НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
„ТРЪГВАМ ПАК ЗА СЕВЕРНИЯ ФЛОТ ...”
За срещите и приятелството с Николай Черкашин, руски военен и флотски съчинител
През тази година Николай Черкашин става на 70. Завършил е философския факултет на Московския университет. Там защитава и доктурантура. Още като студент пише пиеса, която и днес се играе в театър „Ромен”. И оттогава името му е популярно. По-късно неочаквано за негови близки, той пише рапорт до министъра на отбраната, приемат го и започва офицерската си флотска служба на подводница в Северния флот. Участва в няколко продължителни плавания в световния океан. Впечатленията и изживяното през тези години описва в повече от десет книги. Днес писателското богатство на Черкашин се изразява чрез всичките му 47 повести, романи и новели.
Тази година с Николай разговаряхме на Никулден. Хем имен ден, хем моряшки празник. Богато и разнообразно е сътвореното от него, но сред 47-те книги, почти 30 са за нелекия моряклък на поколения матроси, мичмани, офицери и адмирали. Чуваме се с Николай по празници или, че ми е изпратил поредния си роман. Увлякох се още в началото да разказвам за творчеството му. А той е един невероятно скромен и безспирно любознателен руски човек.
Ако има някакво мерило на богатството от спомени, за мен сред най-ценните и скъпи е срещата на Дунава, приятелството, книгите му, гостуването в родния ми дом в Лом Черковна, в неговата московска квартира, в софийската ми къща.
Преди много години случайността ни събра с Николай Черкашин на българска земя. Беше в състава на отряд руски кораби, които в навечерието на 9 май плаваха от Виена, през наши води до Измаил. След срещи и приятелски разговори екипажите на кораби имаха и един свободен ден. Николай помоли да се разходим до близко село. Искал да усети и малко от живота, бита и душевността на българина. И тъй отпътувахме до Лом Черковна, дето е близо до Бяла, а там се заседяхме до паметника на Юлия Вревская и по-малко в двора на местния музей.
... Баба Величка се отдели от нас и зашета някъде из къщата. Николай разгърна малко тефтерче и след секунди се удари по челото: „Днес в московския цигански театър „Ромен” от 21.00 ч. - тържество, посветено на 300-а постановка на „Цигани без табор”. Искаха да ги поздравя...”
Авторът на пиесата в тези часове беше на хиляди километри от театъра. От мазата се показа баба Величка, а в ръцете си крепеше голяма паница с грозде и ябълки. „През май такова хубаво грозде! Ще разкажа на моите в Москва за този хубав плод преживял зимата. Може и да не ми повярват, но като видях как висят гроздовете, а и как си похапнахме „болгар” и „мускат” сигурно дълго ще помня сладостта им...”
Докато разговаряхме за градинарите-гурбетчии от Черковна, които се прочули в някои краища на Русия, показвали майсторлък и учели местните как да правят фитирии, как да отглеждат чушки и домати, дядо Тодор се изправи, взе каната, плисна останалата в нея вода и се усмихна на Николай: „Ще пийнете от мойто вино, ама да ви питам - защото аз най-го харесвам в третата бъчва на първия ред, други на пелина налитат. Пък това в третата бъчва почнахме за Великден...”
Николай не разбра докрай думите на дядото, пошегувахме се, че най-добре ще е да отидат заедно при бъчвите, да приседнат на трикраките столчета и гостът да дегустира. Което най-хареса, бе напълнена петлитрова дамажана - моряците да се почерпят. „Цял живот ще помня благодата на българската земя, а за виното ви и пелина ще си мисля чрез рубаите на Омар Хайям...”
В другия край на селото Николай Черкашин прегръща 80-годишната баба Айше. Тя сладкодумно му разказва за живота си, гостът намесва щрихи от сюжета на пиесата си за циганите, край нас се въртят с любопитство внуците на Айше, тя ни кани в най-голямата одая . Сядаме на миндера. И писателят слуша, нещо отбелязва в тефтера си. Тя по своему „плете”, случки, истории, които след месец Николай ще пресъздаде в свой разказ.
