НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В ПАРАХОДСТВО
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (1)
„Морски вестник” започва публикуването на спомените на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот”. Той се казва Любомир Попов. Роден е на 7 март 1945 г. в София. Възпитаник е на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Преди петнадесетина години за първи гостува в редакцията. А през 2008 г. ни предостави този ръкопис с уговорката, че ще ни изпрати и копия на снимки и документи към него. Уви, малко след това тежка болест го налегна и той започна борбата с нея, ръкописът остана настрана. Може да се каже, че Любомир Попов все пак се пребори с болестта. Отиде си от този свят на 1 април 2016 г. ... Със съдействието на негови близки, роднини и съвипускници от Морското училище се опитахме да намерим снимки, с които да илюстрираме тези спомени. Дали сме успели, ще прецените вие - читателите на „Морски вестник”!
Започвам тези спомени за събития с 40-годишна давност. В тях няма да прочетете за красиви изгреви и залези, за чайки, летящи ниско над вълните, за романтиката на море... Времената, естествено са коренно различни. Технологиите - също. Но морето и хората едва ли са се променили много - животът и работата на корабите са еднакво трудни и тогава, и сега ...
Повод за следващите редове се оказа и срещата на нашия випуск през есента на 2007 година - 40 години след завършване на Морското училище. Бяхме с побелели коси, всеки със своите болежки, но възбудени и радостни от тази среща. И много, много спомени ...
Наскоро четох, че недостигът на корабни офицери ще бъде около 27 000 годишно до 2015 година. Ето още една причина младежите да се насочат към моряшката професия. Тя е достойна за истинските мъже.
И един друг повод ... Седемгодишният ми внук Мартин наскоро каза, че като порасне ще стане капитан на кораб. Толкова дълго чаках тези негови, макар и неосъзнати думи. Зная, че на тази възраст децата често променят мечтите си, но се надявам тези спомени да го подтикнат да изпълни това си желание. Ако ли пък не, дано другият ми внук Калоян избере моряшката професия за своя съдба. Нищо, че сега е само на два месеца и все още нищо не разбира. Но, да започна ...
Как едно софиянче реши да става морски?
Бях ученик в 7-ми клас в София. Незнайно как в ръцете ми попадна една книга на руския писател Игор Всеволожкий. Описваше събития от живота на деца от Нахимовското училище в град Баку, в състава на тогавашния СССР. Тази книга ми направи огромно впечатление. Открих още няколко книги на морска тематика от този автор. По-късно прочетох „Двамата капитани” от Вениамин Каверин. Така се започна. Аз софиянчето, се влюбих чисто платонически в морето. Започнах да се интересувам от всичко свързано с него. За мое огромно разочарование, когато завърших 7-ми клас Нахимовското училище вече беше закрито. Но мечтата остана ...
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (1)
„Морски вестник” започва публикуването на спомените на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот”. Той се казва Любомир Попов. Роден е на 7 март 1945 г. в София. Възпитаник е на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Преди петнадесетина години за първи гостува в редакцията. А през 2008 г. ни предостави този ръкопис с уговорката, че ще ни изпрати и копия на снимки и документи към него. Уви, малко след това тежка болест го налегна и той започна борбата с нея, ръкописът остана настрана. Може да се каже, че Любомир Попов все пак се пребори с болестта. Отиде си от този свят на 1 април 2016 г. ... Със съдействието на негови близки, роднини и съвипускници от Морското училище се опитахме да намерим снимки, с които да илюстрираме тези спомени. Дали сме успели, ще прецените вие - читателите на „Морски вестник”!
Започвам тези спомени за събития с 40-годишна давност. В тях няма да прочетете за красиви изгреви и залези, за чайки, летящи ниско над вълните, за романтиката на море... Времената, естествено са коренно различни. Технологиите - също. Но морето и хората едва ли са се променили много - животът и работата на корабите са еднакво трудни и тогава, и сега ...
