НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ ЗА КАПИТАН АТАНАС РАДЕВ -
„ГОЛЕМИЯТ МОРСКИ”, „РЪБАТИЯТ” (2)
Фрагменти от случки и събития с капитан Атанас Радев, някои от които от рубриката „Ръбизми”:
ГУМЕН В СТРОЯ
Във втория взвод на новобранската курсантска рота, командвана от капитан Атанас Радев, бяха зачислени двама курсанти - Атанас Атанасов и Христо Лаков, които бяха високи колкото него - над метър и осемдесет и пет сантиметра. Отличаваха се от нас и от него с много големите си ходила. Единият беше с 46-и номер, другият - с 48-и. В тиловите складове на Морското училище и Военноморската база Варна не се бяха намерили за тях подходящи нито работни, нито парадни обувки и те участваха в единичната си подготовка със своите лични цивилни обувки, След първата седмица усилена строева подготовка, обувките им се скапаха безвъзвратно. На Атанасов, който беше от Варна, му донесоха други лични обувки. На Лаков, който беше от София, се наложи да обуе личните си югославски гуменки, останали от екипа му като член на юношеския национален отбор по волейбол.
В първите седмици на новобранския период, личната и строева подготовка се водеха предимно от взводните ни командири и от командирите на отделения. Капитан Радев рядко се мяркаше на плаца.
Един ден, явно затъжил се за нас, той разпоредил да се строи ротата в коридора пред спалното ни помещение. След като прие строя той се впусна в многословен инструктаж за предстоящата ни първа стрелба с личното ни оръжие - руски винтовки образец 1943 г. със сгъваем щик. Крачейки делово пред ротата, изведнъж капитан Радев пребледнява и застива като гърмяща змия преди скок, вперил поглед в краката на Лаков, обути в гуменки. С един скок се отзовава пред него и изригва: „Защо сте гумен в строя, другарю курсант?”
В ротата се разнася лек кикот. Още бяхме новобранци с два петъка служба и не смеехме да реагираме по-смело. Капитан Радев изревава „Мирно! Аз питам този безобразен безбожник защо е гумен, а вие правите опит да се смеете!” Командирът на първия взвод, капитан-лейтенант Папазов тихо му разяснява проблема с обувките на Атанасов и Лаков, на което той реагира: „А защо не ми е докладвано?! Лично ще реша проблема”.
След няколко дни в ротата се получиха бойни работни обувки с номера 46 и 48 за Атанасов и Лаков. Говореше се, че били доставени от някакъв немски военен склад в Пловдив, останал от Втората световна война. Ушиха им и парадни обувки с индивидуална поръчка по специално изработени за целта калъпи.
ЖИВОТ В ШКАФЧЕ
През цялата ни служба и учене като курсанти в Морското училище, неотменно в дневното разписание се предвиждаше време за почистване и подреждане на спалното ни и другите служебни помещения и личните гардероби и шкафчета.
На одеялото ни за спане пришивахме ивица от спалните ни чаршафи с ширина 25 сантиметра. Леглата и ивиците на одеялата се подравняваха по опънат канап. Под канап се подреждаха и личните ни тоалетни шкафчета. На двама курсанти се полагаше едно боядисано в бяло шкафче с два рафта и общо чекмедже. На рафтовете сгъвахме личното резервно бельо и други дрехи в размери 20 на 30 сантиметра, подредени по цвят от тъмно към светло по вертикал. В чекмеджето се поставяха надписаните две пирографирани дървени кутии с личните тоалетни принадлежности на всеки. Върху шкафчетата, също сгънати в размер 20 на 30 сантиметра поставяхме панталоните и холандките ни преди да легнем между чаршафите.
Един ден преди лягане за задължителния 45 минутен следобеден сън, двама от нас констатираха, че общото им тоалетно шкафче липсва. Помислиха, че това е поредната колегиална шега на някой от колегите им. Но въпреки настойчивите им молби, никой не си призна.
