НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ВЪГЛИЩАРСКА ИСТОРИЯ
(от времето на „Кара дениз - Азов гьол кюмюр корпорейшън”)

Тогава плавах за „Кара дениз - Азов гьол кюмюр корпорейшън”. Така й викахме на въглищарската линия - със самоирония и малко завист към онези, които плаваха извън Босфора, по широкия свят, и печелеха долари. Ние карахме въглища от тогавашния град Жданов, сегашен Мариупол, за ТЕЦ „Варна”. Доста кораби бяхме, за да успяваме да заситим ненаситната паст на централата, която пък засищаше с ток хиляди и хиляди семейства, фабрики, канцеларии, улични лампи и какво ли не. Нямаше долари, но пък даваха толкова рубли, че виждахме доста зор да ги изхарчим. Не казвам, че не успявахме, изхарчвахме ги.
Като онзи път. Накупили си бяхме по едно кашонче водка за нас лично, по някое и друго парче невероятен сух шпеков салам и по две-три кутии желиран телешки език за вкъщи, бонбони и шоколад за децата, френски парфюми на поносими цени за жените и чакахме отплаването. Корабът беше натоварен, хамбарите - затворени, машината - готова за маневра, но чакахме. Един от екипажа липсваше и стояхме на кея. Трябваше или да се върне, или да дойде документ, че е умрял, ранен, арестуван и прочие, за да ни се разреши да отвържем въжетата. Нито се връщаше, нито идваше документ. И чакахме. В резултат -  на мостика, из канижелите и в машинното отделение масово се псуваше. Февруарската вечер, задъхана  от влажната мъгла, беше погълнала света извън кейовите прожектори, двата малки ледоразбивача бяха излезли от пристанището, което значеше, че морето е започнало да замръзва, знаехме, че всеки час без обработка на кея се заплаща допълнително, което на края на месеца щеше да се отрази на изпълнението на плана и на премиите ни, най-важното - изтървавахме доброто попийване след маневрата от пресните ни запаси. Защото, нали, не върви посред нощ да започваш нещо, което е редно да се спретне по човешко време.
Чакахме.
И псувахме.
Заради Пандо. Един е Господ на небето, казваше той на втората ракия, един е Пандо на земята. Бяхме разбрали какво има предвид още на  първата маневра след като дойде на кораба.
Шефа беше слязъл в машинното и с някак чорбаджийски поглед въртеше глава наляво-надясно в търсене но някакъв кусур на подопечните си. Вторият механик се беше опрял на командния пулт и оглеждаше уредите. Боцманът се мотаеше за нещо си около котела. Вахтеният механик, сметнал, че е по-здравословно да е по-далече от началниците, стоеше до единия генератор и чакаше да вдигне обороти, за да го включи в паралел. Аз, по все същите причини като четвъртия, си бях намерил работа около лубрикаторите. Не беше се появил само електротехникът, за да е пълен  екипът за маневрата. И се появи. Нещата обаче станаха като в италиански филм. Първо по трапа се видяха бели обувки, над тях - бели чорапи, после загорял космат крак, къси бели панталонки, бяла тениска и най-после - лицето на новия електрик. Лице, сякаш изсечено върху медал, и то загоряло и мъжествено. Здраве желаем, изкрещя, за да го чуем сред гърмола да дизелгенераторите, огледа се, кимна на нещо си и се насочи към втория механик - да го попита къде му е мястото. Щото, обясни все така гръмогласно, на всеки параход е различно. Шефа, бате Боби, както му викахме зад
„... боцманът зъзнел с хората си на носа в готовност за маневрата.”
Чл. 126 от „Устав за службата по корабите на морския флот” на Народна република България, влязъл в сила от 1 октомври 1950 г.
Хамбарът се запълва с поредната партида „черно злато” за ТЕЦ „Варна”.
На мостика на български „въглищар”, в конвой след ледоразбивач в Азовско море.