На двеста метра над къщата на Айшето има голям паметник с кръст. Вървим по оголените ридове, мъчим се да проследим окопите на пехотните и артилерийските позиции, останали от онова сражение, след което съмнало над този край. Руснаците оставили след себе си километрови редути и братски могили. А будните хора от Лом Черковна са ходили чак към Шуменско и с волски каруци са прекарвали дялания камък за тази светиня, вдигната в чест на Невския, Пермския, Вятския, Курския, Рижкия „на негово императорско величество пехотни полкове” и са погребвали след боя мъртвите.
Черкашин прави снимки, записва. Дядо Тодор му разказва: „Имаше един даскал, Цаню Йовов се казваше. Той броил, издирвал, пресмятал. Над три хиляди руснаци са напоили с кръвта си нашенската земя в сраженията на 3 септември 1877 г. Като бях на вашите години, из угарите съм намирал бели кости, че и оловни куршуми. Та затуй нашите хора зидали този паметник - и вий, и другите след вас да знаят и помнят...”
Година след тази тъй-важна в живота ми среща, Николай ми връчи документално-приключенската си повест „Под знака на Вишну”.
„Неотдавна ми попадна сборник с документи и материали от Втората световна. Прочетох малко съобщение, което не излизаше от главата ми повече от година, затова реших да тръгна по следите. Всъщност ето съобщението на на маршал Георги Жуков, тогава главнокомандващ групата съветски окупацинни войски в Германия. Той докладва на Сталин за изнасянето, мародерството от зоната. Става дума за оборудване и други ценности” - разказва Николай.
Георги Жуков до Сталин: „Докладвам ви, че американците и англичаните при излизането от съветската зона - територия на Саксония, Тюрингия, Макленбургската провинция ... извозиха следното оборудване, ценности и специалисти:
От подземния завод на фирмата БМВ е отмъкнато: а) цялата техническа документация на новите двигатели и на турбината 0018, б) скрит е главният конструктор на реактивната турбина 0018 и група специалисти със семействата им.
От завода на фирмата „Сименс”, който се намира в галериите на рудник „Мария”, е изнесена цялата техническа документация за производството на авиоприбори и автопилоти за самолетите ФАУ-1 и ФАУ-2... От завода на „Шитцше” - чертежи и двама специалисти по жирокомпасите за подводници. От завода „Хорх” - чертежи за електроторпеда. От завода „Зибил” - чертежи за нови скоростни самолети... повече от 100 тона злато на германската банка, валута около четири вагона, всичките картини и ценности на берлинските музеи ...”
„В този документ са изписани около 200 названия. Научих, че Сталин е предал съобщението на Труман и Етел на 28 юли 1945 г. И реших, че ако тръгна по следите му ще обогатя не само себе си. Така се роди повестта „Под знака на Вишну”. С част от нея навремето се запознаха и флотските, а и българските читатели. Така беше и с повестите „Викът на делфина” и „Щормова готовност”.
„Бързо минават годините, приятелю. Преди 27 се сбогувах със Северния флот. То не беше съвсем раздяла. Само дето не бях вече в екипажа на подводницата. И по неписан моряшки закон, трябваше да върна и кортика си. Това беше лесно, но раздялата с екипажа и лодката - тежко и мъчно. И сега през година се връщам в този гранитен северен край. Тук месеци наред задполярно слънце заслепява очите, или месеци наред го чакат да се покаже. Месеци минават, без да свалят от мачтите на корабите сигнала за щорм. Металът се къса като хартия, а хартията става твърда като метал. Връщам се при познатия пристан, бродя по корабите и отсеците на подводниците, срещам приятели, вече адмирали. Излизам на плавания. За да не забравям как в цистерните реве сгъстеният въздух, как звъни тишината в дълбините, колко малък е светът, като гледам през перископа ...
След това в каютата, обикновено в същата, в която прилягах в часовете на кратка почивка между поне пет-шест плавания сядам край малката желязна масичка до илюминатора. Гледам снежните скали отсреща, чувам сигналите на големия боен кораб, който се завръща от продължително плаване...”
Откакто познавам Николай Черкашин се говори, че е сред най-стойностните писатели на военна и морска тема. И пише. Зная, че през годините написаното от „войсковия и флотски съчинител” всекидневно е предизвиквало особен интерес. Като военен моряк той дисциплинирано и ритмично, с таланта на писател-маринист е казвал, че се посвещава на морската тема заради изпълнения с мъка, драми, героизъм и радост моряшки живот.