„ГОЛЕМИЯТ МОРСКИ”, „РЪБАТИЯТ” (2)
Фрагменти от случки и събития с капитан Атанас Радев, някои от които от рубриката „Ръбизми”:
ГУМЕН В СТРОЯ
Във втория взвод на новобранската курсантска рота, командвана от капитан Атанас Радев, бяха зачислени двама курсанти - Атанас Атанасов и Христо Лаков, които бяха високи колкото него - над метър и осемдесет и пет сантиметра. Отличаваха се от нас и от него с много големите си ходила. Единият беше с 46-и номер, другият - с 48-и. В тиловите складове на Морското училище и Военноморската база Варна не се бяха намерили за тях подходящи нито работни, нито парадни обувки и те участваха в единичната си подготовка със своите лични цивилни обувки, След първата седмица усилена строева подготовка, обувките им се скапаха безвъзвратно. На Атанасов, който беше от Варна, му донесоха други лични обувки. На Лаков, който беше от София, се наложи да обуе личните си югославски гуменки, останали от екипа му като член на юношеския национален отбор по волейбол.
В първите седмици на новобранския период, личната и строева подготовка се водеха предимно от взводните ни командири и от командирите на отделения. Капитан Радев рядко се мяркаше на плаца.
Един ден, явно затъжил се за нас, той разпоредил да се строи ротата в коридора пред спалното ни помещение. След като прие строя той се впусна в многословен инструктаж за предстоящата ни първа стрелба с личното ни оръжие - руски винтовки образец 1943 г. със сгъваем щик. Крачейки делово пред ротата, изведнъж капитан Радев пребледнява и застива като гърмяща змия преди скок, вперил поглед в краката на Лаков, обути в гуменки. С един скок се отзовава пред него и изригва: „Защо сте гумен в строя, другарю курсант?”
В ротата се разнася лек кикот. Още бяхме новобранци с два петъка служба и не смеехме да реагираме по-смело. Капитан Радев изревава „Мирно! Аз питам този безобразен безбожник защо е гумен, а вие правите опит да се смеете!” Командирът на първия взвод, капитан-лейтенант Папазов тихо му разяснява проблема с обувките на Атанасов и Лаков, на което той реагира: „А защо не ми е докладвано?! Лично ще реша проблема”.
След няколко дни в ротата се получиха бойни работни обувки с номера 46 и 48 за Атанасов и Лаков. Говореше се, че били доставени от някакъв немски военен склад в Пловдив, останал от Втората световна война. Ушиха им и парадни обувки с индивидуална поръчка по специално изработени за целта калъпи.
ЖИВОТ В ШКАФЧЕ
През цялата ни служба и учене като курсанти в Морското училище, неотменно в дневното разписание се предвиждаше време за почистване и подреждане на спалното ни и другите служебни помещения и личните гардероби и шкафчета.
На одеялото ни за спане пришивахме ивица от спалните ни чаршафи с ширина 25 сантиметра. Леглата и ивиците на одеялата се подравняваха по опънат канап. Под канап се подреждаха и личните ни тоалетни шкафчета. На двама курсанти се полагаше едно боядисано в бяло шкафче с два рафта и общо чекмедже. На рафтовете сгъвахме личното резервно бельо и други дрехи в размери 20 на 30 сантиметра, подредени по цвят от тъмно към светло по вертикал. В чекмеджето се поставяха надписаните две пирографирани дървени кутии с личните тоалетни принадлежности на всеки. Върху шкафчетата, също сгънати в размер 20 на 30 сантиметра поставяхме панталоните и холандките ни преди да легнем между чаршафите.
Един ден преди лягане за задължителния 45 минутен следобеден сън, двама от нас констатираха, че общото им тоалетно шкафче липсва. Помислиха, че това е поредната колегиална шега на някой от колегите им. Но въпреки настойчивите им молби, никой не си призна.
Снимка от албума на випуск 1962 - 1967 г. (Първи Шипченски випуск) на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” - навигатори, чийто първи ротен командир е капитан ІІІ ранг Атанас Радев („Големият морски”, „Ръбатият”). Снимката ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
Курсантската рота след уволнението на капитан ІІІ ранг Атанас Радев. Командир на ротата става капитан-лейтенант (по-късно капитан ІІІ ранг) Иван Николов. Дясно флангови е курсантът Атанас Атанасов (с обувки 46-и номер). Снимката ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
Випускниците от ротата, чийто първи ротен командир е капитан ІІІ ранг Атанас Радев. Вторият от дясно на ляво е усмихнатият курсант-мичман Христо Лаков, с обувки 48-и номер. Първият от ляво е курсант-мичман Любомир Попов (вж. 3 януари 2017 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (6) Зад него е бъдещият капитан І ранг Христо Б. Димитров, който ни предостави тази снимка. А зад взводния командир капитан ІІІ ранг Владимир Илиев наднича (може би) пишещият тези редове.
