НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В
ПАРАХОДСТВО „БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (6)
15 Декември 1967 г. Индийски океан.
Както вече споменах, на 29 ноември отплавахме от Кейп Таун, а днес отново минахме Екватора. Без тържества и илюминации. Единствената причина е отвратителното време. От 4 денонощия почти не съм мигнал. Клати ужасно. Щурмуваме, защото чугунът е особено опасен товар - прави кораба като оловно човече. Цели 15 дена не сме виждали бряг. Скука и горещина.
Малко оживление настъпи, когато разбрахме от радиото, че само ден след като сме напуснали Кейп Таун, там е била извършена първата в света операция по присаждане на сърце от проф. Кристиан Бернард. Не знам защо, но се почувствахме някак си важни и съпричастни към това събитие?
Отново сме в тропиците и отново замених „тропическото” си вино с лимонов сок. В тази горещина пия по 15 - 20 чаши на ден. А, и в това вълнение храната нещо не върви... А и заплатата ми расте, в тропиците освен вино ни се полагат и по 30 стотинки на ден. За десетина дни ще взема 3 лева отгоре...
Казах скука и горещина, но понякога е много красиво. Нали съм на вахта от 4 до 8 ч. затова, когато времето е ясно посрещам изгрева и изпращам залеза на слънцето. Ако красотата е романтика, значи и в живота на море има такава. Лошото е, че красотата е мимолетна, а остават непрекъснатите вибрации на кораба, клатенето и ежедневния труд. Времето е отчайващо постоянно. Вятърът и вълнението не спират. Все някакви депресии и циклони ни гонят или идват към нас. Нали плаваме в тъй наречените „ревящи широти”, характерни и с огромните си „вълни-убийци”. Вечер не може да се спи. Едвам се задържам в леглото. Отвреме на време се премествам на канапето, но и това не помага. Постоянно нещо пада в кабината и трябва да ставам, ту ще се отвори вратичката на гардероба, ту нещо ще падне от шкафчето. Чекмеджетата на бюрото от вълната се отварят сами.
Сутринта рулевият ме буди към четири без двадесет. Спи ми се, краката ме болят. Имам мускулна треска от стремежа ми да пазя равновесие. Не ми се пуши. Почти не се храня. Минавам по-скоро по инерция през офицерския салет да видя каква е „нощната закуска”.(1) Ако е нещо соленичко си взимам няколко хапки, колкото да има какво да изхвърля от стомаха при необходимост. Иначе, си нарязвам на тънко малко „еленова пастърма”, която домакинът взе от Кейп Таун и си я дъвча като дъвка на мостика. От вълнението водата в питейните танкове става мътна и не може да се пие.
И изведнъж .... красив изгрев? Майната му. Мразя го, защото ще трябва да се катеря на летния мостик и да определям поправката на компаса.
Ето в такива дни моряците проклинат своята орисия. На брега работиш 8 часа, а останалите 16 правиш каквото си поискаш. А тук? Тези 16 часа са също така тежки, както и осемте. И така със седмици. Това е моряшкият живот - в моретата и океана. Правиш преход 15 - 20 дена, а в пристанището си 4 - 5 (2), но там също работиш - даваш и дежурства. Дори работата в порта е по-тежка и отговорна, отколкото в морето.
В Индийския океан нещата загрубяват още повече и настроението пада, защото радиста Томата едвам чува „Варна радио”, а пък те нас - изобщо не ни чуват. Редовно попадаме в някакви радио-дупки и нямаме вести от дома.
Но когато времето най-накрая се оправи - животът ни се струва вече не толкова лош. Изгревите и залезите пак са красиви.
ПАРАХОДСТВО „БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (6)
15 Декември 1967 г. Индийски океан.
Както вече споменах, на 29 ноември отплавахме от Кейп Таун, а днес отново минахме Екватора. Без тържества и илюминации. Единствената причина е отвратителното време. От 4 денонощия почти не съм мигнал. Клати ужасно. Щурмуваме, защото чугунът е особено опасен товар - прави кораба като оловно човече. Цели 15 дена не сме виждали бряг. Скука и горещина.
Малко оживление настъпи, когато разбрахме от радиото, че само ден след като сме напуснали Кейп Таун, там е била извършена първата в света операция по присаждане на сърце от проф. Кристиан Бернард. Не знам защо, но се почувствахме някак си важни и съпричастни към това събитие?
Отново сме в тропиците и отново замених „тропическото” си вино с лимонов сок. В тази горещина пия по 15 - 20 чаши на ден. А, и в това вълнение храната нещо не върви... А и заплатата ми расте, в тропиците освен вино ни се полагат и по 30 стотинки на ден. За десетина дни ще взема 3 лева отгоре...
