НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











НИЕ „МОРЯЦИТЕ“

1. „Моряците”

На стари години някак естествено идва време на равносметка и сладки спомени. И всеки си мисли, че неговите спомени са особено интересни и бърза да ги сподели. В къщи не може - втръснал си им и ще те изгонят. Остават: пейката пред входа, опашката в кварталната бакалия, по-рядко в някой електронен форум, блог или каквото още електронно има, а още по-рядко - на хартия - пред широката четяща публика. Въпрос на самомнение и нахалство в края на краищата. Та това е първата и основната причина за появата на този „сборник” - само в електронен вид, разбира се. По-общата причина, разбира се е търсене на съмишленици - току още някой, който обича морето и корабите, прочете нещичко, зарадва се или възмути - все ще е от полза - значи дръпната е някоя струничка в нечия душа. А пък може би да се случи и обикновен „неморяк” да поиска да прочете нещичко за военните ни моряци преди половин век. Това е - повече претенции начинаещ графоман няма, и не може и не трябва да има.
Спомените са естествено от „казармата” - какво друго от мъжката младост остава толкова ярки спомени ? В случая са частички от трите години преживени във Военноморския ни флот.
Защо моряци, ама в кавички? Защото истинските моряци са професионалистите - които отдават на морето значителна част от живота си. Те познават морето във всичките му измерения - щил, вълнa, тропическа буря, полярен студ. Те знаят какво е шестмесечен рейс с безумно досадили съекипажници, хващало ги е и „желязото” - до побесняване познатите стени на малката каюта, вмирисания на манджи, пръдни и цигари моряшки салет и влудяващия ритъм на машината. Те знаят и какво е на чуждо пристанище да стискат оскъдните си пари, за да донесат в домовете си малко радост и утеха за дългото отсъствие.
В сравнение с тях наборните военни моряци (тогава) служехме „само” по четири, после по три години. Постъпвахме във флота по решение на наборната комисия, когато романтиката по морето надделяваше и ако тя се трогваше от молбата. Нямаше екзотични морета, нямаше и далечни пристанища. Нямаше и „момиче на всяко пристанище”, както твърди легендата за истинските моряци...
Защо все пак се смятахме за моряци? Защото както и цивилните ни колеги знаехме какво е морето и колко красиво и как опасно може да бъде, плавахме на кораби - със строгите изисквания за безопасност, вкл. и с не по-малко строгите изисквания за корабен етикет, знаехме какво е екипаж, където животът и здравето ти зависят от другия до теб, а в много случаи съдбата на кораба зависи от твоите действия или некадърност. Защото имахме желанието да научим нещичко от моряшкия занаят. А той включва освен романтиката на красивите изгреви и залези и непрекъснатото миене, боядисване, смазване, пране, които са другата част на романтиката.
И защото имахме командири - офицери, посветили се на морето и на трудната задача само за по три години да преобразят нас, сухоземните плъхове, събрани от кол и въже, в някакво подобие на моряци - и то военни. Твърдеше се, че през първата от трите дълги години само свикваш с кораба и морето, а вече през втората и третата - с всичко останало по кораба - оръжия, станции, машини и пр.
И защото моряци, или не чак до там - бяхме млади с всички предимства и недостатъци на младостта: и с надеждите и емоциите, и с малките радости и с милионите дивотии, от които побеляваха косите на офицерите ни, за част от които днес съжаляваме, но тогава бяха предмет на гордост и уважение сред себеподобните.

2. ... В 23.46 ч.