Още една снимка от албума на випуск 1962 - 1967 г. (Първи Шипченски випуск) на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” - навигатори, чийто първи ротен командир е капитан ІІІ ранг Атанас Радев („Големият морски”, „Ръбатият”). Къде ли е отишъл алпинеумът и поставената върху него метална скулптура на див козел? Снимката ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
О.з. капитан ІІІ ранг Атанас Радев като капитан на търговски кораб.
Знаменосците на Военноморското училище 1966 – 1967 г. Асистентът в дясно е (може би) пишещият тези редове. Снимката ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
В 15 часа се постояваме в коридора пред спалното помещение за следобеден преглед и разпределение на задачите. От ротната канцелария заднешком излиза нашият ротен командир капитан Радев, като влачи след себе си едно курсантско шкафче. Като стигна до средата пред фронта на ротата се обърна с лице към нас и видяхме, че беше посивял от командирски гняв. Без всякакви прелюдии властно извика: „Кой живее в това шкафче?” И още не получил отговор рязко отваря вратичката на шкафчето. На мозайката се изтърколват събрани на куп дрехи, противогаз и остатъци от закуска, закупена от лавката. Радев изпада в поредния командирски дилериум, в ъглите на устните му се събира слюнка и отново крясва: „Кой живее в това шкафче? Питам и отговор не искам!” Мълчим гробовно. Никой от нас няма претенции да живее в шкафче, а и командирът отговор не иска.
След минута - две вцепеняване се намесва командирът на трети взвод, лейтенант Сарафов, и пояснява, че тоалетните кутии трябва да са надписани с имената на курсантите и че на дрехите трябва да са пришити личните им етикети. Притежателите на злополучното шкафче са разкрити, изправени пред строя, порицани и наказани с няколко непоряда по служба. След това капитан Радев, вече поуспокоен, се впуска в половин часов монолог за значението на порядъка за бъдещия ни корабен живот и за воинското достойнство, изпъстрен с примери от Великата отечествена война и неговата служба като матрос.
РОТАТА Е ВЕЧЕ РАНГ
След изтичане на нужните години служба и в чест на 9-ти септември, тъй нареченият тогава празник на свободата, на капитан-лейтенант Атанас Радев беше присвоено следващото военноморско звание - капитан трети ранг.
На другия ден пришил на униформената си риза новите пагони, акуратно избръснат и одеколиран за деня, позакъснял по изключение, Радев пристига в района на командваната от него новобранска курсантска рота. От дневалния курсант се информира, че първият взвод провежда занятия по устави в тъй наречената „Димитровска” стая, а останалите два взвода са на плаца и на физкултурния полигон. Влиза в димитровската стая, и може би респектиран от учебния плам на питомците си или пък беше решил днес да бъде либерален, още от вратата разпорежда да не му се командва. Сяда на стол до прозореца, оглежда своите питомци и като често поглежда под око новите си пагони започва да съжалява, че е разрешил да не му се командва. А той много обичаше да му се командва, дори и по време на дейности, за които уставите бяха отменили това задължение на подчинените. Не издържал и петнадесетина минути капитан Радев напуска занятието като разпорежда на командира на взвода капитан-лейтенант Папазов да строи ротата през междучасието. Папазов веднага изпраща двама курсанти до другите два взвода да предадат разпореждането.
Ротата е построена и капитан Папазов командва за среща по фронта и дали по инерция или нарочно, рапортува: „Другарю капитан-лейтенант ротата е…” Тук Радев го прекъсва: „Папазов, Папазов, ротата е вече ранг.” И се обръща към нас: „При поздрав, отговаряш на капитан ІІІ ранг! Здравейте другари курсанти!” Новопроизведеният капитан ІІІ ранг Атанас Радев с доволна усмивка посреща нашият все още нестроен отговор: „Здраве желаем, другарю капитан ІІІ ранг”.
ИМА МЯСТО В СТРОЯ
В Морското училище нямаше топла баня. В ротните тоалетни имаше монтирани душове със студена вода. Един топъл душ имаше само в отоплителната пароцентрала и само след наряд като помощник-огняр можеше човек да се изкъпе свястно. Но това удоволствие се случваше много рядко. Най-много веднъж на месец.