„Поехме подир ледоразбивача из ширналата се докъдето ти око види бяла нива на Азовско море”... Снимката ни е предоставена от приятеля на „Морски вестник” Стоянка Савова-Хаджииванова, за което й благодарим.
гърба, направо зяпна. Май че се и поколеба - дали да се захили или да кресне. Избра нещо трето -  с пръст го привика при себе си. Направо го примъкна, толкова категоричен беше жестът му. Елтехникът пак кимна, този път в знак, че е разбрал, и се приближи. Ти кой си, бе! Гласът на шефа беше и той си беше крещене - едно, за да надвие децибелите в машинното, и второ, защото май му идеше да се разпсува. Как кой, шефе? Нали ви се представих днес, аз съм… Знам кой си, скръцна със зъби шефа. Разбрахме, че е скръцнал със зъби по издуването на мускулите на челюстите му. Питам дали си електрик или балерина. Тук е машинно отделение, тук се бачка и не се ходи в бяло. Беше се задъхал от онова, което клокочеше в гърлото му. А, това ли било, позахили се елтехникът. В бяло съм, защото душата ми е бяла, шефе. Пък колкото за бачкането - ако ми се бачкаше, щях да си остана в кораборемонтния завод, там има колкото щеш. Тук съм да наглеждам нещата, да дам при нужда  съвет, най-много да сменя я лампа, я контакт… Такива работи.
Разговорът свърши до тук, защото от мостика подадоха сигнал, че маневрата започва, шефа махна отвратено с ръка и всеки се захвана със задълженията си. Като издрънчаха за свободна машина, шефа пак само с пръст повлече  бялата душица нагоре към кабината си. Не научихме какво са си говорили, разбрахме, че доста време продължило събеседването, но  с белите дрешки въпросът приключи. Пандо почна да се облича като нас - с работни дрехи. И да поработва по завеждането си, въпреки намеренията му само да сменя крушки. Да удря по някое и друго питие с тайфата и да разправя сладки лакърдии. Там му беше силата - в лакърдиите. Така ги спретваше, че нещата звучаха като истински, макар и да знаехме, че поне петдесет процента не са. Влезе в пътя, обобщи след месец боцманът. И поясни: направи опит човекът, опита колко е дълбоко морето и като разбра, че пинизите му не минават на бате Боби, клекна. Сметнахме, че е прав боцманът, но все пак се заинтересувахме от колеги по други параходи като какъв тип е въпросният Пандо. Задължително беше да знаеш с кого  драпаш из моретата, пък и търговският ни флот, колкото и многолюден да беше, винаги си е бил като едно малко семейство - нищо не остава скрито-покрито. Нали  известно време си на един параход, после - на друг, този се вижда с онзи и нещата така се омесват, че всеки научава всичко за всеки.  Навсякъде се държал така - като варненско ефе, да го кажа накъсо, но не създавал кой знае какви  ситуации. Отбирал си от занаята, попийвал нормално, макар че се изхвърлял, че го прави по-често и в по-големи количества, заради което му излязъл и прякорът Пиян Пандо, бил весел и готин в компания и май че това изчерпваше информационния масив, който  насъбрахме зрънце по зрънце. И още - където и да плавал, все идвало ден да сгази лука, всеки път го нагазвал така яко, че го наказвали със снемане от кораба. Изпъждали го. За което не пискал, махвал с ръка, почерпвал за изпроводяк тайфата, събирал си багажа и заминавал. За следващия параход.
При нас дойде през август, значи се бе задържал вече шест месеца. Може пък да беше прав боцманът, този път да е влязъл в пътя. Така си мислехме. До този ден, когато ни отхапа от премиалните и ни отмъкна сладката почерпка. На нас, от ехалето. А какво им беше на началниците - не ми се мислеше.
