НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В
ПАРАХОДСТВО „БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (2)
Курсантски години (1962 - 1967)
Във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” влязох след тежки приемни изпити през есента на 1962 г. Випускът ни беше огромен: към 65 навигатори и около 140 души - механици и корабостроители. Флотът се разрастваше бурно и на държавата трябваха кадри.(1) Всички „Навигатори” учехме по една програма. Едва след първи курс стана разпределението ни за воения и за търговския флот. От следващия випуск вече се кандидатстваше или за ВМФ или за БМФ. Въпреки разделението, останахме в една рота. Първите две години ротен командир ни беше едно легендарно име във флота - капитан ІІІ ранг Атанас Радев (2), а след него кап. ІІ ранг Николов. В 201-во класно отделение (взвод) бяха около 20 курсанти за военния флот. Освен „Навигация”, там имаше и друга специалност за ВМФ - „Радиолокация”. Останалите 42 - 44 курсанти за Параходство БМФ бяхме в 202-ро и 203-то класно отделение, съответно ІІ-ри и ІІІ-ти взвод. Командир на нашия ІІ-ри взвод бе кап.-лейтенант Владимир Илиев (3). Интересното беше, че от 65 приети курсанти 13 души бяхме от София, а варненци - 12. Имаше представители от цяла България - от Брацигово и Оряхово, от Русе и Твърдица, от Кнежа и Копривщица, от Обзор и с. Баня - Карловско ...
Началник на училището през всичките пет години на учене и служба бе кап. І ранг (по-късно контраадмирал) Дичо Узунов. В пети курс той започна и да ни преподава по „Международна морско право”.
Военната структура при курсантите в онова време беше следната: Имаше два батальона - навигатори и механици, всеки батальон се състоеше от 5 роти, всяка рота от 3 до 5 взвода и накрая, всеки взвод имаше 3 отделения. С цел придобиване на командни навици за отдельонни командири се назначаваха курсанти от по-горните курсове, помощник-взводните командири бяха от ІV курс, а за старшините на роти - петокурсници.
Разделението на „военни” и „търговци” беше валидно само в класните стаи и обема на преподавания материал след ІІ-ри курс. И ние - „търговците”, учехме дисциплини като: „Торпедно, противолодъчно и минно-трално оръжие”, „Корабна артилерия и ракетно оръжие”, „Строева и огнева подготовка”, „Тактика на ВМФ", „Машинно чертане”..., а военните учеха - „Стокознание и товарно дело”, „Морско право” и др. „цивилни” дисциплини. При едните някои дисциплини завършваха с изпити, а при другите - същите дисциплини със „зачьот”. Естествено, всички заедно изучавахме „Диалектически и исторически материализъм”, „Политическа икономия”, „История на КПСС” и „История на БКП”.
За разлика от „цивилните” висши учебни заведения, на семестриалните изпити имахме „право” само на две слаби оценки. При трета „двойка” следваше изключване от Морското училище и дослужване от една година в поделенията на Военноморския флот. Естествено, изключваха и при тежки дисциплинарни нарушения на устава. Тогава матроската служба във ВМФ беше 3 години. Това означаваше, че ако си решил да напуснеш Морското училище, трябваше да получиш три слаби оценки в края на ІІ-ри курс и да дослужваш една година. След трети, а не дай си, боже, в четвърти курс да те изгонят - беше страшно дори да си помислиш, все така ще служиш още една година. Сега си спомням, че можеше да бъдеш изключен от ВНВМУ и ако се ... ожениш! Е, имаше и изключения за някои в V-ти курс, но само ако се докажеше, че приятелките им са бременни!
А извън класните стаи, и „търговците” и „военните” бяхме курсанти на действуваща военна служба и спазвахме уставите на БНА (Българската народна армия). Спяхме всичките (65 човека?) в едно помещение, на железни кревати на височина в два реда. Ходехме под строй на храна, на баня, на учебни занятия. Давахме по равно наряди и караул, вдигаха ни „по тревога” и правехме дълги походи в „пълно бойно снаряжение”.