През седмица се налагаше курсантската ни рота да ходи под строй на градска баня. Веднъж дори поради някаква повреда в централната градска баня под строй ходихме на баня в квартал Аспарухово. Поради ограничени възможности на банята, понякога я посещавахме по взводно.
Капитан Атанас Радев много обичаше да командва курсантския строй при марша му в града. Дори понякога излизаше само с един взвод, въпреки ротната му длъжност. Командирите на взводове с удоволствие му предоставяха тази възможност.
Връща се нашият втори взвод от баня с обичайния му строй в три колони. Аз бях в предпоследната редица и унесен в някакви свои мисли, често излизах от ритъма на ходовата строева стъпка. Но зоркото командирско око на капитан Радев е вече забелязало дисонанса в строя. Усещам, че здрава ръка ме хваща за яката на шинела зад врата и той ме изхвърля като мръсно коте на тротоара. С презрение ми нарежда да се движа отделно от взвода, за което аз нямам нищо против.
Вървим по улица „Васил Друмев”. Някъде след сладкарница „Синчец” забелязвам напред по тротоара трудно да се движи симпатична дама в напреднала бременност. И капитан Радев също я забелязва. Когато взводът се изравнява с нея той командва: „Взвод… Стой!”. И като козирува се обръща към нея: „Как е другарко, ще раждаме ли? Хайде, раждайте скоро! Има място в строя!”
Дамата нещо гневно му отговаря и го заобикаля. Капитан Радев с виновна полу-усмивка оглежда строените курсанти - видяхте ли как действа командира. А към мен отправя заплашителен поглед. Посланието е ясно - оправяй се, защото има с кого да те сменя.
ИНТЕЛЕКТ
Зимата на 1962 - 63 година се оказа снежна и сурова. За пръв път от много години раздадоха на курсантите кепета, ушанки и ръкавици. Между корпусите на Морското училище бяха опънати въжета в помощ срещу режещия северен вятър при преминаване. Наложи се с пълни кофи въглища на ръце пешком да захранваме гаснещото парно на варненския родилен дом и да отравяме от снега закъсали пътнически влакове на гарите Тополи и Езерово.
Училищната отоплителната пароцентрала грееше символично. Поради някакъв проектен конструктивен дефект котелът, въпреки че гълташе на денонощия по цял вагон въглища, произвеждаше оскъдна пара и не можеше да затопли учебните и спалните помещения. Прозорците им трайно се бяха обледенили. Ходехме постоянно накокошинени и посинели от студ. Вечер, въпреки че се завивахме с по двете одеяла и с двата шинела трудно се стоплехме и заспивахме. Аз и няколко мои колеги се снабдихме с бархетни пижами, с които нощите ни ставаха по комфортни.
В една мразовита сутрин, след подадената команда от дежурния по рота „Ставай и се строявай!” се отвивам и сядам в още топлото легло. Забелязвам до вратата на ротното спално помещение командирът на ротата капитан Радев, облечен със зимна униформена куртка с бяла якичка закопчана до горе, да наблюдава с върховно любопитство събуждането на своите питомци. Изведнъж той забива орловия си поглед в мен. С три решителни крачки се доближава до мен и се разфучава: „Лефуса с лефуса. Интелект такъв интелект. Виж командира - винаги с тельняшка. Морская душа”. С рязък жест разтваря куртката си, при което две копчета се откъсват и изхвърчават, за да ми покаже моряшката си трикотажна фланелка.
Постепенно осъзнавам, че моята пижама го е раздразнила и искал да ме обиди на „интелигент”, но не улучил подходящата дума. Вечерта в библиотеката с помощта на тълковния речник, разбирам, че ме нарекъл „лефуса” вместо „лехуса”, което означавало прясна родилка. До този момент не знаех значението на тази българска дума.
ПИЩОВЪТ НА КОМАНДИРА
В първи курс на Морското училище се провеждаха с курсантите много тактически занятия на местността, характерни за пехотата. Имахме зачислени лични шанцови лопатки и лични платнища против дъжд, като сглобени осем такива се превръщаха в отдельонна палатка.
Копаехме лични окопи и след това ги заривахме. Често извършвахме „марш на скок” до Франга баир без и с противогаз. Някои наивно обясняваха, че понеже все още не сме годни за корабна служба, ни готвели като елитна морска пехота в случай на внезапна война.