На търговския кей на пристанище Варна се поклаща военен катер с пуфтящ на празен ход дизел. Голямата стрелка на гаровия часовник отскочи на 23.44 ч. Неделя вечер. Пълна сребриста луна и „сух” зимен студ.
На палубата се тъпчат двадесетина морски и нетърпеливо подвикват „хайде”. От различни посоки дотичват запъхтени нови и се хвърлят сред другите. Изправен до рубката, командирът на катера достигна до средата на цигарата си. Оставаше точно една минута до тръгването ...
Историята беше такава. Военните моряци от База Варна излизаха в отпуска, както всички други (когато не са наказани). Пътят по суша от Базата до града беше дълъг, прашен, с редки и нередовни автобуси. В пристъп на грижа към моряците, командването беше наредило малкият стар като света катер, наричан любовно „Баба Добра”, да прави по два курса в неделя вечер, за да ги прибира - от търговския кей - направо до военния. Беше изчислено: пътят на катера до военния кей траеше точно седем минути (при най-некадърно каране). От стоянката му до най-отдалечения военен кораб имаше осем минути здраво бягане. Ако в 23:59:59 морякът-отпускар стъпи дори с един крак на палубата на кораба си, се счита, че се е върнал от отпуска навреме. Закъснение след 24.00 ч. се смяташе вече за ужасно нарушение, влачещо много и неприятни следствия - като цял месец без отпуска, например.
Така всеки отпускар знаеше, че до 23.45 ч. трябваше да е на търговския кей. Как точно, си беше лично негова работа. Дали ще напусне компанията в най-оживения момент, дали ще целуне набързо (тази, която...) и ще хукне с барета под мишница по стръмната и заледена улица към пристанището,
Торпеден катер проект 123К („Комсомолец”). На борда на такъв катер се развиват описаните действия в разказа „Комът”. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Авторът - проф. Божимир Давидов, актуална снимка.
Авторът - Божимир Давидов, като матрос-катерник. Снимка: личен архив.
Поглед към торпедния катер „Двойка” (бордови номер 2). Снимка: личен архив.
Два торпедни катера проект 123К на пълен ход. Снимка: личен архив.
Торпедният катер „Единица” (бордови номер 1) подхожда към учебния кораб „Н. Й. Вапцаров”. Снимка: личен архив.
трезвен или не чак до там - това не интересуваше никого.
Командир на катера беше Нико-Комът - срочнослужещ, трета година. Той беше рус гигант с добра душа, която просто не му позволяваше да влиза в конфликти. А и физиката му респектираше потенциални заядливци. За баланс, мотористът Пешо Нафтата беше черен, дребен, сух и проклет - готов да се хвърли във всеки скандал, с когото и да е, с каквото и да е мнение. Само  Нико беше успял някак да постигне нужното разбирателство с Нафтата - необходимите команди даваше с прости жестове и се изпълняваха безпрекословно.
23.45 ч. Нико хвърля фаса си и махва с ръка - пъргави ръце отвързват носовото и кърмовото въжета.  Знак „заден ход” и мазната вода до кея се разпенва. Дотичаха още трима и смело скочиха направо  на палубата. Катерът се отдалечава на два, после на десет метра. От кея се понасят сърцераздирателни крясъци - десетина ново-дотичали махат неистово и умоляващо ругаят. Излишно - отдавна беше постановено, че веднъж тръгнал, катерът никога не се връща - ново приставане и тръгване отнемаше поне още минута от скъпоценното време.
Нико е пред проблем. На мръсното челно стъкло на рубката е залепено листче - график на движението, с който лейтенантът му с подпис и печат заповядваше в 23.45 ч. катерът да тръгне за последния си курс. Това мазно листче беше индулгенцията на Нико пред морските и спасяваше авторитета му в много напечени случаи. Да, ама десетина закъснели от отпуска морски  означава доста недоволни командира на кораби в базата. А корабите са големи, командирите им имат доста звезди и могат да питат неговия си Ком: „Абе, лейтенант, толкова не можеше ли катерът да почака още половин минута" или „Защо не се върна да ги вземе” или пък „Точен ли му е бил часовника?” (иди доказвай, че е бил),  и т.н. И сборът от черти и звезди по пагоните е ужасно в тяхна полза ...
Отгоре на всичко започна и „бунт на кораба“. Качилите се разделиха на две враждуващи партии: либерали: „да ги вземем”, и консерватори: „да бързаме, че няма време”. И като всяка партия крещят аргументите си с ругатни и хиляди не печатни думи към опонентите. Единство има само в противоположните искания към „властта” - т.е. към Нико. Той пък много добре и от личен опит знае за какво става дума - много пъти беше бягал като откачен, за да хване катера (като не беше на смяна) и беше наказван вече два пъти за това, че го е изтървал (за единия твърдеше, че преживяването си струвало...).
На кея пронизително реват и сквернословят вече много повече от десет души - никога досега не беше имало толкова закъснели...
- „Днес (още малко) е тъпият Иванов ден” - се сети Нафтата, предизвика взрив от псувни и закани от ивановците на борда - и по знака на Нико включи „преден ход”...
Катерът колебливо се заклати напред. Самият Нико се разкъсва между моряшката солидарност - и с тези на брегa, и с тези на борда. Каквото и решение да вземе сега, утре едната половина от морските в базата ще го ругаят - най-меко казано. Остави това, ама е доста вероятно и лейтенантът да го накаже - за три годишната си служба Нико твърдо беше разбрал, че всяка заповед си има и буква, и дух, според алтернативното тълкуване на които морският в 99 % от случаите е виновен. А до уволнението има още доста отпуски и едно перспективно запознанство, което...
И - необходимостта роди гениален политически ход, за който дълго се клюкарства по лавките и кубриците, а се коментира и в кают-компаниите и в по-високите кабинети. Като резултат всяка партия получи исканото, даде се шанс на най-смелите, най-ловките и най-предприемчивите и безмилостно се отрязаха некадърниците. А най-вече - никой на света не може да докаже неизпълнение - и на буквата, и на духа...
23.46 ч. Без да намалява хода, Нико с плавен завой прекара катера само на метър и половина от кея. Десетина от закъснелите, окуражавани от множеството, се засилиха, смело скочиха и попаднаха в здравите ръце на палубата. Малцина не издържаха изпитанието, достраша ги и останаха жално да висят на кея под презрителните крясъци на возещите се. Съдбата им беше ясна ...
Вече секундите имаха значение. Нафтата увеличи с една чертичка над предела оборотите на древния дизел. С всеки негов такт търговският кей и свободата на цивилизацията се отдалечават. Приключва още един неделен ден. Студената луна безстрастно се надсмива над суетата човешка ...