Няма да забравя един нощен поход. Беше през суровата зима на 1962 г. Навън бе истинска виелица. Вятърът свиреше като във филм, снежинките се набиваха в очите. Движехме се с пълно бойно снаряжение: карабини СКС, противогази и мешки на гърба. При един порив на вятъра баретата ми хвръкна в едно стръмно дере. Изобщо не се спряхме да я търсим - от бурята нищо не се виждаше. Главата ми започна да измръзва. Меките торбички на ушите ми се пукнаха и потече кръв. Загрижен за мен, капитан Радев заповяда да си сложа противогаза. Възразих, но той беше непреклонен. Сложих противогаза на обратната страна, без да поставям шланга. Студената гума незабавно вледени черепа ми. Не издържах и свалих противогаза въпреки повторната заповед на капитан Радев. Тогава той нареди на взводния командир да ме качи на УАЗ-ката, която следваше колоната. Това беше удар за авторитета на капитан Радев. Курсант от „неговата” рота да се окаже толкова „кекав”.
Тази зима беше действително много студена и снежна. Спомням си, че един ден ни изпратиха да разриваме от натрупания дълбок сняг железопътната линия София - Варна. Но за капитан Радев такова време беше подходящо за нашата закалка. Сутрин, когато другите роти излизаха на физзарядка с моряшки фанелки с дълъг ръкав, нашият ротен ни извеждаше голи до кръста. На плахите ни напомняния, че вън е минус 10 - 15 градуса, той отговаряше, че времето е ... „малко свежо”? Чест му правеше обаче, че и той тичаше заедно с нас - гол до кръста!
В нашата рота имаше личности, познати на всички курсанти и офицери. От нашата рота например, бяха двамата училищни тръбачи - Георги Лозанов и Георги Червеняков. Особено известен беше и нашия съвипускник Чони. Чуеше ли се някакъв взрив всички знаеха, че това е дело на Чони. Той често ме привличаше за свой помагач. Любопитството му беше неизчерпаемо: какъв ще бъде ефектът ако се постави взрив във варел пълен с вода, ами ако се зарови в земята и се затрупа с разни предмети, а ако се заложи в залата за лекции в катедрата на преподавателя или как ще се пръсне презерватив пълен с вода и пуснат от третия етаж? Тази му дейност често водеше до наказания, но това не можеше да спре неговия ентусиазъм. Това увлечение предопредели и бъдещата му кариера (4).
С Чони активно участвахме и в художествената самодейност като конферансиета и в издаването на ротния стенвестник „Бриз”. Малцина знаеха името и фамилията му, но всички познаваха курсант Чони. Много интересно се подготвяше за семестриалните и годишни изпити. Застояването на едно място в т.ч. и четенето с часове за изпити го отегчаваше. Случваше се, един час преди да започне някой общ и за двамата изпит, да седнем на някоя пейка и да ме накара да му преразкажа с по няколко думи целия материал. Когато се увличах и говорех повече от минута-две по някоя точка от въпросника, той ме спираше с молба да казвам само най-главното и то с няколко думи. Куриозното беше, че често аз изкарвах изпита, примерно с оценка "Добър”, а Чони с „Мн. добър” или даже „Отличен”.
По-горе споменах за художествената самодейност. Успоредно със спорта тя беше неотделима част от живота ни в училището. Регулярно се честваха различни годишнини и празници, провеждаха се годишни прегледи на самодейността във ВМФ и всред висшите военни училища в страната. В първи и втори курс с нежелание се включвахме единствено в хора на училището. По-късно сформирахме естрадния състав THE CADETS. Аз бях на барабаните, а отпред с китарите моят съвипускник Паното и бъдещите капитани далечно плаване Стоян Добрев - „Странджата” (5) и Румен Търев (по-големият брат на Здравко Търев от нашата рота).
Странджата носеше прозвището на баща си адмирал Иван Добрев - Странджата. Освен добър музикант, като курсант той стана и майстор на спорта по плувен маратон. На ученически и курсантски забави свирехме предимно парчета на известни състави от Запада. С текстовете и някои преводи нямахме проблеми - Стоян и Румен бяха завършили съответно английската и френската гимназии.
На концерти и прегледи на художествената самодейност изпълнявахме и български песни. Интересен факт беше случаят със закупуването на комплекта ударни инструменти за състава. Може би за първи път в историята на ВНВМУ се проведе подписка за събиране на пари между курсантите. При развода на баща си, Стоян получи крупна за времето си сума, с която поръча и плати ръчната изработка на електрическите соло, ритъм и бас китари за състава „Кадетите”! Част от сумата бе дадена и за усилвателната уредба.
