КАПИТАН II РАНГ О. Р. ДИМИТЪР НАНКОВ ГОСТУВА НА ЯНЧО БАКАЛОВ
1. РАМАДАН И ТОПЪЛ ХЛЯБ
Щом 15-та курсантска рота, на която бях ротен командир още от първи курс, завърши обучението си, бях назначен „с повишение” за командир на „Чуждестранния легион”. Така неофициално наричахме подразделението на чуждестранните курсанти, което нямаше постоянен състав. Неговото създаване се наложи с разрастването на контингента чужди граждани на обучение в Морското училище, които преди това се числяха в „смесени” роти, заедно с българските курсанти.
Голяма част от работата ми в Чуждестранния легион е по времето, когато началник на училището беше контраадмирал Попов, а негов заместник – капитан I ранг Халачев. Спомените, които са се натрупали за толкова години, са много и когато бях поканен да напиша нещо за рубриката на Янчо, не можех да реша какво точно да бъде.
Ще разкажа нещо за отношенията, които се създадоха между мен и курсантите от първия ми випуск от Либийската Джамахирия.
Нашата подготовка за посрещането, обучаването и съдейстието на този контингент чуждестранни курсанти логично започваше с изучаването на бита, нравите, религиозните вярвания, хранителните навици на „гостите” – стремили сме се, доколкото можем, те да се чувстват комфортно, обгрижени и в същото време да не забравят, че се готвят за бъдещи флотски офицери, което не е работа за разглезени момиченца. Мисля, че с времето беше установен приемлив баланс на отношенията ни. Не липсваха и куриози, разбира се.
Първи се опита да ме „финтира” С. (по обясними причини, спестявам името му), който една сутрин, веднага след вдигането на знамето, пред всички заяви с насълзени очи, че днес не може да работи, защото е починала майка му. Можете да си представите как се втрещих от притеснение за него, но „другите” развалиха ефекта с ехидния си смях.
– „Майка му” е четвъртата жена на баща му, която е на 22 години, а той е на 24 и изобщо не се познават. Починала е при раждане, жалко наистина! – осведоми ме един от другите либийци.
Ясно, този път за малко номерът „не мина”, момчето обаче е хем мързеливо, хем упорито и не се предава.
На първия им изпит през зимната сесия дойде да ги слуша капитан Халачев, аз, разбира се, също съм там. С. се е прострял на чина си и изобразява страдание.
– Какво има, не сте разположен нещо... – пита го със съчувствие Халачев. Другите мълчат.
– Не мога да се съсредоточа, защото майка ми е починала – литна го и него С.
– Нанков, какво става тука – емна ме началството – как можете да го водите на изпит в такова състояние? Да няма война случайно, а аз да не знам?
И веднага, без да ми даде възможност да възразя, към преподавателя:
– Освобождавам курсанта да почива и когато е готов, тогава ще го изпитате, отделно от групата! – и напусна залата.
Този път финтът „мина”. Още на първото събиране на офицерите началството ме почна.
– Разрешете да Ви доложа за майка му, че тя май била с една година по-млада от него – вредих се най-после да си кажа и аз думата.
Халачев веднага усети гафа.
– Чак сега ли се казва, къде бяхте, когато разговаряхме в залата?
Контрата уж остана в мен, но ние с него се знаем и в името на българо-либийската дружба – вървим нататък.
Либийската държава плащаше, както бяхме чували, много солидно за обучението на курсантите си. Понякога те се опитваха да ни го напомнят. В интерес на истината - не много често. Но за хляба, който се носеше всеки ден топъл от гарнизонната фурна, ми направиха номер.
Капитан Халачев лично беше разпоредил, от съображения за здравословно хранене, хляб да се раздава в столовите на втория ден от доставката му. Либийците поискаха да направя за тях изключение и аз си позовах на неговата категорична заповед.
– Искаме да отидем при него!
Разреших им и те се изплакаха, колко съм лош и как не искам да им доставя една толкова малка радост – топъл хляб.
– Нанков, какви са тези своеволия от Вас, аз ли трябва да се занимавам с такива дреболии? Щом като хлябът идва още топъл, ясно е, че ще им се раздава, какво толкова!
Пак ни финтираха и двамата, но този път мен повече, поради предателството в нашите редици!