2. Комът
Да ти кажа, началник на сушата рядко го разбираш какво чини. Пред тебе говори едно, зад гърба ти - друго, мисли трето, а прави четвърто. Виж - командир на кораб в откритo  море е ясен като слънчев ден - или е командир, или ... (нищо де, искам да кажа). Слушай сега какво значи Командир и как преди мноого години едно момче на двадесет и три години ми стана командир за цял живот ...
*
Морска военна служба служих - на „гордостта на флота” - торпедни катери. Малко корита бяха, с няколко души моряци и двама офицера - командирът и механикът - „Ком” и „Мех” за по-кратко. Но във всяко корито имаше по два „звяра” с по хиляда и двеста конски сили и като заревяха, ни носеха с над петдесет и пет възела. Това са над сто километра в час - не са ти пластмасовите черупки по плажовете, дето и петдесет като вдигнат, мадамите пищят от страх и възхищение. И ни бяха натъпкали главите за големите подвизи на катери през войните, и колко велики хора по света са били катерници.
А и повечето от момчетата на нашия катер служехме вече трета година, всичко знаехме и можехме. И в пек с пълно противогазово облекло плавахме, дето като го свалим по половин кило пот изливахме от ботушите, и покрити с лед се връщахме и картечаря отзад го поливахме с чайници с топла вода, за да го отлепим от седалката... И учебни торпеда стреляхме и после си ги ловяхме и един път даже стреляхме по ... (шът, военна тайна...). Ей, за морски вълци - без кавички се мислехме. А най-вече аз - сигналист и боцман -„очите” и „майката” на кораба. Като надуех дудката и реввах по мегафона: „отблъсни носа”, „отдай кърмата” - все едно, че Кук и Магелан едновременно бях и като че ли не на пет часово плаване пред Калиакра излизахме, а тръгваме към Сандвичевите острови, за да забиваме флага на не знам коя си империя и да сваляме туземки без сутиени с поли от листа ...
Нищо, че на практика Комът издаваше всички заповеди, а аз само ги ревях по мегафона. Комът си въртеше и щурвала, управляваше машините, стреляше и изобщо сам се оправяше. Важното беше аз как се чувствам. А и старият Ком ме оставаше два пъти в тихо време аз да управлявам катера и да определям мястото със секстанта - изобщо също като Кук ...
*
И не щеш ли осем месеца преди края на службата, на катера дойде нов командир. Млад, само две години по-голям от нас - иде направо от Морското. Отличник на випуска бил, дали му да избира длъжност и той разбира се избрал Ком на катер - какво друго? Срамежлив един - като ме наказва, той се черви, а не аз, примерно. А многознайник, сладкодумен - като ни събере на приказка следобед - от половината катери наоколо навлеци идват да слушат, два часа чистя бутилки и фасове след тях. Учиха го старите комове на занаят, правихме учебни плавания в тихо море, почна да пристава без да вдига вълни чак до отсрещния кей и да наказва почти нормално - изобщо заприличва на истински Ком.
Да де, но ние, старите „вълци”, все под око го гледаме. Все още за ръка го държат и по един старши Ком има до него на всяко плаване. Я да дойде самостоятелно плаване и се случи малко по-завързано време - тогава да го видим става ли за Ком.
И видяхме, и още го помним и го разправяме по зимните вечери като се съберем на чашка и почнем да досаждаме на жените си с „моряшките” си спомени.
Просто задание беше: в 19.00 ч. от Варна до Созопол, и в 21.00 ч. - от Созопол - до Варна. Час отиване, час - връщане и в 23 ч. - в леглата. Вятър умерен, вълна? - около два бала, плаване по релси, както му викахме.
В 18.55 „Пали двете машини”. Зареваха отдолу зверовете. Обляха ни с лютив дим - някаква присадка в нафтата слагали братушките - като че за сълзотворен газ правена. Текат сълзи и други неща, командва на ухото ми Комът, аз рева по мегафона „отдай”, „отблъсни” и пухам по вратовете от време на време. Дебели канадки носехме и не боли, но поддържа авторитета на боцмана.
800, 1,500, 1,800 оборота (пълен ход) и - Галата, Карабурун, Емине и докато се порадваме на Слънчев бряг - таман го бяха открили, и ей ти го Созопол - 20.05 ч. приставаме на военния кей.
- „Гаси двете машини”.
Изпросих от колегите от базата два топли хляба и бака чай, раздадох „борт-пайока” („майка” на катера съм, ей) и стягаме това онова. Вятърът в това време се усили и над вълнолома отвън почнаха да прескачат по вълна, две. Таман, таралежим се ние - ще ни измие очите “вълнaта” преди лягане - да не заспим до Варна.
В 21.02 „пали”, „отблъсни” и курс към Емине. Още зад остров Иван ни хвана салантията. Голяма работа е торпедният катер, но само в тихо море. В лошо време - не лети, а скача - от вълна на вълна. А който мисли, че водата е мека, да си представи каруца по макадам. Ако се стискаш здраво - ти разбърква мозъка, ако се отпуснеш - блъска, като лед в шейкър. Пружинираш - капваш за десет минути - и пак отначало. А как залива - нямат кабини катерите - един парапет до гърдите и зад него Комът, Меха, Станчо торпедиста и моя милост. Всяка капка, която вдигне носът, в края на краищата се изсипва върху нас. На пълен ход не е капка, а пожарникарски шланг. И от отвора за лицето на качулката се стича под канадките и пълни ботушите.