... В училището ни наказваха с „непоряди”, „без отпуск”, дори и арест. Можеш да получиш наказание от всеки по-старши от теб и за всичко: че си легнал върху леглото с дрехите; че си влязъл в спалното помещение с обувки; че не стоиш мирно в строя; че не си отдал
ПАРАХОДСТВО „БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (2)
Курсантски години (1962 - 1967)
Във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” влязох след тежки приемни изпити през есента на 1962 г. Випускът ни беше огромен: към 65 навигатори и около 140 души - механици и корабостроители. Флотът се разрастваше бурно и на държавата трябваха кадри.(1) Всички „Навигатори” учехме по една програма. Едва след първи курс стана разпределението ни за воения и за търговския флот. От следващия випуск вече се кандидатстваше или за ВМФ или за БМФ. Въпреки разделението, останахме в една рота. Първите две години ротен командир ни беше едно легендарно име във флота - капитан ІІІ ранг Атанас Радев (2), а след него кап. ІІ ранг Николов. В 201-во класно отделение (взвод) бяха около 20 курсанти за военния флот. Освен „Навигация”, там имаше и друга специалност за ВМФ - „Радиолокация”. Останалите 42 - 44 курсанти за Параходство БМФ бяхме в 202-ро и 203-то класно отделение, съответно ІІ-ри и ІІІ-ти взвод. Командир на нашия ІІ-ри взвод бе кап.-лейтенант Владимир Илиев (3). Интересното беше, че от 65 приети курсанти 13 души бяхме от София, а варненци - 12. Имаше представители от цяла България - от Брацигово и Оряхово, от Русе и Твърдица, от Кнежа и Копривщица, от Обзор и с. Баня - Карловско ...
Началник на училището през всичките пет години на учене и служба бе кап. І ранг (по-късно контраадмирал) Дичо Узунов. В пети курс той започна и да ни преподава по „Международна морско право”.
Военната структура при курсантите в онова време беше следната: Имаше два батальона - навигатори и механици, всеки батальон се състоеше от 5 роти, всяка рота от 3 до 5 взвода и накрая, всеки взвод имаше 3 отделения. С цел придобиване на командни навици за отдельонни командири се назначаваха курсанти от по-горните курсове, помощник-взводните командири бяха от ІV курс, а за старшините на роти - петокурсници.
Разделението на „военни” и „търговци” беше валидно само в класните стаи и обема на преподавания материал след ІІ-ри курс. И ние - „търговците”, учехме дисциплини като: „Торпедно, противолодъчно и минно-трално оръжие”, „Корабна артилерия и ракетно оръжие”, „Строева и огнева подготовка”, „Тактика на ВМФ", „Машинно чертане”..., а военните учеха - „Стокознание и товарно дело”, „Морско право” и др. „цивилни” дисциплини. При едните някои дисциплини завършваха с изпити, а при другите - същите дисциплини със „зачьот”. Естествено, всички заедно изучавахме „Диалектически и исторически материализъм”, „Политическа икономия”, „История на КПСС” и „История на БКП”.
За разлика от „цивилните” висши учебни заведения, на семестриалните изпити имахме „право” само на две слаби оценки. При трета „двойка” следваше изключване от Морското училище и дослужване от една година в поделенията на Военноморския флот. Естествено, изключваха и при тежки дисциплинарни нарушения на устава. Тогава матроската служба във ВМФ беше 3 години. Това означаваше, че ако си решил да напуснеш Морското училище, трябваше да получиш три слаби оценки в края на ІІ-ри курс и да дослужваш една година. След трети, а не дай си, боже, в четвърти курс да те изгонят - беше страшно дори да си помислиш, все така ще служиш още една година. Сега си спомням, че можеше да бъдеш изключен от ВНВМУ и ако се ... ожениш! Е, имаше и изключения за някои в V-ти курс, но само ако се докажеше, че приятелките им са бременни!
А извън класните стаи, и „търговците” и „военните” бяхме курсанти на действуваща военна служба и спазвахме уставите на БНА (Българската народна армия). Спяхме всичките (65 човека?) в едно помещение, на железни кревати на височина в два реда. Ходехме под строй на храна, на баня, на учебни занятия. Давахме по равно наряди и караул, вдигаха ни „по тревога” и правехме дълги походи в „пълно бойно снаряжение”.