Трагедията на атомната подводница „Комсомолец” преди години, за Николай и днес е болка неустоима. Пише, пише и сигурно още дълго ще има ретроспекции на „Пламъци в отсеците”. Защото последствия от пораженията има и сега. Защото той - подводничарят и с душата си разбира преживяното от екипажа в часа на катастрофата,за мъките му по спасяване на кораба, за бедите настигнали спасителите. Валентин Пикул, руски писател-маринист казва, че Николай Черкашин така „оре” в историята, „рови се” в драматичните и страници и намира съвсем неизвестни, даже загадъчни събития. Той е с хората, посветели се на морската стихия. И не само...
Когато му предложили да напише роман за космонавтите, първата му реакция била: „Трудно. И такъв „вятър” не ме бе брулил.” Но излетял Николай за космодрума в Байконур. И поживял там повече от
За срещите и приятелството с Николай Черкашин, руски военен и флотски съчинител
През тази година Николай Черкашин става на 70. Завършил е философския факултет на Московския университет. Там защитава и доктурантура. Още като студент пише пиеса, която и днес се играе в театър „Ромен”. И оттогава името му е популярно. По-късно неочаквано за негови близки, той пише рапорт до министъра на отбраната, приемат го и започва офицерската си флотска служба на подводница в Северния флот. Участва в няколко продължителни плавания в световния океан. Впечатленията и изживяното през тези години описва в повече от десет книги. Днес писателското богатство на Черкашин се изразява чрез всичките му 47 повести, романи и новели.
Тази година с Николай разговаряхме на Никулден. Хем имен ден, хем моряшки празник. Богато и разнообразно е сътвореното от него, но сред 47-те книги, почти 30 са за нелекия моряклък на поколения матроси, мичмани, офицери и адмирали. Чуваме се с Николай по празници или, че ми е изпратил поредния си роман. Увлякох се още в началото да разказвам за творчеството му. А той е един невероятно скромен и безспирно любознателен руски човек.
Ако има някакво мерило на богатството от спомени, за мен сред най-ценните и скъпи е срещата на Дунава, приятелството, книгите му, гостуването в родния ми дом в Лом Черковна, в неговата московска квартира, в софийската ми къща.
Преди много години случайността ни събра с Николай Черкашин на българска земя. Беше в състава на отряд руски кораби, които в навечерието на 9 май плаваха от Виена, през наши води до Измаил. След срещи и приятелски разговори екипажите на кораби имаха и един свободен ден. Николай помоли да се разходим до близко село. Искал да усети и малко от живота, бита и душевността на българина. И тъй отпътувахме до Лом Черковна, дето е близо до Бяла, а там се заседяхме до паметника на Юлия Вревская и по-малко в двора на местния музей.
... Баба Величка се отдели от нас и зашета някъде из къщата. Николай разгърна малко тефтерче и след секунди се удари по челото: „Днес в московския цигански театър „Ромен” от 21.00 ч. - тържество, посветено на 300-а постановка на „Цигани без табор”. Искаха да ги поздравя...”
Авторът на пиесата в тези часове беше на хиляди километри от театъра. От мазата се показа баба Величка, а в ръцете си крепеше голяма паница с грозде и ябълки. „През май такова хубаво грозде! Ще разкажа на моите в Москва за този хубав плод преживял зимата. Може и да не ми повярват, но като видях как висят гроздовете, а и как си похапнахме „болгар” и „мускат” сигурно дълго ще помня сладостта им...”
Докато разговаряхме за градинарите-гурбетчии от Черковна, които се прочули в някои краища на Русия, показвали майсторлък и учели местните как да правят фитирии, как да отглеждат чушки и домати, дядо Тодор се изправи, взе каната, плисна останалата в нея вода и се усмихна на Николай: „Ще пийнете от мойто вино, ама да ви питам - защото аз най-го харесвам в третата бъчва на първия ред, други на пелина налитат. Пък това в третата бъчва почнахме за Великден...”
Николай не разбра докрай думите на дядото, пошегувахме се, че най-добре ще е да отидат заедно при бъчвите, да приседнат на трикраките столчета и гостът да дегустира. Което най-хареса, бе напълнена петлитрова дамажана - моряците да се почерпят. „Цял живот ще помня благодата на българската земя, а за виното ви и пелина ще си мисля чрез рубаите на Омар Хайям...”