Наближаваше полунощ, когато от мостика позвъниха в машинното, че нашият човек си е дошъл. Контролата минала светкавично, без обичайните  бюрократични усуквания, за да отплаваме и следващият параход да застане на мястото ни, така че потегляхме. Слезе вторият механик, сподирен от шефа, който пътьом изръмжа: онзи не ми трябва тук, на сутринта ще се разправям с него, и боцманът пое задълженията на елтехника на маневрата. Направихме я, но не съвсем. Поехме подир ледоразбивача из ширналата се докъдето ти око види бяла нива на Азовско море. Бавно, с жалостиво проскърцване на леда по корпуса, с непрекъснати смени на ходовете - от най-малък до среден напред, без въобще да стигнем до пълен, -  така че фактически маневрата си продължи до Керч. Изтърпяхме я, подкарахме из Черно море и вече наистина дадоха свободна машина.
И дойде време за онова, за което се бе заканил шефа. Разправянето. Капитанът събра Корабния съвет. То е едно особено сборище - капитанът, то се знае, шефа и помполита, плюс профпредседателя и комсомолския. Не знам има ли го в Корабния устав като орган, но свика ли се, ясно е, нищо добро не се пише на онзи, който е предизвикал свикването. Бях комсомолски (секретар) и това е причината и аз, барабар Петко с мъжете, макар и прост моторист, да бъда в приемния салон заедно с началстващите. Впрочем и профсъюзният беше на моето дередже - той пък рулеви.
Седнахме, значи, покрай застланата с червено сукно маса, капитанът изръмжа - извикайте го, после, със същия малко нервен и малко уморен глас - кафетата, и процесът се задвижи. Някой изтрополи надолу по трапа да извика подсъдимия, старши камериерът с подпухнали от безсъние очи, нали цяла нощ беше носил на мостика кафета, чайове, сандвичи, донесе петте чашки на табличка, сервира вежливо на началниците и с безразличие - на нас, отпихме - все пак е аванта да пиеш капитанско кафе, Пандо влезе и се почна. Отначало беше мълчание, после потърпевшият го наруши. Искам да кажа, погледна той към началстващите лица, нас не удостои с поглед, знаеше, че сме от миманса, по-точно -  да призная вината си за снощи. Много съжалявам за закъснението. Много. И млъкна. Наведе глава и зачака, явно познаваше процедурата - нали  не му беше за пръв път. А ръководството запецна. Сигурно всеки от тях си беше натъкмил обвинителната пледоария, подбрал бе думички като колектив, отговорност, другарство и прочие, а пък сега, след признанието, нямаше как да се произнесат. Какво да хвърляш пепел върху глава, посипана със сол. Мълчанието започна да натежава и тогава изненадващо го разчупи профсъюзния. Поне, Пандо, кажи  как стана белята… Ръководството му хвърли почти благодарствен поглед, аз пък - завистлив. Нали можеше и аз да се сетя да запитам. Обаче не се сетих. Комсомолска работа. А Пандо само сви рамене: какво да разправям, запихме се, увлякох се - туй-онуй, и докато се усетя - отиде коня в реката, както се казва. Това е всичко. И се оказа, че е всичко. Капитанът вдигна чашката си кафе, изгледа го с отвращение, сигурно беше ударил поне десетина (кафета) през нощта, остави я и въздъхна. Ами това е, Пандо. Заради тебе… Сега ще се започне, си рекох, онази серия от думички, но не би. Само махна с ръка и довърши: Знаеш какво. И знаеш какво следва. Корабният съвет решава да те снеме от кораба. С пристигането във Варна слизаш. С рапорт. Ясно ли е? И се понаежи. Очакваше навярно разни усуквания, молби, обещания, че повече няма да се повтори и въобще нещо такова, но срещна само спокойния поглед на осъдения. Ясно, кептън. Разбирам, че нямате избор. Да вървя да си стягам багажа. Капитанът изгледа присъствието, проформа запита има ли някой против като гледаше нас, обществениците, кимна, като се видя, че няма, защото точно в този момент профсъюзите бяха изтървали нещо на пода и се бяха навели да си го вдигнат, а аз кротко си допивах кафето и се бях взрял в дъното на чашката. Ами щом няма, това е. Да вървим малко да   починем, че скоро пристигаме.