Казах скука и горещина, но понякога е много красиво. Нали съм на вахта от 4 до 8 ч. затова, когато времето е ясно посрещам изгрева и изпращам залеза на слънцето. Ако красотата е романтика, значи и в живота на море има такава. Лошото е, че красотата е мимолетна, а остават непрекъснатите вибрации на кораба, клатенето и ежедневния труд. Времето е отчайващо постоянно. Вятърът и вълнението не спират. Все някакви депресии и циклони ни гонят или идват към нас. Нали плаваме в тъй наречените „ревящи широти”, характерни и с огромните си „вълни-убийци”. Вечер не може да се спи. Едвам се задържам в леглото. Отвреме на време се премествам на канапето, но и това не помага. Постоянно нещо пада в кабината и трябва да ставам, ту ще се отвори вратичката на гардероба, ту нещо ще падне от шкафчето. Чекмеджетата на бюрото от вълната се отварят сами.
Сутринта рулевият ме буди към четири без двадесет. Спи ми се, краката ме болят. Имам мускулна треска от стремежа ми да пазя равновесие. Не ми се пуши. Почти не се храня. Минавам по-скоро по инерция през офицерския салет да видя каква е „нощната закуска”.(1) Ако е нещо соленичко си взимам няколко хапки, колкото да има какво да изхвърля от стомаха при необходимост. Иначе, си нарязвам на тънко малко „еленова пастърма”, която домакинът взе от Кейп Таун и си я дъвча като дъвка на мостика. От вълнението водата в питейните танкове става мътна и не може да се пие.
И изведнъж .... красив изгрев? Майната му. Мразя го, защото ще трябва да се катеря на летния мостик и да определям поправката на компаса.
Ето в такива дни моряците проклинат своята орисия. На брега работиш 8 часа, а останалите 16 правиш каквото си поискаш. А тук? Тези 16 часа са също така тежки, както и осемте. И така със седмици. Това е моряшкият живот - в моретата и океана. Правиш преход 15 - 20 дена, а в пристанището си 4 - 5 (2), но там също работиш - даваш и дежурства. Дори работата в порта е по-тежка и отговорна, отколкото в морето.
В Индийския океан нещата загрубяват още повече и настроението пада, защото радиста Томата едвам чува „Варна радио”, а пък те нас - изобщо не ни чуват. Редовно попадаме в някакви радио-дупки и нямаме вести от дома.
Но когато времето най-накрая се оправи - животът ни се струва вече не толкова лош. Изгревите и залезите пак са красиви.
Любомир Попов. Снимката е направена при назначаването му като помощник-капитан в Параходство „Български морски флот”. От архива на „Морски вестник”
Моторният кораб „Аргус”, нарисуван от Димчо ПИШМАНОВ
Част от екипа на Варна-радио по време на разказваните от Любомир ПОПОВ събития. От архива на „Морски вестник”
Преди да изчезне, професията на корабния радист бе частично феминизирана. На снимката: дама-корабен радист на борда на лайнера „Варна”, 1975 г. Ако някой познава дамата, нека ни пише!
25 Декември 1967 г. Сингапур.
След двадесет дневно плаване сме в Сингапур - едно от най-големите кръстовища на морски пътища. Гъмжи от кораби. Дори капитан Генов каза, че такова чудо не е виждал. Само на единия рейд, а Сингапур има два, наброихме към 86 кораба. Докъдето стига погледа все кораби. Фраш...
Подхождаме към стоянката. Още имахме ход и не бяхме хвърлили котва, когато десетина джонки ни нападнаха едновременно от двата борда. Хвърлиха по една канджа и за секунди по въжетата на кораба се изкачиха десетина хлапета. Светкавично завързаха лодките по нашите кнехтове и утки, а след това на борда се качиха и по-възрастните сингапурци. За не повече от десетина минути опънаха въжета, разчертаха с тебешир части от палубата, сложиха сенници, извадиха стока от лодките и започна невиждан пазар.
Бях на мостика, когато бяхме нападнати от джонките. Капитанът заповяда да видя какво става. След 5-6 минути му докладвах, че на палубата вече има 7-8 сергии пълни с всякаква стока, а свободните от маневра моряци вече гледат и се пазарят.
А какво стана по-късно? След като хвърлихме котва и спуснахме трапа до водата, на кораба се изсипаха още толкава лодки. Заприличахме на плаващ пазар. По палубата, по хамбарите, дори по външните канижели - навсякъде сергии. Какво ли не се предлага? Всякакви дрехи, аудио техника, инструменти, храни, дъвки, порнографски снимки, дори ... маймуни. Всичко.
По едно време пристигна лодка, пълна с момичета, носещи кошнички с по една - две бутилки кока-кола, фанта или спрайт. Оказа се, че това са жрици на любовта, маскирани законно като продавачки. Тръгнаха по канижелите, нахално влизаха по кабините - предлагаха кока кола и ... любов. Така и не се разбра кои от екипажа си купиха. На подпитванията по-късно към мен отговарях, че съм бил на вахта и почти не съм напускал мостика. А иначе и аз си купих две модерни за онези години бели „найлонови” ризи.
Застанахме на кея още на 20-ти декември. Имаме да разтоворваме само 600 тона General cargo, но в машината пак нещо не е наред така че десетина дни престой не ни мърдат. Сингапур е само на 1,5 - 2 градуса от екватора и времето е ужасно горещо и влажно. На рейда поне подухваше понякога ветрец. А на сушата не може да се диша.
