офицер ревне в микрофона” Знамето вдигни!”, всички ние сме вперили погледи към пилона, но там него го няма, няма го! (Улавям се, че май малко съжалявам, че не съм си замълчал - колко много неща за разказване щяха да се случат! Ама да спи зло под камък!)
Та тази снимка, случайно попаднала ми днес, държа в ръцете си. Поглеждам обратната й страна, на която е написано: „На капитан І ранг Бакалов, с огромна благодарност”. Следва подписът на колегата, по-младши от мен по звание. Не е по устава, но изказаната благодарност приех присърце и както виждате, ползвам си я добросъвестно до днес!
Хубавите малки радости! Колко му е нужно на ветерана, за да се почувства пак курсанта „от строя”! Един мил спомен и няколко добри приятели, с които да го сподели!