Повод за следващите редове се оказа и срещата на нашия випуск през есента на 2007 година - 40 години след завършване на Морското училище. Бяхме с побелели коси, всеки със своите болежки, но възбудени и радостни от тази среща. И много, много спомени ...
Наскоро четох, че недостигът на корабни офицери ще бъде около 27 000 годишно до 2015 година. Ето още една причина младежите да се насочат към моряшката професия. Тя е достойна за истинските мъже.
И един друг повод ... Седемгодишният ми внук Мартин наскоро каза, че като порасне ще стане капитан на кораб. Толкова дълго чаках тези негови, макар и неосъзнати думи. Зная, че на тази възраст децата често променят мечтите си, но се надявам тези спомени да го подтикнат да изпълни това си желание. Ако ли пък не, дано другият ми внук Калоян избере моряшката професия за своя съдба. Нищо, че сега е само на два месеца и все още нищо не разбира. Но, да започна ...
Как едно софиянче реши да става морски?
Бях ученик в 7-ми клас в София. Незнайно как в ръцете ми попадна една книга на руския писател Игор Всеволожкий. Описваше събития от живота на деца от Нахимовското училище в град Баку, в състава на тогавашния СССР. Тази книга ми направи огромно впечатление. Открих още няколко книги на морска тематика от този автор. По-късно прочетох „Двамата капитани” от Вениамин Каверин. Така се започна. Аз софиянчето, се влюбих чисто платонически в морето. Започнах да се интересувам от всичко свързано с него. За мое огромно разочарование, когато завърших 7-ми клас Нахимовското училище вече беше закрито. Но мечтата остана ...
Любомир ПОПОВ. Снимката е направена при приемането му на работа в Параходство „Български морски флот” като помощник-капитан.
Снимка от военноморския парад във Варненския залив, който е пропуснал да види автора на тези спомени.
Едната от книгите, която е разпалила мечтата на Любомир Попов да стане моряк.
До този момент бях виждал морето само веднъж. Отидохме на почивка през лятото в Созопол. Трябва да съм бил 8 - 9 годишен. Пристигнахме с влака на гарата в Бургас. До тръгването на рейса за Созопол имаше време. Разходихме се наоколо. Беше страшно горещо. През 100 - 200 метра на тротоарите имаше стоварени купища с дини, положени върху слама под дърветата. Бях много впечатлен от цената - 2 стотинки за килограм. Баща ми купи една диня и плати само 5 стотинки. А първият ми спомен от морето не беше толкова приятен - водата в морето беше толкова солена и горчива, особено когато попадаше в гърлото ми. А и този досег с морето завърши доста плачевно за мен. При една следобедна разходка по каменистия морския бряг, с брат ми се бяхме отдалечили на 20 -30 метра пред нашите, когато настъпих някакво гнездо на оси, които за секунди ме нахапаха жестоко. Крещях от болка, докато баща ми изтича до мен и ме избута с дрехите в морето. Плаках дълго. Заведоха ме в поликлиниката. Там ми биха инжекция, а после вдигнах и висока температура.
Следващия път видях морето и Варна през 1958 г. Бях завършил 7-ми клас и баща ми ни заведе пак на почивка. Тогава отседнахме в някаква станция в района на „Почивка”. Тогава се научих и да плувам. Вече всичко, свързано с морето ми беше интересно. С часове наблюдавах корабите на рейда, карах баща ми да ни води до вълнолома, от където корабите се виждаха още по-добре.
През следващата година нещата започнаха да стават още по-сериозни. Започнах да купувам морска художествена литература, мемоари, биографии на флотоводци, книги за морето, енциклопедии, справочници и учебни помагала и таблици по астрономия, мореходно дело, описания на морски битки от древността - всичко. Естествено, от повечето неща нищо не разбирах, още повече, че бяха и на руски език.
В 9-ти клас вече бях твърдо решил, че бъдещето ми е свързано единствено с морето и минава през Морското училище във Варна. До тогава, оценките ми в училище бяха горе-долу добре. Научих, че кандидатите за ВНВМУ - Варна трябва да имат успех от дипломата минимум „добър”, а по математика и бълг. език - „мн. добър”. Стегнах се, и за учудване на всички, станах почти отличник.