„Нормално”, викаме, „нали ни мие очите и ни пере бельото - колко му е до Варна”. Да де, ама нещо много остри бяха вълните и от гребените им се къса пяна. Туй по учебниците го описват към четири бала, а нас ни пускат в морето само до три ...  Комът намали оборотите с двеста и сви малко по-косо на вълните. Скачането намаля, увеличи се клатенето. И се разбра, че дългичко ще пътуваме ... Както и да е, стигнахме до Емине. Гръмнах една ракета „аз съм свой” на бреговия пост и поемаме към Варна. И тогава почна истинската приказка. Остър север-североизточен вятър и вълна - ама страхотна ти викам, не бях излизал в морето в такава - честно. Сви Комът още на изток, намали с още двеста оборотите.
Стискам с две ръце вантите, наблюдавам си сектора и дебна вълните. Ако изпусна някоя, катерът пропада и аз висна на ръце. Докато се опомня, се връща и така ме треска по подметките, че зъбите ми издрънчават. Стискам ги, че се схващат челюстите - и пак отначало. А шланговете със солена вода стават два - и ние си вдигаме пяна и вятърът добавя своя. Комът, горкият, си само една ръка да се държи, с другата върти шурвала. Държи засега ...
Вървим така вече двадесетина минути - все по лошо става. Комът намали оборотите с още сто. С тази скорост и с чупещи курсове - поне три часа имаме до Варна. И то - ако двете машини издържат. Ако откаже едната - пиши го до сутринта. За двете - да не мислим - какъв резил ще е „гордостта на флота” - на буксир - ще ни скъсат кодошите от базата. Да не говорим за Кома - първо самостоятелно плаване и ... Дано издържат и Ванката и Макавей (старшият и младшият мотористи). На сухо са, но са омазани в грес и нафта, голи са поне до кръста, сгънати на три до „зверовете” и с памук в ушите гледат циферблати и въртят ръчки и кранове - за мазането, охлаждането и токовете.
Зад нас мига фарът Емине. Дали ще свие Комът - с вятъра и вълните - за петнадесет минути сме в Бургас - след двадесет - в леглата. И никой нищо няма да му каже - вълнaта определено е над три бала. Говори нещо по УКВ-то и кима на Меха - напред. Явно са му разрешили сам да си решава като е стигнал до тук. Свива още десет градуса на изток и намалява с още сто оборотите. „Щурмуваме към Варна - толкоз, който не му харесва, да слиза”.
Държа така около половин час и ловко издебна междината между две вълни и сви на северозапад. Брей, да му се не види на младока, кога усвои този страшничък фокус (обръщаме се за едното нищо) дето на брега старите комове така картинно обясняват. Единият шланг вече бие от десния борт. Пропускам ритъма и палубата ме халосва жестоко. Зъбите ми издрънчават и си навяхвам крака. Свличам се в краката на Кома. Не духа - тихо и уютно е. Няма как - стискам зъби и се подлагам пак на струите и вятъра. Нали съм „очите” на кораба. И негова „майка” - събирам сили и тръгвам пълзешком към кърмата - да видя всичко наред ли е и картечаря ни дали е още там. Станчо торпедистът ме стиска за ботуша - да не се изплъзна през кърмата, че ... Картечарят си е на мястото, буден и наред, ама Станчо не е - сочи устата си и после морето - хванала го е невярната. „Всичко е наред” - вдигам палец пред носа на Кома, той одобрително се усмихва и плюе поредната порция вода.
Заемам си поста отляво. Тресе. Току под мен извира разкошно двуметрово ветрило от пяната ни, осветено червено от  бордовата ни светлина. Красиво. Имам чувството, че не съм на мостика, а на кино и само гледам някой как плава в бурно море. Залива ме водопад (Комът влязал под вълната) и се стряскам - задрямал съм. Поглеждам гузно Кома и се тупам по гърдите - демек да го сменя за малко - по разписание аз съм му заместника. Усмихва се отрицателно - олекна ми - никак не искам да съм Кук в такова време ...
За да се разсъня, отивам отдясно - тук ветрилото е зелено и вятърът го праща право в лицето ми. Зелено, зелено ... Подскачам и гледам „будно”. Назад следата ни се развива самотно, от картечаря ни се вижда само качулката, сигурно вече спи ... Бордовият часовник показва 00.40 мин, а още не сме стигнали Карабурун. Друса, зверовете монотонно ръмжат, Комът свива на североизток. Друса в нов ритъм. Искам да спя и аз, не съм никакъв Кук и Магелан, Сандвичевите острови са вид закуски, мадамите са дърти баби със сукмани, а за съм само сухоземен плъх, който е мокър и му се спи ... Грейва слънце и морето е спокойно и синьо като в италиански филм ...
Комът ме сритва и подскачам. Мигалката на Карабурун и сигналният пост в ляво. Трябва да изстрелям ракета „аз съм свой” - единадесет движения: 1,2,3.. дано не сбъркам цвета, че отидохме... Комът пак ме сритва - стрелям. Ракетата се носи успоредно на вълните - и тя е скапана като мен. Дремя и едва не пропускам ракетата отговор. Вдигам палец пред носа на Кома - „опознаването завършено” - и  .. пак грейва слънцето....