Няма да забравя един нощен поход. Беше през суровата зима на 1962 г. Навън бе истинска виелица. Вятърът свиреше като във филм, снежинките се набиваха в очите. Движехме се с пълно бойно снаряжение: карабини СКС, противогази и мешки на гърба. При един порив на вятъра баретата ми хвръкна в едно стръмно дере. Изобщо не се спряхме да я търсим - от бурята нищо не се виждаше. Главата ми започна да измръзва. Меките торбички на ушите ми се пукнаха и потече кръв. Загрижен за мен, капитан Радев заповяда да си сложа противогаза. Възразих, но той беше непреклонен. Сложих противогаза на обратната страна, без да поставям шланга. Студената гума незабавно вледени черепа ми. Не издържах и свалих противогаза въпреки повторната заповед на капитан Радев. Тогава той нареди на взводния командир да ме качи на УАЗ-ката, която следваше колоната. Това беше удар за авторитета на капитан Радев. Курсант от „неговата” рота да се окаже толкова „кекав”.
Тази зима беше действително много студена и снежна. Спомням си, че един ден ни изпратиха да разриваме от натрупания дълбок сняг железопътната линия София - Варна. Но за капитан Радев такова време беше подходящо за нашата закалка. Сутрин, когато другите роти излизаха на физзарядка с моряшки фанелки с дълъг ръкав, нашият ротен ни извеждаше голи до кръста. На плахите ни напомняния, че вън е минус 10 - 15 градуса, той отговаряше, че времето е ... „малко свежо”? Чест му правеше обаче, че и той тичаше заедно с нас - гол до кръста!
В нашата рота имаше личности, познати на всички курсанти и офицери. От нашата рота например, бяха двамата училищни тръбачи - Георги Лозанов и Георги Червеняков. Особено известен беше и нашия съвипускник Чони. Чуеше ли се някакъв взрив всички знаеха, че това е дело на Чони. Той често ме привличаше за свой помагач. Любопитството му беше неизчерпаемо: какъв ще бъде ефектът ако се постави взрив във варел пълен с вода, ами ако се зарови в земята и се затрупа с разни предмети, а ако се заложи в залата за лекции в катедрата на преподавателя или как ще се пръсне презерватив пълен с вода и пуснат от третия етаж? Тази му дейност често водеше до наказания, но това не можеше да спре неговия ентусиазъм. Това увлечение предопредели и бъдещата му кариера (4).
С Чони активно участвахме и в художествената самодейност като конферансиета и в издаването на ротния стенвестник „Бриз”. Малцина знаеха името и фамилията му, но всички познаваха курсант Чони. Много интересно се подготвяше за семестриалните и годишни изпити. Застояването на едно място в т.ч. и четенето с часове за изпити го отегчаваше. Случваше се, един час преди да започне някой общ и за двамата изпит, да седнем на някоя пейка и да ме накара да му преразкажа с по няколко думи целия материал. Когато се увличах и говорех повече от минута-две по някоя точка от въпросника, той ме спираше с молба да казвам само най-главното и то с няколко думи. Куриозното беше, че често аз изкарвах изпита, примерно с оценка "Добър”, а Чони с „Мн. добър” или даже „Отличен”.
По-горе споменах за художествената самодейност. Успоредно със спорта тя беше неотделима част от живота ни в училището. Регулярно се честваха различни годишнини и празници, провеждаха се годишни прегледи на самодейността във ВМФ и всред висшите военни училища в страната. В първи и втори курс с нежелание се включвахме единствено в хора на училището. По-късно сформирахме естрадния състав THE CADETS. Аз бях на барабаните, а отпред с китарите моят съвипускник Паното и бъдещите капитани далечно плаване Стоян Добрев - „Странджата” (5) и Румен Търев (по-големият брат на Здравко Търев от нашата рота).
Странджата носеше прозвището на баща си адмирал Иван Добрев - Странджата. Освен добър музикант, като курсант той стана и майстор на спорта по плувен маратон. На ученически и курсантски забави свирехме предимно парчета на известни състави от Запада. С текстовете и някои преводи нямахме проблеми - Стоян и Румен бяха завършили съответно английската и френската гимназии.