Наблегнах и на спорта. Като ученик в 6 клас, приятели ме заведоха да тренирам бокс. Треньорът ме огледа и нареди веднага да ми връчат боксови ръкавици. Повика едно момче и ни качи на ринга. За 2-3 минути изядох доста бой. Тренерът прецени, че имам инат, но координацията на ръцете ми е нещо сбъркана. Накрая прояви благосклонност и ми каза: „Ако желаеш, можеш да идваш”. За да не се разделям с приятелите от тайфата, започнах да ходя на тренировките. Само след няколко месеца обаче, стана ясно, че от мене не става боксьор.
На следващата година започнах да тренирам лека атлетика в „Септември”. В отбора имаше по-талантливи спринтьори на 100 м, затова треньора (1) ме слагаше в щафетата. Най-големият ми успех беше ІІІ място в щафетата 4 х 100 м. на републиканското първенство за юноши младша възраст. В нашия отбор бягаше и синът на големия композитор Марин Големинов. Наградиха ме с две томчета на съветския писател А. Гайдар.
Същата година ходихме и на състезания в Бургас. Въпреки, че пътувахме с нощния влак, на сутринта дадох най-доброто си постижение на 100 м - 12,0 сек. Помня, че треньорът много ми се кара и даже щеше да ме набие, защото бягах с гуменки по сгурията, а не с шпайкове. В края на 9 клас започнах да се преквалифицирам в бягането на 100 м с препятствия. Вече в 10 клас започнах да усвоявам и овчарския скок, но без успехи. Независимо от всичко, спортувах с желание защото знаех, че спортът ще ми е от помощ в моряклъка.
След като завърших 10-ти клас, през лятото на 1961 г., родителите ми заминаха на почивка на о-в Рюген в тогавашното ГДР. Брат ми беше школник в ШЗО - Силистра, а аз останах сам с баба ми в София. Нашите ми бяха оставили малко пари и аз реших в началото на август да отида до Варна, за да видя парада на военните кораби по случай Деня на Военноморските сили. Планът ми беше да стигна до морето на автостоп, да изгледам парада и веднага да се върна в София с влака. Затова тръгнах два дена предварително с един сак на рамо. Явно този ден късметът беше с мен. Още нямаше 7 сутринта и не бях излязъл извън София, когато спрях един камион. Шофьорът пътуваше за Дряново, но каза, че ще мине през Търново. Така от раз прекосих половин България. На разклона за Дряново, където слязох, само след двадесетина минути спря на стоп една лека кола. Беше от стария модел „Волга”. Тя пътуваше за Варна и така, някъде към 10 часа вечерта същия ден се озовах преждевремено във Варна.
Реших да преспя някъде на плажа. Познавах слабо единствено района на р-т „Почивка” затова стигнах до гарата, откъдето знаех, че тръгват автобусите. Междувремено хапнах една тройка кебапчета с гарнитура и лимонада. Заситен взех автобуса и слязох на спирка „Отдих и култура”. Тръгнах по посока на морето. Беше тъмно и нищо не виждах. Брегът беше много висок и правех няколко опита да сляза до плажа. Най-накрая след няколко падания и охлузвания стигнах до морето. Пясъка беше топъл, но бризът ме накара да си облека анцуга. Легнах на пясъка по гръб, гледах звездите и слушах прибоя на вълните. Бях щастлив ... Така съм заспал.
Събуди ме вик,
- Ставай! Какво правиш тук? - силен лъч от фенерче блестеше в очите ми - Имаш ли документи?
Беше някакъв патрул от двама милиционери. Закараха ме някъде наблизо - доколкото си спомням в VІ-ти подучастък на МВР. Взеха ми новия паспорт и сака. Опитвах се да обясня нещата, но дежурният старшина ме заключи в мазето с думите,
- Лягай на нара и трай. Сутринта ще обясняваш на началника.