Първо Пандо, след него и ние двамата от тайфата, се изнизахме от салона. Онзи от палубата пое към неговите си да им разправи кое как е станало, аз -  към моите. Настигна ме Пандо. Виж какво, рече, да не мислиш, че ти се сърдя. Няма проблем. Такъв е редът. Грешка и шамар. Правиш едното, изтърпяваш другото. Пък и флотът има над сто кораба. Като ме снемат от този параход, трябва да ме пратят на друг, нали… Грижата за човека и прочие. Е, кажи ми, мога ли да изкарам на всеки по шест месеца? Не мога. Много преди това ще се пенсионирам. Така че - няма страшно…
Не го разправих това, последното, на тайфата. Лично ми се виждаше, споделено само с мен, пък и не ми се вярваше, че е вярно - човек да я докара дотам, че да не му пука какво ще стане и да живее ден за ден. Казах им само, че снемат Пандо, отговорих, че не съм гласувал за снемането му, защото никой не е гласувал, а сме били с профсъюзния само за украса на мероприятието, за масовост, така да се каже. Накъсо информирах моичките, че нямаше време за  разпивки и прочие. Бяхме почти пристигнали. Пак маневра, контрола и който е свободен от вахта и дежурство, пое към къщи да разтовари каквото е накупил, нали затова се щурахме из моретата, и да се върне до вечерта за отплаването.
Беше кофти рейс. И мъгла, и студ, и лед в Азовско море. Ледоразбивачът едва смогваше да ни отваря път. Но, както всеки път, пристигнахме. На рейда се бяха скупчили кажи-речи половината въглищарски кораби, като  гладни кучета край овчарска колиба в очакване да ги пуснат вътре да се постоплят. Тук обаче пускането ставаше по ред. По реда на пристигането. Така че се очертаваше чакане. И псуване, естествено. Защото с онова закъснение бяхме излезли от графика и сега, като пътнически  влак със закъснение, щяхме да пропускаме всички, които са по разписание. Така си мислехме, като се разнесе вестта, че от ход влизаме в пристанището. Никакво чакане - само колкото да дойде пилотът на борда и с пълен напред. После ни разправяха рулевите, че и капитанът се изумил. Като сме наближили, докладвал той, както е редно, по радиото, че сме на рейда, обозначил се, значи, и бил готов да пуска котвата, дори боцманът зъзнел с  хората си на носа в готовност за маневрата. И се изумил, като чул, че заставаме на кей за товарене. От останалите въглищари на рейда капитаните хорово залаяли, и те по радиото, че не може така, че си има ред, че… Но руският глас от брега угасил воя с една само дума: приказ. Ще рече - заповед. А се знаеше, че там каже ли се заповед, значи заповед и никой не си и помисля да писка, щото никой не знае от колко високо идва. Не за друго - няма смисъл, пък понякога не е и здравословно.