На концерти и прегледи на художествената самодейност изпълнявахме и български песни. Интересен факт беше случаят със закупуването на комплекта ударни инструменти за състава. Може би за първи път в историята на ВНВМУ се проведе подписка за събиране на пари между курсантите. При развода на баща си, Стоян получи крупна за времето си сума, с която поръча и плати ръчната изработка на електрическите соло, ритъм и бас китари за състава „Кадетите”! Част от сумата бе дадена и за усилвателната уредба.
... В училището ни наказваха с „непоряди”, „без отпуск”, дори и арест. Можеш да получиш наказание от всеки по-старши от теб и за всичко: че си легнал върху леглото с дрехите; че си влязъл в спалното помещение с обувки; че не стоиш мирно в строя; че не си отдал
Курсант-старшина ІІ степен Любомир ПОПОВ. Снимката е от личния архив на неговия съвипускник Чони (о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров)
Морска практика на гребно-ветроходна лодка Ял-10. ... „Накрая проведохме гребно-ветроходен поход до Созопол и Маслен нос”. От архива на Милчо Белчев
На палатков лагер в местността Звездица, на южния бряг на Варненското езеро след завършването на първи курс във Военноморското училище. „Ежедневно гребяхме, плувахме, правехме морски възли”... От архива на Милчо Белчев - съвипускник на Любомир Попов.
Естрадният състав THE CADETS. „Аз бях на барабаните, а отпред с китарите моят съвипускник Паното и бъдещите капитани далечно плаване Стоян Добрев - „Странджата” и Румен Търев (по-големият брат на Здравко Търев от нашата рота)”. От архива на Дончо Ханчев - съвипускник на Любомир Попов от механиците и брат на съпругата му.
Честване на 85-та годишнина от създаването на Морското училище. На сцената в зала „Вапцаров” се изявява курсантска вокално-инструментална група. В ляво, на барабаните, е Любомир Попов. В дясно от него пеещият с китара е бъдещият капитан далечно плаване Стоян Добрев (Странджата). От архива на Дончо Ханчев - съвипускник на Любомир Попов от механиците и брат на съпругата му.
Страница от албума на навигаторите от випуск „Шипченски-1967”. Любомир Попов (Шефа) е в средата. От архива на Милчо Белчев
Любомир Попов се прави на спящ (посред бял ден!), а Чони - на строг дневален по рота. От архива на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров
Любомир Попов (в ляво) и Чони по време на отпуска. От архива на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров
Любомир Попов и Чони на поредната среща на випуска. Снимката е направена неслучайно пред тоалетната. В курсантските им години Чони има (не винаги успешни) опити за отпушване на ротните тоалетни чрез взрив ... От архива на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров
Чони (в ляво) и Любомир Попов като курсанти - самодейци. От архива на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров
Чони (в ляво) и Любомир Попов като курсанти - самодейци. От архива на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров
чест; не ти е лъснат бляха на колана; не ти е изгладена добре галанката или панталона и т.н. и т.н. Впрочем, едва ли ще се намери някой, който да не е бил наказван десетки пъти. Особено тежки бяха наказанията за „самоотлъчки”, т.е. бягство от училището. Това се считаше за престъпление и водеше дори до изключване, а даже и даване под съд. С мен веднъж се получи куриозен случай. В V курс бях наказан по някакъв повод с „две седмици без отпуск”. Както се полагаше, ротата ни се строи на плаца за раздаване на книжките за отпуск и проверка от дежурния офицер. Последният останал нещо недоволен и заповядал на старшината да не дава книжките до негово второ нареждане. Всички обаче си ги взели и излезнали в града. Още същата вечер се разрази страхотен скандал. Цяла рота курсанти и то последен курс са се самоотлъчили? Да изключат всичките не може, да ги оставят без наказание също не може. Затова началниците решиха: наказват провинилите се с един месец без отпуск и свалят от длъжност отдельонните командири. На тяхно място сложиха тези, които не бяха участвали в това провинение. Като наказан без отпуск аз не бях всред нарушителите. Ето защо ме назначиха за отдельонен командир. Куриозното беше, че този ден аз бях избягал от училището и то без книжка ...