*
Нов водопад. На десетина мили по носа - фарът Галата. Часът е 00.40 и при хубаво време след десетина минути сме на пирса и след още десет - в леглата. Комът безмилостно обръща на североизток и Галата остава почти зад кърмата - леглото се отлага с минимум четиридесет минути ...

*
Откровен и силен ритник. Скачам. Зверовете укротено мъркат - вляво и в дясно входните фарове на пристанище Варна и катерът плавно минава покрай тях. От бара на пътническия кей се носи кадифяния глас на Пат Бун, гарниран с малко истеричен женски смях. В къщи сме си. Край. С елегантна маневра Комът долепя катера до кея и натиска звънците „гаси двете машини”. „Зверовете” стихват, но в ушите ми ревът продължава. Гледам тъпо мегафона - нямам сили да го вдигна, камо ли да кажа каквото и да е. Дудката се мотае из мократа фанелка.
Притичват вдигнати по тревога момчетата от съседните катери - морска етика - да помогнат във вързването и прибирането. И за да ни изнесат. Картечарят ни - дето с една ръка носи четиридесет кила картечница, се опира на трима души едновременно и не смее да мръдне - схванал се. Макавей (пом. мотористът) се халосал в нещо в машинното и го омотават с парцали, докато дойде Докът. Радистът и локаторчика ни изпълзяха от кабинките си под палубата с жълто-зелени лица и с неизбежните пълни консервени кутии ... Хванаха се под ръка и се заклатушкаха към спалното помещение. Байракът и Сукарно ме влачат натам и нещо питат - куцам, мокрите дрехи тежат като водолазен костюм, ботушите пльокат пълни догоре. Лицето ми гори, гърлото - схванато и само муча в опит за отговор. Мегафонът блести самотно на куката си - катерът заспива без „майка”. Задминава ни Комът с чанта под мишница - бърза към щаба за доклад.