В другия край на селото Николай Черкашин прегръща 80-годишната баба Айше. Тя сладкодумно му разказва за живота си, гостът намесва щрихи от сюжета на пиесата си за циганите, край нас се въртят с любопитство внуците на Айше, тя ни кани в най-голямата одая . Сядаме на миндера. И писателят слуша, нещо отбелязва в тефтера си. Тя по своему „плете”, случки, истории, които след месец Николай ще пресъздаде в свой разказ.
На двеста метра над къщата на Айшето има голям паметник с кръст. Вървим по оголените ридове, мъчим се да проследим окопите на пехотните и артилерийските позиции, останали от онова сражение, след което съмнало над този край. Руснаците оставили след себе си километрови редути и братски могили. А будните хора от Лом Черковна са ходили чак към Шуменско и с волски каруци са прекарвали дялания камък за тази светиня, вдигната в чест на Невския, Пермския, Вятския, Курския, Рижкия „на негово императорско величество пехотни полкове” и са погребвали след боя мъртвите.
Черкашин прави снимки, записва. Дядо Тодор му разказва: „Имаше един даскал, Цаню Йовов се казваше. Той броил, издирвал, пресмятал. Над три хиляди руснаци са напоили с кръвта си нашенската земя в сраженията на 3 септември 1877 г. Като бях на вашите години, из угарите съм намирал бели кости, че и оловни куршуми. Та затуй нашите хора зидали този паметник - и вий, и другите след вас да знаят и помнят...”
Година след тази тъй-важна в живота ми среща, Николай ми връчи документално-приключенската си повест „Под знака на Вишну”.
„Неотдавна ми попадна сборник с документи и материали от Втората световна. Прочетох малко съобщение, което не излизаше от главата ми повече от година, затова реших да тръгна по следите. Всъщност ето съобщението на на маршал Георги Жуков, тогава главнокомандващ групата съветски окупацинни войски в Германия. Той докладва на Сталин за изнасянето, мародерството от зоната. Става дума за оборудване и други ценности” - разказва Николай.
Георги Жуков до Сталин: „Докладвам ви, че американците и англичаните при излизането от съветската зона - територия на Саксония, Тюрингия, Макленбургската провинция ... извозиха следното оборудване, ценности и специалисти:
От подземния завод на фирмата БМВ е отмъкнато: а) цялата техническа документация на новите двигатели и на турбината 0018, б) скрит е главният конструктор на реактивната турбина 0018 и група специалисти със семействата им.
От завода на фирмата „Сименс”, който се намира в галериите на рудник „Мария”, е изнесена цялата техническа документация за производството на авиоприбори и автопилоти за самолетите ФАУ-1 и ФАУ-2... От завода на „Шитцше” - чертежи и двама специалисти по жирокомпасите за подводници. От завода „Хорх” - чертежи за електроторпеда. От завода „Зибил” - чертежи за нови скоростни самолети... повече от 100 тона злато на германската банка, валута около четири вагона, всичките картини и ценности на берлинските музеи ...”
„В този документ са изписани около 200 названия. Научих, че Сталин е предал съобщението на Труман и Етел на 28 юли 1945 г. И реших, че ако тръгна по следите му ще обогатя не само себе си. Така се роди повестта „Под знака на Вишну”. С част от нея навремето се запознаха и флотските, а и българските читатели. Така беше и с повестите „Викът на делфина” и „Щормова готовност”.
„Бързо минават годините, приятелю. Преди 27 се сбогувах със Северния флот. То не беше съвсем раздяла. Само дето не бях вече в екипажа на подводницата. И по неписан моряшки закон, трябваше да върна и кортика си. Това беше лесно, но раздялата с екипажа и лодката - тежко и мъчно. И сега през година се връщам в този гранитен северен край. Тук месеци наред задполярно слънце заслепява очите, или месеци наред го чакат да се покаже. Месеци минават, без да свалят от мачтите на корабите сигнала за щорм. Металът се къса като хартия, а хартията става твърда като метал. Връщам се при познатия пристан, бродя по корабите и отсеците на подводниците, срещам приятели, вече адмирали. Излизам на плавания. За да не забравям как в цистерните реве сгъстеният въздух, как звъни тишината в дълбините, колко малък е светът, като гледам през перископа ...