По щатното бойно разписание на ротата бях определен за свръзка на командира на ротата. В случай на нужда на терен посредством мен капитан Радев ще предава разпореждания до командирите на взводове и ще получава доклади от тях. Телефонна или радиовръзка между командирите в ротата не беше предвидена. Друго мое задължение беше в случай на обявяване на бойна тревога да изнасям на сборния пункт на ротата и мешока с личните вещи по бойната готовност на командира й.
В една ранна пролетна утрин на 1963 г. бе обявена такава тревога. Заедно с моите карабина, противогаз и мешок грабвам мешока на ротния командир и се отправям към футболното игрище. Там се натоварваме на предварително осигурените камиони и след час и нещо ни стоварват на северния бряг на Варненското езеро, там, където сега се намира Пристанище Леспорт.
Обявяват ни, че на брега на езерото е дебаркирал и се окопал „противник” и нашата задача е с мощна внезапна атака да го отблъснем и изхвърлим в езерото. Ролята на „противник” се изпълняваше от новобранската курсантска рота на механиците. И да стане предстоящият бой по автентичен, ни раздадоха по десет халостни патрона.
Разгъва се ротата във фронт на разстояние 20 - 30 метра курсант от курсант, залегнал на все още калната земя. Отзад на стотина метра е изправен, командирът на ротата, капитан Радев в черен шинел, опасан с командирски колани, противогаз, командирска чанта, кобур с личния му пистолет и ракетен пистолет в отделен кобур. До него изправен съм аз, неговата свръзка, с карабина, противогаз и на гръб с двата мешока с личната бойна готовност - моят и този на командира. Този на командира е пълен съвсем до горе и тежи два пъти повече от моя.
Капитан Радев изважда ракетния пистолет и изстрелва зелена сигнална ракета, като командва: „Рота…!!! В атака напред!” Не се налага да притичвам до отделните взводни командири и да предавам заповедта. Гръмовният глас на командира на ротата е чут по целия фронт на ротата. Командирите на взводове подемат: „В атака напред!”
Залегналите курсанти се изправят и с ускорен марш се понасят напред. От време на време някой се поспира и стреля по посока на врага. Командирът на ротата и аз ги следваме. Командирът продължава да размахва ракетния пистолет и от време на време се обръща към мен: „Стреляй боецо! Защитавай командира!” Аз просто присядам, като се подпирам на двата мешока, стрелям някъде в небето. След всеки мой изстрел той се обръща към мен с многозначителен поглед. Така и не разбрах дали одобряваше моето бойно поведение или не.
На десетина метра пред редицата на залегналата и също стреляща „противникова рота”, Радев командва атакуващата рота да спре. Събират се двамата командири на роти и отчитат, че занятието е приключило успешно. Добре, че не беше подадена команда „На нож!” Нямам представа, как щяхме да имитираме такава атака.
След кратка почивка за по цигара, взводовете се построяват в походен строй. Краката ми се преплитаха от умора и аз едва догонвам моя взвод. Командирът на взвода, капитан-лейтенант Илиев ме съжали и разпореди на двама мои колеги да вземат и носят мешока на ротния командир.
Капитан Радев подхожда да застане на чело на ротата, като още размахва ракетния пистолет. Изведнъж, нашият съвипускник Педро от Добрич, който беше с леко първичен и спонтанен характер, възкликва: „Я какъв пищов вади!” Радев замръзва и след кратък размисъл изкарва Педро пред строя и му иска обяснение защо се подиграва на командира на ротата. Педро с усилие се опитва да обясни, че до сега не е виждал такъв пистолет и затова е възкликнал така. Радев не му вярва и той отнася наказание от пет денонощия арест...
НА ПОДА ПРИ ГОЛЯМА ПРИБОРКА
Голяма приборка. Служилите във военноморския флот знаят що е то. Русизъм, но близко до ума. Голямо почистване.