*
И какво излиза - тригодишен стаж ли, „морски вълци” ли - вятър работа, братче. Две звездички и длъжност „командир” имаше Комът, с тях и ни захлупи - има няма за пет часа. Това е - на тях се крепяха и катер, и на десет души душата и „честта, майко юнашка”. Неговата си чест, разбира се, нашата я удави салантията още преди Карабурун. Пое си решението сам, сам си го изпълни - капка по капка и вълна подир вълна, а ние, „вълците”, си бяхме куфари - и то от онези мукавените, прогизналите. И отгоре на всичко никому нищо не каза и ние покрай него на „героите от бурята” се правихме... Що коняк излочихме покрай разказите за нея, но това е друга история...
*
Та затуй ти казвам, началник на брега, дето се гъне пред шефовете и пише докладни за застраховка, трудно можеш да го оцениш. В морето го виж - сам срещу всичко да се изправи, сам да си вземе решение и сам да го устои - това е Ком.
И да ме видиш - много началници смених, на едни на „вие”, на други на „бре” съм говорил, но преди няколко години срещнах пак Кома - същия синеок красавец (е с тридесетина години по-стар, де). И - по инстинкт прибрах токове и „командир” му казах, друго не можах - аз изпълнителният директор на там нещо си голямо и важно.

(Следва)

Проф. Божимир ДАВИДОВ