Бях много уплашен. За първи път стоях заключен в килия. До сутринта не можах да мигна. Началникът се оказа някакъв старши лейтенант. Седеше зад едно бюро и разглеждаше вещите от моя сак. Накара ме да разкажа защо аз, софиянчето, спя на плажа, не зная ли, че е забранено, какво правя във Варна, родителите ми знаят ли къде съм ...? Обясних му всичко както си беше. Накара ме да му покажа колко пари имам в себе си, след което нареди на един от милиционерите,
- Заведи го да се измие на чешмата и да чака в коридора. Ще поискам нашите да проверят при колегите от София дали този юнак е избягал и се издирва?
Чаках около един час. Накрая старши лейтенанта ме извика,
- Така! Значи от София вярно не те издирват. Затова от тук, заедно със старшината отивате на гарата. Купуваш си билет за София и си заминаваш! Старшията ще бъде с теб, докато влака не тръгне. Разбра ли?
- Ама, другарю старши лейтенант, нали ви обясних? Утре е парадът на корабите. Видяхте, че имам пари. Ще отида на хотел тази нощ. Обещавам. Моля ви.
- Не може! Дежурният в управлението нареди! Взимай си паспорта, сака и на гарата! Хайде, че ще изпуснете влака!
На очите ми се появиха сълзи. Плачеше ми се от яд. Толкова близо бях до възможността да видя корабите и парада във Варненския залив.
Късно в съботната вечер си бях в София ...
Последната учебна година премина в подготовка за влизане в Морското училище. Това включваше по-сериозно залягане над учебниците и подготовка за матурата. През 1962 г. задължителни за матура бяха само „математика” и „бълг.език и литература”, но можеше по желание и по други предмети. Аз реших да държа матура и по „химия”. Учителката по химия доста се чудеше защо ще се явявам, тъй като щях имам отлична годишна оценка. Тя не можеше да си представи, че съм завършил 9-ти клас с оценка „среден 3” по химия, а в дипломата се вписваше средната оценка от всички години ...
Всички приятели, съученици и познати знаеха, че ще кандидатствам твърдо във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Явно съм бил много убедителен в това си желание, тъй като заедно с мен във Варна дойде да учи и моят съученик и близък приятел Жоро Анатков. (Бог да го прости, отиде си твърде млад!). Брат ми, който вече беше отслужил военната си служба и следваше в София, всячески се стремеше да ме разубеди: Знам ли какво е военна служба? Как може да карам 5 години в казармата? И водеше в къщи бивши нахимовци и курсанти от Варна и Баку, които също се стараеха да ме „вкарат в правия път”. Ръководството на гимназията, в лицето на директорката и партийния секретар, бяха предложили кандидатурата ми пред Районния комитет на Комсомола да бъда изпратен да следвам в Москва „дипломация”. Буквално всички ме смятаха за луд, че мога да пренебрегна такава възможност, само за да стана моряк.
Но, ето че дойде месец август 1962 г. Заедно с баща ми и Жоро Анатков пристигнахме във Варна. Минахме медицинската комисия успешно. На приемните изпити по математика и български език се явиха стотици кандидати. Казаха, че за едно място се борят по 8-9 души. Накрая всичко стана ясно - приет съм за курсант в Морското училище!
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) Името на треньора, ако не се лъжа, беше Стефан Петков. Години по-късно в националния отбор по лека атлетика негови възпитанички при жените щяха да превземат световните и европейски класации на 800 м. Сред тях си спомням имената на Николина Щерева, Светла Златева, Лиляна Томова, Светла Златева ...
Следващия път видях морето и Варна през 1958 г. Бях завършил 7-ми клас и баща ми ни заведе пак на почивка. Тогава отседнахме в някаква станция в района на „Почивка”. Тогава се научих и да плувам. Вече всичко, свързано с морето ми беше интересно. С часове наблюдавах корабите на рейда, карах баща ми да ни води до вълнолома, от където корабите се виждаха още по-добре.