Дойде месец Рамадан, големия пост на праведните вярващи, за който създавахме специален режим за хранене, съобразен с религиозната им традиция. Нашето момче С. още на първия ден пострада жестоко по време на футболен мач – изпързалял се по къси гащи на асфалта и ще трябва да пие обезболяващи и антибиотици – край на постите!
На другия месец Рамадан нашето момче С. пак пие лекарства, този път за импотентност, предизвикана от стрес, както се бил оплакал на доктора – и пак няма да се пости!
Преди да дойде новия месец Рамадан, го викам при себе си насаме.
– Тази година какво ще е? – питам го.
– Абе много ме гледат нещо накриво другите, но ако имаме стрелби, поход някакъв, можем да се освободим от поста всички и грях няма да има!
Как няма да им организираме – и стрелби, и поход, стига да не пострада с нещо българо-либийската дружба.
1. РАМАДАН И ТОПЪЛ ХЛЯБ
Щом 15-та курсантска рота, на която бях ротен командир още от първи курс, завърши обучението си, бях назначен „с повишение” за командир на „Чуждестранния легион”. Така неофициално наричахме подразделението на чуждестранните курсанти, което нямаше постоянен състав. Неговото създаване се наложи с разрастването на контингента чужди граждани на обучение в Морското училище, които преди това се числяха в „смесени” роти, заедно с българските курсанти.
Голяма част от работата ми в Чуждестранния легион е по времето, когато началник на училището беше контраадмирал Попов, а негов заместник – капитан I ранг Халачев. Спомените, които са се натрупали за толкова години, са много и когато бях поканен да напиша нещо за рубриката на Янчо, не можех да реша какво точно да бъде.
Ще разкажа нещо за отношенията, които се създадоха между мен и курсантите от първия ми випуск от Либийската Джамахирия.
Нашата подготовка за посрещането, обучаването и съдейстието на този контингент чуждестранни курсанти логично започваше с изучаването на бита, нравите, религиозните вярвания, хранителните навици на „гостите” – стремили сме се, доколкото можем, те да се чувстват комфортно, обгрижени и в същото време да не забравят, че се готвят за бъдещи флотски офицери, което не е работа за разглезени момиченца. Мисля, че с времето беше установен приемлив баланс на отношенията ни. Не липсваха и куриози, разбира се.
Първи се опита да ме „финтира” С. (по обясними причини, спестявам името му), който една сутрин, веднага след вдигането на знамето, пред всички заяви с насълзени очи, че днес не може да работи, защото е починала майка му. Можете да си представите как се втрещих от притеснение за него, но „другите” развалиха ефекта с ехидния си смях.
– „Майка му” е четвъртата жена на баща му, която е на 22 години, а той е на 24 и изобщо не се познават. Починала е при раждане, жалко наистина! – осведоми ме един от другите либийци.
Ясно, този път за малко номерът „не мина”, момчето обаче е хем мързеливо, хем упорито и не се предава.
На първия им изпит през зимната сесия дойде да ги слуша капитан Халачев, аз, разбира се, също съм там. С. се е прострял на чина си и изобразява страдание.
– Какво има, не сте разположен нещо... – пита го със съчувствие Халачев. Другите мълчат.
– Не мога да се съсредоточа, защото майка ми е починала – литна го и него С.
– Нанков, какво става тука – емна ме началството – как можете да го водите на изпит в такова състояние? Да няма война случайно, а аз да не знам?
И веднага, без да ми даде възможност да възразя, към преподавателя:
– Освобождавам курсанта да почива и когато е готов, тогава ще го изпитате, отделно от групата! – и напусна залата.
Този път финтът „мина”. Още на първото събиране на офицерите началството ме почна.
– Разрешете да Ви доложа за майка му, че тя май била с една година по-млада от него – вредих се най-после да си кажа и аз думата.
Халачев веднага усети гафа.
– Чак сега ли се казва, къде бяхте, когато разговаряхме в залата?
Контрата уж остана в мен, но ние с него се знаем и в името на българо-либийската дружба – вървим нататък.
Либийската държава плащаше, както бяхме чували, много солидно за обучението на курсантите си. Понякога те се опитваха да ни го напомнят. В интерес на истината - не много често. Но за хляба, който се носеше всеки ден топъл от гарнизонната фурна, ми направиха номер.
Капитан Халачев лично беше разпоредил, от съображения за здравословно хранене, хляб да се раздава в столовите на втория ден от доставката му. Либийците поискаха да направя за тях изключение и аз си позовах на неговата категорична заповед.
– Искаме да отидем при него!