Като курсант съм лежал и два пъти в ареста. Първият път бях наказан за три денонощия, защото в една люта зимна нощ, бидейки постови, не усетих приближаването на началника на караула. Тогава Морското училище имаше собствен арест и наказаните курсанти „лежаха” наказанията си там. В ареста си отспах и стоях на топло, докато моите съвипускници провеждаха строеви занятия или участвуваха в съботна приборка. По-късно арестът в училището беше закрит и наказанията се изтърпяваха в Гарнизонния арест на град Варна. Там, бидейки в ІV-ти курс изтърпях 5 дена арест, тъй като по време на градска отпуска, вървейки по улицата не видях и не отдадох чест на коменданта на града подполковник Гевезов. Докато в ареста на Морското училище действително „лежахме”, то в гарнизонния арест, сутрин от 6 часа ни отвеждаха под конвой на гарата, където разтоварвахме цял ден въглища.
Получавахме и воински звания: старши матрос, старшина ІІ степен, старшина І степен, главен старшина, а в V-ти курс - мичман. Имаше и изключения. Например в ІV-ти курс всички твои съвипускници са главни старшини, а ти и още някои - „старши матрос” или „старшина ІІ степен”. Повишаването в звание не ставаше автоматично при преминаване в по-горен курс, а по заслуги и при липса на дисциплинарни наказания.
Цели пет години ходехме облечени във военна униформа. В училището бяхме с „работна”, а в отпуск излизахме с „парадната”. Единствено по време на лятната практика на търговските кораби ходехме с цивилни дрехи. Тогава спяхме или на корабите, или при приятели и познати във Варна, когато корабът беше в България. Аз имах нещо като „втори дом” в семейното жилище на моя съвипускник Любен Вълканов. В апартамента във вътрешния двор на тогавашния бул. „Д. Благоев” № 37 бях посрещан като син от неговите родители чичо Павел и леля Стефче. Често се хранех у тях, там стояха и цивилните ми дрехи. (6)
Имах и втора „база” в града. Моят съсед по легло Стойчо (7) беше варненец. От време на време ме водеше на гости при своя съученик от гимназията и наш съвипускник от механиците Донко Ханчев. Донко живееше на бул. „Карл Маркс” близо до рейса на „обиколната” в къща с двор и маса под една асма. Бащата на Донко, бай Пенчо, правеше някаква странна плодова ракия, чието единствено положително качество беше, че никога не свършва. Леля Калинка пък пържеше чудесни кюфтета. Понякога масата сервираше сестрата на Донко - ученичка в гимназията. Освен мен и Стойчо в тази къща идваха и други приятели. Вече след трети курс започнах да ходя там и самостоятелно. Ученичката беше пораснала и аз почти всяка отпуска ходех у тях. Стигна се дотам, че след ІV-ти курс вече бяхме сгодени, а едва дочакал дипломирането направихме и сватба ...
Винаги са съществували закачки между „военни” и „търговци”, между навигатори и механици, но всички бяхме курсанти - съвипускници и се гордеехме, че сме от Морското училище.
... След много, много години, когато се занимавах с менингова дейност, се чудех защо чуждите корабособственици и оператори предпочитат на техните кораби да плават българи завършили ВНВМУ във Варна? Отговорът се оказа много прост. Защото са били курсанти и цели 5 години са били „под пагон”, т.е. свикнали са да живеят и работят в колектив и са приучени на дисциплина - качества, твърде важни за екипажа и експлоатацията на един кораб, пък бил той под гръцки, панамски, кувейтски или японски флаг. Същото се отнасяше и за младите офицери, освободени в последните години от военния ни флот. Въпреки, че бяха служили на тралчици, катери, стражеви и десантни кораби, те пак бяха приемани от чуждите корабособственици със същите доводи: дисциплинирани са, имат необходимите теоретични познания, а практическите се усвояват бързо.
Времената, обаче, се менят. В последните години навигаторите и механиците, се обучват във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров" и Техническия университет във Варна като студенти. Те също са желани като офицери на чужди кораби със смесени екипажи, защото са със статут на „вишисти", подготвяни са цели 5 години теоретично на много високо ниво и не на последно място имат амбицията да се развиват и доказват в тази трудна професия.
Любомир ПОПОВ
(Следва)
Бележки:
(1) Според „Алманах на възпитаниците на Морско училище”, броят на приетите курсанти във випуск 1962 е бил 206 души.
(2) За капитан Радев действително се носеха легенди. Знаеха го всички във флота. Цели поколения курсанти разказваха истории и цитираха негови изказвания и изрази.След като се демобилизира той започна работа на търговските кораби. Колоритна личност, с която съдбата ме срещна по-късно на един кораб, той като старпом, а аз - втори помощник.