През следващата година нещата започнаха да стават още по-сериозни. Започнах да купувам морска художествена литература, мемоари, биографии на флотоводци, книги за морето, енциклопедии, справочници и учебни помагала и таблици по астрономия, мореходно дело, описания на морски битки от древността - всичко. Естествено, от повечето неща нищо не разбирах, още повече, че бяха и на руски език.
В 9-ти клас вече бях твърдо решил, че бъдещето ми е свързано единствено с морето и минава през Морското училище във Варна. До тогава, оценките ми в училище бяха горе-долу добре. Научих, че кандидатите за ВНВМУ - Варна трябва да имат успех от дипломата минимум „добър”, а по математика и бълг. език - „мн. добър”. Стегнах се, и за учудване на всички, станах почти отличник.
Наблегнах и на спорта. Като ученик в 6 клас, приятели ме заведоха да тренирам бокс. Треньорът ме огледа и нареди веднага да ми връчат боксови ръкавици. Повика едно момче и ни качи на ринга. За 2-3 минути изядох доста бой. Тренерът прецени, че имам инат, но координацията на ръцете ми е нещо сбъркана. Накрая прояви благосклонност и ми каза: „Ако желаеш, можеш да идваш”. За да не се разделям с приятелите от тайфата, започнах да ходя на тренировките. Само след няколко месеца обаче, стана ясно, че от мене не става боксьор.
На следващата година започнах да тренирам лека атлетика в „Септември”. В отбора имаше по-талантливи спринтьори на 100 м, затова треньора (1) ме слагаше в щафетата. Най-големият ми успех беше ІІІ място в щафетата 4 х 100 м. на републиканското първенство за юноши младша възраст. В нашия отбор бягаше и синът на големия композитор Марин Големинов. Наградиха ме с две томчета на съветския писател А. Гайдар.
Същата година ходихме и на състезания в Бургас. Въпреки, че пътувахме с нощния влак, на сутринта дадох най-доброто си постижение на 100 м - 12,0 сек. Помня, че треньорът много ми се кара и даже щеше да ме набие, защото бягах с гуменки по сгурията, а не с шпайкове. В края на 9 клас започнах да се преквалифицирам в бягането на 100 м с препятствия. Вече в 10 клас започнах да усвоявам и овчарския скок, но без успехи. Независимо от всичко, спортувах с желание защото знаех, че спортът ще ми е от помощ в моряклъка.
След като завърших 10-ти клас, през лятото на 1961 г., родителите ми заминаха на почивка на о-в Рюген в тогавашното ГДР. Брат ми беше школник в ШЗО - Силистра, а аз останах сам с баба ми в София. Нашите ми бяха оставили малко пари и аз реших в началото на август да отида до Варна, за да видя парада на военните кораби по случай Деня на Военноморските сили. Планът ми беше да стигна до морето на автостоп, да изгледам парада и веднага да се върна в София с влака. Затова тръгнах два дена предварително с един сак на рамо. Явно този ден късметът беше с мен. Още нямаше 7 сутринта и не бях излязъл извън София, когато спрях един камион. Шофьорът пътуваше за Дряново, но каза, че ще мине през Търново. Така от раз прекосих половин България. На разклона за Дряново, където слязох, само след двадесетина минути спря на стоп една лека кола. Беше от стария модел „Волга”. Тя пътуваше за Варна и така, някъде към 10 часа вечерта същия ден се озовах преждевремено във Варна.
Реших да преспя някъде на плажа. Познавах слабо единствено района на р-т „Почивка” затова стигнах до гарата, откъдето знаех, че тръгват автобусите. Междувремено хапнах една тройка кебапчета с гарнитура и лимонада. Заситен взех автобуса и слязох на спирка „Отдих и култура”. Тръгнах по посока на морето. Беше тъмно и нищо не виждах. Брегът беше много висок и правех няколко опита да сляза до плажа. Най-накрая след няколко падания и охлузвания стигнах до морето. Пясъка беше топъл, но бризът ме накара да си облека анцуга. Легнах на пясъка по гръб, гледах звездите и слушах прибоя на вълните. Бях щастлив ... Така съм заспал.