Разреших им и те се изплакаха, колко съм лош и как не искам да им доставя една толкова малка радост – топъл хляб.
– Нанков, какви са тези своеволия от Вас, аз ли трябва да се занимавам с такива дреболии? Щом като хлябът идва още топъл, ясно е, че ще им се раздава, какво толкова!
Пак ни финтираха и двамата, но този път мен повече, поради предателството в нашите редици!
Дойде месец Рамадан, големия пост на праведните вярващи, за който създавахме специален режим за хранене, съобразен с религиозната им традиция. Нашето момче С. още на първия ден пострада жестоко по време на футболен мач – изпързалял се по къси гащи на асфалта и ще трябва да пие обезболяващи и антибиотици – край на постите!
На другия месец Рамадан нашето момче С. пак пие лекарства, този път за импотентност, предизвикана от стрес, както се бил оплакал на доктора – и пак няма да се пости!
Преди да дойде новия месец Рамадан, го викам при себе си насаме.
– Тази година какво ще е? – питам го.
– Абе много ме гледат нещо накриво другите, но ако имаме стрелби, поход някакъв, можем да се освободим от поста всички и грях няма да има!
Как няма да им организираме – и стрелби, и поход, стига да не пострада с нещо българо-либийската дружба.
Капитан III ранг Димитър Нанков и неговият заместник по политическата част капитан III ранг Евгени Зарков сред курсантите от либийската група.
Капитан III ранг Димитър Нанков и неговият заместник по политическата част капитан-лейтенант Красиян Йорданов с курсанти от сирийската група.
Командирът на „Чуждестранния легион” капитан III ранг Димитър Нанков заедно с курсанти от различни държави на борда на учебния кораб № 421 (бивш базов миночистач проект 254) в съветско пристанище на Черно море.
Капитан III ранг Димитър Нанков заедно с курсанти от Либия или Йемен – нека читателите с по-категорично становище по въпроса ни пишат!
В пещерата Леденика с няколко групи курсанти-чужденци. Това е единствената снимка, на която се виждат курсанти от Виетнам.
Заедно и по време на отпуската.
2. ВИЕТНАМЦИТЕ
В рубриката на Янчо „Кранци...” капитан I ранг доц. д-р Асен Кожухаров е направил встъпление към представените от него автентични случаи от обучението на чужденци в Морското училище, което много ми допадна. Това наистина е една забележителна страница в историята на нашето училище. Моите лични контакти с курсантите-чужденци действително бяха извор на педагогически казуси и на някои „истории”, които сега вече могат да се разглеждат и от смешната им страна.
Ще споделя тук с няколко думи трайното впечатление, което се е съхранило у мен от съвместната ни работа с курсантите от Виетнам.
Първата група виетнамци дойдоха след като вече имахме определен опит с обучението на чужденци - за флота на Куба. В училището от тях бяха приети 20 човека, по 10 за основните специалности - „Корабоводене” и „Корабни машини и механизми”. Това видимо бяха младежи, подбрани измежду голямо число кандидати и то за обучение по технически специалности. Следващите випуски потвърдиха това наше становище. Възрастовата разлика между някои от курсантите от един курс беше почти 10 години. Нашият роден български език за тях беше грамадно изпитание, но те се справяха прилично, повтарям го за скептиците - справяха се много по-добре от някои други, например наши колеги, завършили в Русия, които така и не стигнаха по-далеч от инфинитивен падеж. Разрешавам си да изразя скромно становище по този въпрос, тъй като една от причините да бъда назначен начело на Чуждестранния легион е фактът, че бях випускник на езикова гимназия и имах два напълно овладени за ползване западни езика.
Виетнамските ни колеги (спокойно мога да ги наричам така) по принцип нямаха проблеми с математиката и физиката - там, където се „давят” много и от нашите кандидат-моряци. Приличният им успех предполагаше една спокойна атмосфера за работа, с изключение на редки случаи на напиване - от глупост, защото някои от тях забравяха, че има обективни ограничения за азиатците при употребата на алкохол, „хваща” ги от малко и ги „държи” много дълго.
Още с приемането им обаче възниква за разрешаване един неочакван за нас проблем (за първи път го казвам публично) - всички до един имаха сериозно поразен от глисти стомашно-чревен тракт. Ясно бе, че това си го носеха още от дома и енергичните мерки, които бяха предприети от наша страна, ги облекчиха много. Разделихме ги на групи по четирима, както са настанени в стаите на общежитието, постъпваха заедно в инфекциозно отделение и го напускаха след като ги излекуват. Така за около два месеца проблемът беше решен.