(3) Цели 20 години по-късно с кап. Илиев се видяхме случайно на един български кораб в Йокохама. Радостта от срещата беше взаимна. Разходихме се с кола из Токио, а вечерта в къщи разменяхме спомени и разговаряхме до насита.
(4) Още в трети курс Чони започна да асистира на преподавателите по минно и торпедно дело в катедрата „Тактика на ВМФ и морски оръжия”. Вече като офицер във ВМФ завърши Военноморската академия в тогавашния Ленинград. Завърши службата си неотдавна като капитан І ранг и преподавател по любимата си специалност във ВВМУ. Доколкото знам, продължава и като офицер от запаса да предава знанията си като хоноруван преподавател.
(5) Хобито на Странджата към китарата се запази през годините. Мисля, че беше през 1974 г. Тогава работех в Англия. Един ден Стоян, вече капитан, ме покани на кораба си „Ловеч” (Той го „спелваше” на английски „Лав Си Ейч” - LOVE-CH). На кораба пътуваха десетина съпруги на членове от екипажа. Тъй като нямаха положени входни визи от английското посолство в София (?) емиграционните власти не им разрешаваха да слязат на брега. Стоян беше извикал на кораба двама служители на „емигрейшъна” за разговор по този проблем. Как се разреши този въпрос? Изпихме две бутилки „Столичная” и повече от час Странджата им пя и свири на китара песните на „Бийтълс”. В капитанската приемна беше монтирана специална усилвателна апаратура!! Вечерта жените излязоха на брега ...
(6) И сега, когато съм във Варна гостувам в дома на кдп Вълканов. След близо 30 години служба по корабите на БМФ, сега той се радва на син - вече капитан на японски специализиран кораб тип „Car Carrier”, на дъщеря - също завършила Морското училище и на четиримата си внуци.
(7) К.д.п. Стойчо Кузманов ни напусна много млад. Мир на праха му!
Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
Като курсант съм лежал и два пъти в ареста. Първият път бях наказан за три денонощия, защото в една люта зимна нощ, бидейки постови, не усетих приближаването на началника на караула. Тогава Морското училище имаше собствен арест и наказаните курсанти „лежаха” наказанията си там. В ареста си отспах и стоях на топло, докато моите съвипускници провеждаха строеви занятия или участвуваха в съботна приборка. По-късно арестът в училището беше закрит и наказанията се изтърпяваха в Гарнизонния арест на град Варна. Там, бидейки в ІV-ти курс изтърпях 5 дена арест, тъй като по време на градска отпуска, вървейки по улицата не видях и не отдадох чест на коменданта на града подполковник Гевезов. Докато в ареста на Морското училище действително „лежахме”, то в гарнизонния арест, сутрин от 6 часа ни отвеждаха под конвой на гарата, където разтоварвахме цял ден въглища.
Получавахме и воински звания: старши матрос, старшина ІІ степен, старшина І степен, главен старшина, а в V-ти курс - мичман. Имаше и изключения. Например в ІV-ти курс всички твои съвипускници са главни старшини, а ти и още някои - „старши матрос” или „старшина ІІ степен”. Повишаването в звание не ставаше автоматично при преминаване в по-горен курс, а по заслуги и при липса на дисциплинарни наказания.
Цели пет години ходехме облечени във военна униформа. В училището бяхме с „работна”, а в отпуск излизахме с „парадната”. Единствено по време на лятната практика на търговските кораби ходехме с цивилни дрехи. Тогава спяхме или на корабите, или при приятели и познати във Варна, когато корабът беше в България. Аз имах нещо като „втори дом” в семейното жилище на моя съвипускник Любен Вълканов. В апартамента във вътрешния двор на тогавашния бул. „Д. Благоев” № 37 бях посрещан като син от неговите родители чичо Павел и леля Стефче. Често се хранех у тях, там стояха и цивилните ми дрехи. (6)
Имах и втора „база” в града. Моят съсед по легло Стойчо (7) беше варненец. От време на време ме водеше на гости при своя съученик от гимназията и наш съвипускник от механиците Донко Ханчев. Донко живееше на бул. „Карл Маркс” близо до рейса на „обиколната” в къща с двор и маса под една асма. Бащата на Донко, бай Пенчо, правеше някаква странна плодова ракия, чието единствено положително качество беше, че никога не свършва. Леля Калинка пък пържеше чудесни кюфтета. Понякога масата сервираше сестрата на Донко - ученичка в гимназията. Освен мен и Стойчо в тази къща идваха и други приятели. Вече след трети курс започнах да ходя там и самостоятелно. Ученичката беше пораснала и аз почти всяка отпуска ходех у тях. Стигна се дотам, че след ІV-ти курс вече бяхме сгодени, а едва дочакал дипломирането направихме и сватба ...