По време на голямата приборка се случваха и весели събития. Целият коридор е плувнал в сапунена вода. Трима-четирима от младите курсанти със запретнати панталони и с налъми бясно търкат с четките, други обират със стирките. От ъгъла на коридора се показва козирката на шапката на ротния командир, капитан Радев, след малко и той в цял ръст. Гледа с възхищение и гордост трудовия ентусиазъм на своите питомци. Дежурният по рота командва „Мирно” и се засилва да докладва. По време на голяма приборка, по правило не се командва на по-старшите началници, но някои от дежурните се престараваха, особено ако преди постъпването си в Морското, са служили в школата за запасни офицери в Плевен. Дежурният по рота опасно наближава ротния, траква с токове и в момента, когато вдига ръка да козирува се подхлъзва и му подсича краката. Двамата се оказват на мозайката по задник, подпрели се на ръце. Сапунената вода неумолимо прониква към меките им части. Дежурният бледнее, родният червенее, а ние захвърляме четките и стирките и се скатаваме в съседните помещения, за да се посмеем на воля...
Подбра, обработи и написа: МИБЕЛ
(Следва)
17 януари 2017 г. Спомени за капитан Атанас Радев - „Големият морски”, „Ръбатият” (1)
След минута - две вцепеняване се намесва командирът на трети взвод, лейтенант Сарафов, и пояснява, че тоалетните кутии трябва да са надписани с имената на курсантите и че на дрехите трябва да са пришити личните им етикети. Притежателите на злополучното шкафче са разкрити, изправени пред строя, порицани и наказани с няколко непоряда по служба. След това капитан Радев, вече поуспокоен, се впуска в половин часов монолог за значението на порядъка за бъдещия ни корабен живот и за воинското достойнство, изпъстрен с примери от Великата отечествена война и неговата служба като матрос.
РОТАТА Е ВЕЧЕ РАНГ
След изтичане на нужните години служба и в чест на 9-ти септември, тъй нареченият тогава празник на свободата, на капитан-лейтенант Атанас Радев беше присвоено следващото военноморско звание - капитан трети ранг.
На другия ден пришил на униформената си риза новите пагони, акуратно избръснат и одеколиран за деня, позакъснял по изключение, Радев пристига в района на командваната от него новобранска курсантска рота. От дневалния курсант се информира, че първият взвод провежда занятия по устави в тъй наречената „Димитровска” стая, а останалите два взвода са на плаца и на физкултурния полигон. Влиза в димитровската стая, и може би респектиран от учебния плам на питомците си или пък беше решил днес да бъде либерален, още от вратата разпорежда да не му се командва. Сяда на стол до прозореца, оглежда своите питомци и като често поглежда под око новите си пагони започва да съжалява, че е разрешил да не му се командва. А той много обичаше да му се командва, дори и по време на дейности, за които уставите бяха отменили това задължение на подчинените. Не издържал и петнадесетина минути капитан Радев напуска занятието като разпорежда на командира на взвода капитан-лейтенант Папазов да строи ротата през междучасието. Папазов веднага изпраща двама курсанти до другите два взвода да предадат разпореждането.
Ротата е построена и капитан Папазов командва за среща по фронта и дали по инерция или нарочно, рапортува: „Другарю капитан-лейтенант ротата е…” Тук Радев го прекъсва: „Папазов, Папазов, ротата е вече ранг.” И се обръща към нас: „При поздрав, отговаряш на капитан ІІІ ранг! Здравейте другари курсанти!” Новопроизведеният капитан ІІІ ранг Атанас Радев с доволна усмивка посреща нашият все още нестроен отговор: „Здраве желаем, другарю капитан ІІІ ранг”.
ИМА МЯСТО В СТРОЯ
В Морското училище нямаше топла баня. В ротните тоалетни имаше монтирани душове със студена вода. Един топъл душ имаше само в отоплителната пароцентрала и само след наряд като помощник-огняр можеше човек да се изкъпе свястно. Но това удоволствие се случваше много рядко. Най-много веднъж на месец.
През седмица се налагаше курсантската ни рота да ходи под строй на градска баня. Веднъж дори поради някаква повреда в централната градска баня под строй ходихме на баня в квартал Аспарухово. Поради ограничени възможности на банята, понякога я посещавахме по взводно.
Капитан Атанас Радев много обичаше да командва курсантския строй при марша му в града. Дори понякога излизаше само с един взвод, въпреки ротната му длъжност. Командирите на взводове с удоволствие му предоставяха тази възможност.
Връща се нашият втори взвод от баня с обичайния му строй в три колони. Аз бях в предпоследната редица и унесен в някакви свои мисли, често излизах от ритъма на ходовата строева стъпка. Но зоркото командирско око на капитан Радев е вече забелязало дисонанса в строя. Усещам, че здрава ръка ме хваща за яката на шинела зад врата и той ме изхвърля като мръсно коте на тротоара. С презрение ми нарежда да се движа отделно от взвода, за което аз нямам нищо против.