Между курсантите имаше участници в бойни действия, някои бяха успели да повоюват не само с американците, но и с китайците. Не говореха много за това, но понякога се поотпускаха. Ето характерен епизод:
Дошъл е краят на първи курс и вече сме на гребно-ветроходното обучение на лагера в „Червенка”. Тук те ни устроиха малка демонстрация. Един от тях се зари в пясъка така, че изобщо да не личи къде се намира. Част от останалите виетнамци „прецапаха” на бегом по него, както са с обувките, след което го отриха. Трябваше да каже колко човека са били.
- Осем - беше отговорът.
И действително, точно осем бяха стъпили върху него. Това бил често използван прийом на пътеката „Хо Ши Мин” - зариват те в грунта на пътя в джунглата и чакаш да премине дозора на врага. След това бягаш да докладваш колко души са били.
А ние с вас по това време сме си играли на „стражари и апаши” в Гръцката махала!
В рубриката на Янчо „Кранци...” капитан I ранг доц. д-р Асен Кожухаров е направил встъпление към представените от него автентични случаи от обучението на чужденци в Морското училище, което много ми допадна. Това наистина е една забележителна страница в историята на нашето училище. Моите лични контакти с курсантите-чужденци действително бяха извор на педагогически казуси и на някои „истории”, които сега вече могат да се разглеждат и от смешната им страна.
Ще споделя тук с няколко думи трайното впечатление, което се е съхранило у мен от съвместната ни работа с курсантите от Виетнам.
Първата група виетнамци дойдоха след като вече имахме определен опит с обучението на чужденци - за флота на Куба. В училището от тях бяха приети 20 човека, по 10 за основните специалности - „Корабоводене” и „Корабни машини и механизми”. Това видимо бяха младежи, подбрани измежду голямо число кандидати и то за обучение по технически специалности. Следващите випуски потвърдиха това наше становище. Възрастовата разлика между някои от курсантите от един курс беше почти 10 години. Нашият роден български език за тях беше грамадно изпитание, но те се справяха прилично, повтарям го за скептиците - справяха се много по-добре от някои други, например наши колеги, завършили в Русия, които така и не стигнаха по-далеч от инфинитивен падеж. Разрешавам си да изразя скромно становище по този въпрос, тъй като една от причините да бъда назначен начело на Чуждестранния легион е фактът, че бях випускник на езикова гимназия и имах два напълно овладени за ползване западни езика.
Виетнамските ни колеги (спокойно мога да ги наричам така) по принцип нямаха проблеми с математиката и физиката - там, където се „давят” много и от нашите кандидат-моряци. Приличният им успех предполагаше една спокойна атмосфера за работа, с изключение на редки случаи на напиване - от глупост, защото някои от тях забравяха, че има обективни ограничения за азиатците при употребата на алкохол, „хваща” ги от малко и ги „държи” много дълго.
Още с приемането им обаче възниква за разрешаване един неочакван за нас проблем (за първи път го казвам публично) - всички до един имаха сериозно поразен от глисти стомашно-чревен тракт. Ясно бе, че това си го носеха още от дома и енергичните мерки, които бяха предприети от наша страна, ги облекчиха много. Разделихме ги на групи по четирима, както са настанени в стаите на общежитието, постъпваха заедно в инфекциозно отделение и го напускаха след като ги излекуват. Така за около два месеца проблемът беше решен.
Между курсантите имаше участници в бойни действия, някои бяха успели да повоюват не само с американците, но и с китайците. Не говореха много за това, но понякога се поотпускаха. Ето характерен епизод:
Дошъл е краят на първи курс и вече сме на гребно-ветроходното обучение на лагера в „Червенка”. Тук те ни устроиха малка демонстрация. Един от тях се зари в пясъка така, че изобщо да не личи къде се намира. Част от останалите виетнамци „прецапаха” на бегом по него, както са с обувките, след което го отриха. Трябваше да каже колко човека са били.
- Осем - беше отговорът.
И действително, точно осем бяха стъпили върху него. Това бил често използван прийом на пътеката „Хо Ши Мин” - зариват те в грунта на пътя в джунглата и чакаш да премине дозора на врага. След това бягаш да докладваш колко души са били.
А ние с вас по това време сме си играли на „стражари и апаши” в Гръцката махала!