Застанахме. Дойде контролата, привика ни един по един, за да сравни суратите ни със снимките в паспортите, изпиха си длъжностните лица  конячетата, сръбнаха колкото за приличие от кафетата, на палубата морските отвориха хамбарите, крановете се спуснаха стръвно към камарите кюмюр и това е. Като всеки път. Капитанът хич и не попитал защо ли пък сме прередили другите параходи - кой ти брои зъбите на харизан кон, пък и се догаждал, че ще му отговорят с онова приказ. По-куражлиите се приготвиха да излизат в града напук на ледения вятър и мъглата, останалите се заприсламчваха накъмто кухнята да измолят за една салата, с която да опитат домашната ракия, че ни чеше писнало от ежедневната водка. И  тогава до трапа кротко се приближила, разправяше ни после вацманът, една черна волга. Бре! Примъкнала се като издокаран господин в цигански катун - на фона на камарите въглища, щъкащите насам-натам самосвали и крановете с бърникащите им из хамбарите ни ръце. Излязъл отвътре някакъв тип и забързал нагоре - и да не го изцапотят, и гонен от студа. Трябва да говоря с капитана, рекъл. Щом трябва - трябва. Повел го вацманът, без да задава въпроси - от волга няма да се пръкне кой да е. Или е от властта, или, не дай си Боже, от милицията. И в двата случая не е на хубаво. Въвел го при барото и се върнал на поста си. Но по пътя снесе новината и разбрахме, че има нещо - и по-рано се вмъкнахме на кей, и големци разни ни посещават, което май друг път не е било. По-сетнешната информация имаме вече от старши камериера. Прибирал чашки, чинийки, някаква посуда, когато въвели посетителя. Не си тръгнал, измислил си някакво забърсване, наместване на това-онова и чул всичко. После го разправя на няколкото почерпки, на които беше поканен за да го разправя, и  горе-долу, с незначителни  украсявания,  информацията беше еднаква. Макар и да звучеше като в латиносериал, еднаква си остана. Най-обобщено тя гласеше следното. Връщал се нашичкият от някъде си, когато пред една кръчма видял някакви гамени да тормозят някакво момиче. Разгонил ги той, някой и друг тупаник раздал, някой и друг отнесъл лично, но така или иначе онези се разбягали. Казал на момичето - да викаме ли милиция, да ходим ли в болница, а то - не, искам да си ходя вкъщи. Ами, добре. Взел Пандо такси и завел девойчето у дома му. Позвънил, излезли хората, родителите, значи, и се оказало, че е дъщеря на директора на пристанището. Поканили го, момичето разправило  кое как е било и бащата извадил бутилка водка - да почерпи. Ударили само по едно (направо не е за вярване, ококорваше се тука информаторът ни), нашичкият отказал да се включи по-активно в нещата, защото бързал за отплаването. И тогава се разбрали, че на следващия рейс ще бъде гост в дома на директора. Но понеже големият шеф трябвало на другия ден да пътува по някакви си служебни работи, заради това и вкарал парахода ни без ред на кей, заради обещанието си, значи, за гостито. Та затова съм тук, завършил руснакът, да го взема вашия електротехник. После ще ви го докарам за отплаването. Да де, почесал се където не го сърби барото, но  той не прави този рейс. Така ли, защо? По някакви си негови лични семейни причини, излъгал без да му мига окото капитанът. Няма да вземе да разправя на този и онзи наши си вътрешни работи, нали? Жалко, поклатил глава гостенинът, ще предам на началството. Отказал да удари едно питие - чакали го. Пожелал всичко добро и си тръгнал.
Видяхме как отпраши волгата, до половин час получихме и информацията от старши камериера. И още половин час я предъвквахме, докато тествахме новата  ракия на боцмана в неговата кабина. Не е лоша, отпи той от чашката си и ни обходи с поглед, за да провери  реакциите ни. Бяха положителни - не можеше да бъдат други. Пък наш Пандо - виж го ти, продължи замислен боцманът. Да беше казал кое как е било, нямаше да го сурнат от кораба. Ама не! Ефе. Курназин се писа. Герой. Имаше нещо в гласа му - не неодобрение, в никакъв случай, а нещо различно, което не бях чувал дотогава. Дали разбиране, дали признание, може би малко завист… Пак отпи. Въобще не е лоша, каза. Трябва само да й свикнеш. Както е с всяко нещо в живота. Пък с Пандо таман бяхме свикнали… Отново ни обходи с поглед. Сякаш да провери дали сме разбрали какво ни казва. Наздраве, вдигна чашка. Ние -  също.
Любен ЛЮБЕНОВ

Още по темата в „Морски вестник”:
25 януари 2015 г. Преди 30 и преди 35 години: „Странджа” сред ледовете на Азовско море
27 януари 2015 г. Преди 30 години корабите-„въглищари” спасиха топлото и светлото на българина










февруари 2015 г.