Събуди ме вик,
- Ставай! Какво правиш тук? - силен лъч от фенерче блестеше в очите ми - Имаш ли документи?
Беше някакъв патрул от двама милиционери. Закараха ме някъде наблизо - доколкото си спомням в VІ-ти подучастък на МВР. Взеха ми новия паспорт и сака. Опитвах се да обясня нещата, но дежурният старшина ме заключи в мазето с думите,
- Лягай на нара и трай. Сутринта ще обясняваш на началника.
Бях много уплашен. За първи път стоях заключен в килия. До сутринта не можах да мигна. Началникът се оказа някакъв старши лейтенант. Седеше зад едно бюро и разглеждаше вещите от моя сак. Накара ме да разкажа защо аз, софиянчето, спя на плажа, не зная ли, че е забранено, какво правя във Варна, родителите ми знаят ли къде съм ...? Обясних му всичко както си беше. Накара ме да му покажа колко пари имам в себе си, след което нареди на един от милиционерите,
- Заведи го да се измие на чешмата и да чака в коридора. Ще поискам нашите да проверят при колегите от София дали този юнак е избягал и се издирва?
Чаках около един час. Накрая старши лейтенанта ме извика,
- Така! Значи от София вярно не те издирват. Затова от тук, заедно със старшината отивате на гарата. Купуваш си билет за София и си заминаваш! Старшията ще бъде с теб, докато влака не тръгне. Разбра ли?
- Ама, другарю старши лейтенант, нали ви обясних? Утре е парадът на корабите. Видяхте, че имам пари. Ще отида на хотел тази нощ. Обещавам. Моля ви.
- Не може! Дежурният в управлението нареди! Взимай си паспорта, сака и на гарата! Хайде, че ще изпуснете влака!
На очите ми се появиха сълзи. Плачеше ми се от яд. Толкова близо бях до възможността да видя корабите и парада във Варненския залив.
Късно в съботната вечер си бях в София ...
Последната учебна година премина в подготовка за влизане в Морското училище. Това включваше по-сериозно залягане над учебниците и подготовка за матурата. През 1962 г. задължителни за матура бяха само „математика” и „бълг.език и литература”, но можеше по желание и по други предмети. Аз реших да държа матура и по „химия”. Учителката по химия доста се чудеше защо ще се явявам, тъй като щях имам отлична годишна оценка. Тя не можеше да си представи, че съм завършил 9-ти клас с оценка „среден 3” по химия, а в дипломата се вписваше средната оценка от всички години ...
Всички приятели, съученици и познати знаеха, че ще кандидатствам твърдо във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Явно съм бил много убедителен в това си желание, тъй като заедно с мен във Варна дойде да учи и моят съученик и близък приятел Жоро Анатков. (Бог да го прости, отиде си твърде млад!). Брат ми, който вече беше отслужил военната си служба и следваше в София, всячески се стремеше да ме разубеди: Знам ли какво е военна служба? Как може да карам 5 години в казармата? И водеше в къщи бивши нахимовци и курсанти от Варна и Баку, които също се стараеха да ме „вкарат в правия път”. Ръководството на гимназията, в лицето на директорката и партийния секретар, бяха предложили кандидатурата ми пред Районния комитет на Комсомола да бъда изпратен да следвам в Москва „дипломация”. Буквално всички ме смятаха за луд, че мога да пренебрегна такава възможност, само за да стана моряк.
Но, ето че дойде месец август 1962 г. Заедно с баща ми и Жоро Анатков пристигнахме във Варна. Минахме медицинската комисия успешно. На приемните изпити по математика и български език се явиха стотици кандидати. Казаха, че за едно място се борят по 8-9 души. Накрая всичко стана ясно - приет съм за курсант в Морското училище!
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) Името на треньора, ако не се лъжа, беше Стефан Петков. Години по-късно в националния отбор по лека атлетика негови възпитанички при жените щяха да превземат световните и европейски класации на 800 м. Сред тях си спомням имената на Николина Щерева, Светла Златева, Лиляна Томова, Светла Златева ...