Вървим по улица „Васил Друмев”. Някъде след сладкарница „Синчец” забелязвам напред по тротоара трудно да се движи симпатична дама в напреднала бременност. И капитан Радев също я забелязва. Когато взводът се изравнява с нея той командва: „Взвод… Стой!”. И като козирува се обръща към нея: „Как е другарко, ще раждаме ли? Хайде, раждайте скоро! Има място в строя!”
Дамата нещо гневно му отговаря и го заобикаля. Капитан Радев с виновна полу-усмивка оглежда строените курсанти - видяхте ли как действа командира. А към мен отправя заплашителен поглед. Посланието е ясно - оправяй се, защото има с кого да те сменя.
ИНТЕЛЕКТ
Зимата на 1962 - 63 година се оказа снежна и сурова. За пръв път от много години раздадоха на курсантите кепета, ушанки и ръкавици. Между корпусите на Морското училище бяха опънати въжета в помощ срещу режещия северен вятър при преминаване. Наложи се с пълни кофи въглища на ръце пешком да захранваме гаснещото парно на варненския родилен дом и да отравяме от снега закъсали пътнически влакове на гарите Тополи и Езерово.
Училищната отоплителната пароцентрала грееше символично. Поради някакъв проектен конструктивен дефект котелът, въпреки че гълташе на денонощия по цял вагон въглища, произвеждаше оскъдна пара и не можеше да затопли учебните и спалните помещения. Прозорците им трайно се бяха обледенили. Ходехме постоянно накокошинени и посинели от студ. Вечер, въпреки че се завивахме с по двете одеяла и с двата шинела трудно се стоплехме и заспивахме. Аз и няколко мои колеги се снабдихме с бархетни пижами, с които нощите ни ставаха по комфортни.
В една мразовита сутрин, след подадената команда от дежурния по рота „Ставай и се строявай!” се отвивам и сядам в още топлото легло. Забелязвам до вратата на ротното спално помещение командирът на ротата капитан Радев, облечен със зимна униформена куртка с бяла якичка закопчана до горе, да наблюдава с върховно любопитство събуждането на своите питомци. Изведнъж той забива орловия си поглед в мен. С три решителни крачки се доближава до мен и се разфучава: „Лефуса с лефуса. Интелект такъв интелект. Виж командира - винаги с тельняшка. Морская душа”. С рязък жест разтваря куртката си, при което две копчета се откъсват и изхвърчават, за да ми покаже моряшката си трикотажна фланелка.
Постепенно осъзнавам, че моята пижама го е раздразнила и искал да ме обиди на „интелигент”, но не улучил подходящата дума. Вечерта в библиотеката с помощта на тълковния речник, разбирам, че ме нарекъл „лефуса” вместо „лехуса”, което означавало прясна родилка. До този момент не знаех значението на тази българска дума.
ПИЩОВЪТ НА КОМАНДИРА
В първи курс на Морското училище се провеждаха с курсантите много тактически занятия на местността, характерни за пехотата. Имахме зачислени лични шанцови лопатки и лични платнища против дъжд, като сглобени осем такива се превръщаха в отдельонна палатка.
Копаехме лични окопи и след това ги заривахме. Често извършвахме „марш на скок” до Франга баир без и с противогаз. Някои наивно обясняваха, че понеже все още не сме годни за корабна служба, ни готвели като елитна морска пехота в случай на внезапна война.
По щатното бойно разписание на ротата бях определен за свръзка на командира на ротата. В случай на нужда на терен посредством мен капитан Радев ще предава разпореждания до командирите на взводове и ще получава доклади от тях. Телефонна или радиовръзка между командирите в ротата не беше предвидена. Друго мое задължение беше в случай на обявяване на бойна тревога да изнасям на сборния пункт на ротата и мешока с личните вещи по бойната готовност на командира й.
В една ранна пролетна утрин на 1963 г. бе обявена такава тревога. Заедно с моите карабина, противогаз и мешок грабвам мешока на ротния командир и се отправям към футболното игрище. Там се натоварваме на предварително осигурените камиони и след час и нещо ни стоварват на северния бряг на Варненското езеро, там, където сега се намира Пристанище Леспорт.