Винаги са съществували закачки между „военни” и „търговци”, между навигатори и механици, но всички бяхме курсанти - съвипускници и се гордеехме, че сме от Морското училище.
... След много, много години, когато се занимавах с менингова дейност, се чудех защо чуждите корабособственици и оператори предпочитат на техните кораби да плават българи завършили ВНВМУ във Варна? Отговорът се оказа много прост. Защото са били курсанти и цели 5 години са били „под пагон”, т.е. свикнали са да живеят и работят в колектив и са приучени на дисциплина - качества, твърде важни за екипажа и експлоатацията на един кораб, пък бил той под гръцки, панамски, кувейтски или японски флаг. Същото се отнасяше и за младите офицери, освободени в последните години от военния ни флот. Въпреки, че бяха служили на тралчици, катери, стражеви и десантни кораби, те пак бяха приемани от чуждите корабособственици със същите доводи: дисциплинирани са, имат необходимите теоретични познания, а практическите се усвояват бързо.
Времената, обаче, се менят. В последните години навигаторите и механиците, се обучват във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров" и Техническия университет във Варна като студенти. Те също са желани като офицери на чужди кораби със смесени екипажи, защото са със статут на „вишисти", подготвяни са цели 5 години теоретично на много високо ниво и не на последно място имат амбицията да се развиват и доказват в тази трудна професия.
Любомир ПОПОВ
(Следва)
Бележки:
(1) Според „Алманах на възпитаниците на Морско училище”, броят на приетите курсанти във випуск 1962 е бил 206 души.
(2) За капитан Радев действително се носеха легенди. Знаеха го всички във флота. Цели поколения курсанти разказваха истории и цитираха негови изказвания и изрази.След като се демобилизира той започна работа на търговските кораби. Колоритна личност, с която съдбата ме срещна по-късно на един кораб, той като старпом, а аз - втори помощник.
(3) Цели 20 години по-късно с кап. Илиев се видяхме случайно на един български кораб в Йокохама. Радостта от срещата беше взаимна. Разходихме се с кола из Токио, а вечерта в къщи разменяхме спомени и разговаряхме до насита.
(4) Още в трети курс Чони започна да асистира на преподавателите по минно и торпедно дело в катедрата „Тактика на ВМФ и морски оръжия”. Вече като офицер във ВМФ завърши Военноморската академия в тогавашния Ленинград. Завърши службата си неотдавна като капитан І ранг и преподавател по любимата си специалност във ВВМУ. Доколкото знам, продължава и като офицер от запаса да предава знанията си като хоноруван преподавател.
(5) Хобито на Странджата към китарата се запази през годините. Мисля, че беше през 1974 г. Тогава работех в Англия. Един ден Стоян, вече капитан, ме покани на кораба си „Ловеч” (Той го „спелваше” на английски „Лав Си Ейч” - LOVE-CH). На кораба пътуваха десетина съпруги на членове от екипажа. Тъй като нямаха положени входни визи от английското посолство в София (?) емиграционните власти не им разрешаваха да слязат на брега. Стоян беше извикал на кораба двама служители на „емигрейшъна” за разговор по този проблем. Как се разреши този въпрос? Изпихме две бутилки „Столичная” и повече от час Странджата им пя и свири на китара песните на „Бийтълс”. В капитанската приемна беше монтирана специална усилвателна апаратура!! Вечерта жените излязоха на брега ...
(6) И сега, когато съм във Варна гостувам в дома на кдп Вълканов. След близо 30 години служба по корабите на БМФ, сега той се радва на син - вече капитан на японски специализиран кораб тип „Car Carrier”, на дъщеря - също завършила Морското училище и на четиримата си внуци.
(7) К.д.п. Стойчо Кузманов ни напусна много млад. Мир на праха му!
Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)