След това в каютата, обикновено в същата, в която прилягах в часовете на кратка почивка между поне пет-шест плавания сядам край малката желязна масичка до илюминатора. Гледам снежните скали отсреща, чувам сигналите на големия боен кораб, който се завръща от продължително плаване...”
Откакто познавам Николай Черкашин се говори, че е сред най-стойностните писатели на военна и морска тема. И пише. Зная, че през годините написаното от „войсковия и флотски съчинител” всекидневно е предизвиквало особен интерес. Като военен моряк той дисциплинирано и ритмично, с таланта на писател-маринист е казвал, че се посвещава на морската тема заради изпълнения с мъка, драми, героизъм и радост моряшки живот.
Трагедията на атомната подводница „Комсомолец” преди години, за Николай и днес е болка неустоима. Пише, пише и сигурно още дълго ще има ретроспекции на „Пламъци в отсеците”. Защото последствия от пораженията има и сега. Защото той - подводничарят и с душата си разбира преживяното от екипажа в часа на катастрофата,за мъките му по спасяване на кораба, за бедите настигнали спасителите. Валентин Пикул, руски писател-маринист казва, че Николай Черкашин така „оре” в историята, „рови се” в драматичните и страници и намира съвсем неизвестни, даже загадъчни събития. Той е с хората, посветели се на морската стихия. И не само...
Когато му предложили да напише роман за космонавтите, първата му реакция била: „Трудно. И такъв „вятър” не ме бе брулил.” Но излетял Николай за космодрума в Байконур. И поживял там повече от
Николай Черкашин в наши дни.
Николай Черкашин в работния си кабинет.
Портрет на Николай Черкашин, подарен ми при негово посещение в България.
Портрет на Николай Черкашин, подарен ми при мое посещение в Москва, при завръщането ми от Афганистан.
За спомен в подножието на Шипка. И той, и аз млади флотски офицери.
Автограф за мен („Под знака на Вишну”).
Корицата на „Щормова готовност”.
Автограф за мен („Щормова готовност”).
Негова визитка, която и днес е в ръцете ми.
месец. „Дойдох тук, когато се готвеха за 40-годишнина от изграждането му. Беше 26 април. И ако от този ден ще запомня нещо за цял живот, то е изстрелването пред очите ми на космически апарат по прогрмата „Интеркосмос”. И още нещо. Космическият кораб излетя от същата стартова площадка, от която поеха пътя си в космоса Георги Иванов и Николай Рукавешников. Те са почетни граждани на Байконур и портретите им са на видно място в центъра на града.” При посещението си в България, Николай искаше среща и с Георги Иванов и с Александър Алексадров. Преди това ходихме до Ловеч, разказах му за моста на майстор Колъо Фичето, срещнахме се нашия писател на авиационна тема Цветан Цаков, по флотски въпроси разговаряха дълго с адмирал Иван Добрев и Констанин Площаков. Пак тогава ми разказа за месечното си „съприкосновение” с Байконур. „Като дойдеш в Москва ще ти покажа парче обгорен бетон, изкъртило се след полета на последния космически кораб, болтове, шпилки, плик с печат на космодрума и други „сувенири”, които тогава ми създаваха атмосфера за писане... Поживях и в Звездното градче, за да се потопя в атмосферата на космонавтите. Потренирах с тях, поспортувах. Тъй стана и романа ми за първите и многото след тях космонавти. Там е и българинът Георги Какалов ...”
Единадесет от книгите на Николай Черкашин с дарствин надпис са в библиотеката ми. И все има покани за нови срещи. Тъй стана в една от пролетите. 1984 година заминах в командировка в Афганистан. С полет от Москва до Кабул. На летището, а след това и в кафенето на Съюза на московските писатели се запознах с Виктор Верстаков, приятел на Николай. Виктор извади от джоба си малка книжка със заглавие „Афганистански дневник”, написа нещо и ми я подаде. Надписът е на първата страница: „Цвятко, ако искаш да почустваш вниманието и доверието на читателите, поживей поне седмица като тези, за които ще пишеш. На участника вярват повече, отколкото на очевидеца, на очевидеца повече, отколкото на този, който събира само факти. Сигурен съм, че в Кандахар ще поживееш с мои приятели! Те ще са и твои. В. Верстаков”.