Обявяват ни, че на брега на езерото е дебаркирал и се окопал „противник” и нашата задача е с мощна внезапна атака да го отблъснем и изхвърлим в езерото. Ролята на „противник” се изпълняваше от новобранската курсантска рота на механиците. И да стане предстоящият бой по автентичен, ни раздадоха по десет халостни патрона.
Разгъва се ротата във фронт на разстояние 20 - 30 метра курсант от курсант, залегнал на все още калната земя. Отзад на стотина метра е изправен, командирът на ротата, капитан Радев в черен шинел, опасан с командирски колани, противогаз, командирска чанта, кобур с личния му пистолет и ракетен пистолет в отделен кобур. До него изправен съм аз, неговата свръзка, с карабина, противогаз и на гръб с двата мешока с личната бойна готовност - моят и този на командира. Този на командира е пълен съвсем до горе и тежи два пъти повече от моя.
Капитан Радев изважда ракетния пистолет и изстрелва зелена сигнална ракета, като командва: „Рота…!!! В атака напред!” Не се налага да притичвам до отделните взводни командири и да предавам заповедта. Гръмовният глас на командира на ротата е чут по целия фронт на ротата. Командирите на взводове подемат: „В атака напред!”
Залегналите курсанти се изправят и с ускорен марш се понасят напред. От време на време някой се поспира и стреля по посока на врага. Командирът на ротата и аз ги следваме. Командирът продължава да размахва ракетния пистолет и от време на време се обръща към мен: „Стреляй боецо! Защитавай командира!” Аз просто присядам, като се подпирам на двата мешока, стрелям някъде в небето. След всеки мой изстрел той се обръща към мен с многозначителен поглед. Така и не разбрах дали одобряваше моето бойно поведение или не.
На десетина метра пред редицата на залегналата и също стреляща „противникова рота”, Радев командва атакуващата рота да спре. Събират се двамата командири на роти и отчитат, че занятието е приключило успешно. Добре, че не беше подадена команда „На нож!” Нямам представа, как щяхме да имитираме такава атака.
След кратка почивка за по цигара, взводовете се построяват в походен строй. Краката ми се преплитаха от умора и аз едва догонвам моя взвод. Командирът на взвода, капитан-лейтенант Илиев ме съжали и разпореди на двама мои колеги да вземат и носят мешока на ротния командир.
Капитан Радев подхожда да застане на чело на ротата, като още размахва ракетния пистолет. Изведнъж, нашият съвипускник Педро от Добрич, който беше с леко първичен и спонтанен характер, възкликва: „Я какъв пищов вади!” Радев замръзва и след кратък размисъл изкарва Педро пред строя и му иска обяснение защо се подиграва на командира на ротата. Педро с усилие се опитва да обясни, че до сега не е виждал такъв пистолет и затова е възкликнал така. Радев не му вярва и той отнася наказание от пет денонощия арест...
НА ПОДА ПРИ ГОЛЯМА ПРИБОРКА
Голяма приборка. Служилите във военноморския флот знаят що е то. Русизъм, но близко до ума. Голямо почистване.
По време на голямата приборка се случваха и весели събития. Целият коридор е плувнал в сапунена вода. Трима-четирима от младите курсанти със запретнати панталони и с налъми бясно търкат с четките, други обират със стирките. От ъгъла на коридора се показва козирката на шапката на ротния командир, капитан Радев, след малко и той в цял ръст. Гледа с възхищение и гордост трудовия ентусиазъм на своите питомци. Дежурният по рота командва „Мирно” и се засилва да докладва. По време на голяма приборка, по правило не се командва на по-старшите началници, но някои от дежурните се престараваха, особено ако преди постъпването си в Морското, са служили в школата за запасни офицери в Плевен. Дежурният по рота опасно наближава ротния, траква с токове и в момента, когато вдига ръка да козирува се подхлъзва и му подсича краката. Двамата се оказват на мозайката по задник, подпрели се на ръце. Сапунената вода неумолимо прониква към меките им части. Дежурният бледнее, родният червенее, а ние захвърляме четките и стирките и се скатаваме в съседните помещения, за да се посмеем на воля...
Подбра, обработи и написа: МИБЕЛ
(Следва)
17 януари 2017 г. Спомени за капитан Атанас Радев - „Големият морски”, „Ръбатият” (1)