Нямам в ръцете си книгата „Адмиралът. Трагичната съдба на Колчак”, за когото се говори, че е сред най-качествените патриоти на Русия. Николай е открил уникални документи, добрал се е до факти, които издигат творбата му до три издания с тираж по 75 хиляди екземпляра. Затова преди няколко години получи общоруската литературна награда „Александър Невски”.
Сигурно ще е любопитно да знаете за страстта на Николай към аукционите в големи и малки градове на Русия. Вече са над 130. Така на един неделен битак в Петербург открива десетина снимки на българския моряк Рашко Серефимов. Обещал ми е, че още малко време и ще събере достатъчно документи и факти и ще напише документална повест. След месец пак пътува и ще поживее в Петербург ,,за да изучи обстановката, в която е живял Серафимов”. Повече няма да разказвам, защото вече в „Морски вестник” (виж 16 януари 2015 г. Неизвестни снимки на Рашко Серафимов от периода на обучението му като подводничар) Атанас Панайотов е описал всички известни до сега факти за нашя подводничар, а и малко по-дълъг стана спомена ми издиреното до сега от Черкашин.
Няма как да не завърша с няколко факти от „близкото” за мен минало (преди 1990 г.), когато във флотския вестник „Димитровска вахта”, в десет броя печатахме откъси от повестта „Викът на делфина”, а след време гледахме и едноименния филм. Имаше и поредица пак във флотския вестник на повестта „Под знака на Вишну”, която превеждаше от руски тогава флотският офицер Валентин Димитров.
И всичко това заради приятеля и писателя Николай Черкашин!
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ
Единадесет от книгите на Николай Черкашин с дарствин надпис са в библиотеката ми. И все има покани за нови срещи. Тъй стана в една от пролетите. 1984 година заминах в командировка в Афганистан. С полет от Москва до Кабул. На летището, а след това и в кафенето на Съюза на московските писатели се запознах с Виктор Верстаков, приятел на Николай. Виктор извади от джоба си малка книжка със заглавие „Афганистански дневник”, написа нещо и ми я подаде. Надписът е на първата страница: „Цвятко, ако искаш да почустваш вниманието и доверието на читателите, поживей поне седмица като тези, за които ще пишеш. На участника вярват повече, отколкото на очевидеца, на очевидеца повече, отколкото на този, който събира само факти. Сигурен съм, че в Кандахар ще поживееш с мои приятели! Те ще са и твои. В. Верстаков”.
Нямам в ръцете си книгата „Адмиралът. Трагичната съдба на Колчак”, за когото се говори, че е сред най-качествените патриоти на Русия. Николай е открил уникални документи, добрал се е до факти, които издигат творбата му до три издания с тираж по 75 хиляди екземпляра. Затова преди няколко години получи общоруската литературна награда „Александър Невски”.
Сигурно ще е любопитно да знаете за страстта на Николай към аукционите в големи и малки градове на Русия. Вече са над 130. Така на един неделен битак в Петербург открива десетина снимки на българския моряк Рашко Серефимов. Обещал ми е, че още малко време и ще събере достатъчно документи и факти и ще напише документална повест. След месец пак пътува и ще поживее в Петербург ,,за да изучи обстановката, в която е живял Серафимов”. Повече няма да разказвам, защото вече в „Морски вестник” (виж 16 януари 2015 г. Неизвестни снимки на Рашко Серафимов от периода на обучението му като подводничар) Атанас Панайотов е описал всички известни до сега факти за нашя подводничар, а и малко по-дълъг стана спомена ми издиреното до сега от Черкашин.
Няма как да не завърша с няколко факти от „близкото” за мен минало (преди 1990 г.), когато във флотския вестник „Димитровска вахта”, в десет броя печатахме откъси от повестта „Викът на делфина”, а след време гледахме и едноименния филм. Имаше и поредица пак във флотския вестник на повестта „Под знака на Вишну”, която превеждаше от руски тогава флотският офицер Валентин Димитров.
И всичко това заради приятеля и писателя Николай Черкашин!
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