От пристанището до центъра на града се отива с рейс. Покрайнините, които пресичаме са трагични - едноетажни грозни къщи, магазинчета - чаршии, открита воняща улична канализация.(3)
В центъра на Сингапур, където е Парламента, операта и пощата е различно. Универсални магазини и много банки - японски, китайски, американски, английски. Всичко е климатизирано. Разглеждаме града с интерес. Стане ли ни горещо, влизаме в някъде, за да се охладим. Вниманието ни привлича китайски универсален магазин на няколко етажа. Може би има над 150 продавачки - млади китайски момичета. На всеки 2-3 метра те посрещат с усмивка и предлагат разнообразни стоки. Те не знаят, че българския моряк рядко пазарува от такива магазини. Нали има малки евтини магазинчета и сергии. В Сингапур беше царството на японската техника, десетки модели и марки магнетофони, транзистори, грамофони и какво ли не още. Като „свободен град” тук цените са по-ниски. Със затварянето на Суецкия канал, град Аден губи първенството за евтини стоки. Сега на почит са други градове: Сингапур, Хонг-Конг, Гибралтар, Хамбург. Тук изпълних и една моя отколешна мечта - купих си един ролков магнетофон и грамофон с две отделни колони. Вече имах на кораба десетина малки плочи (45 оборота) и три големи (на 33 оборота), но нямаше на какво да ги слушам.
Вече споменах, че си купих две найлонови ризи с къс ръкав от сергиите на кораба. При едно от излизанията в града облякох едната. След два-три часа за нещастие запръска дъжд. Какво беше изумлението ми, когато всяка капка попаднала на ризата ми правеше ... дупка! Само за минута цялата риза беше на решето. Спътниците ми от кораба умряха да се смеят, а на мен ми се плачеше. Добре, че наблизо имаше магазин, та бързо си купих Т-шъртка, този път памучна. После седмици наред бях обект на майтап - защо съм купил ризи ушити от някаква хартия и защо две ризи, а не една? Оправдавах се, че ризите са били опаковани в плик и на пръв поглед си бяха съвсем редовни. А купих две, защото при пазарлъка момчето ми искаше „кинта ин а хаф”, т.е. лира и половина за една риза, а аз настоявах за „кинта”. Накрая си стиснахме ръцете. Бях горд - две ризи за два „кинта”... Така и не облякох втората.
Както на всяко пристанище така и тук, всички очаквахме появата на агента на кораба. Освен официалната кореспонденция за кораба и заявената от Капитана валута, агентът донасяше и личните писма на екипажа. Бях безкрайно щастлив, когато получих цели четири. Три - от моята Буба и едно от майка. Щях да се напия от радост, но тъй като следобеда нямах служебни задължения, предпочетох да изляза в града. Влязохме в един киносалон и гледахме един след друг два филма - каубойски и порнографски. Филми, които бързо забравяш. Следващата прожекция беше на филма „Казанова 70” с Марчело Мастрояни, но вече трябваше да се връщаме на кораба.
28 Декември 1967 г. Рейда Сингапур.
Остават три дни до Новата година, а ние още не сме отплавали. Ремонта на машината нещо се закучи и по всичко изглежда, че ще я посрещаме на рейда в Сингапур.
Сега в България всеки се готви за този празник. Купуват се подаръци и продукти, уговаря се менюто за новотодишната вечер, всеки е радостен и забързан. А тук, на хиляди километри от любими и близки хора, тягостни чувства и горещина. Няколко души от екипажа са решили да посрещнат Нова година по плувки на палубата. Разбира се, не рискуват нищо, тъй като температурите нощем спадат до 27 градуса.
По-горе споменах за проблемите в радио връзката между кораба и България. Трябва да поясня, че в онези години на българските търговски кораби имаше щатна бройка „радист”. Комуникацията се осъществяваше чрез морзовата азбука с ключ от радиста. На „Аргус” имахме и стажант-радист - Данчо. Ежедневно те участвуваха в редовни и резервни сеанси с радиостанцията на Параходството. В определени часове всички български кораби се настройваха на честотите на „Варна радио” и получаваха общи служебни заповеди, инструкции, сводки и отчети по стопанска, партийна, профсъюзна и комсомолска линии. (В края на седмицата се получаваха и резултатите от футболните срещи играни в България). Веднага след това, всеки кораб се регистрираше за отделен сеанс. От Варна обявяваха поредността за връзка с корабите и започваше ... голямото чакане.
Представете си, че на „Аргус” са дали 27-ми номер за връзка. Това означаваше, че радиста чакаше с часове да му дойде реда, за да получи вече конкретните съобщения за нашия кораб, да предаде във Варна нашите служебни съобщения, финансови и др. отчети, да приеме и изпрати, също така и личните радиограми за членовете на екипажа. Както вече споменах, мощността на нашата радиостанция не винаги беше достатъчна, за да се установи връзка с България.
Тук следва да се спомене, че получаването на лични радиограми от екипажа на кораба, бяха определящ фактор в настроението на всеки един от нас. Много често ние изпращахме съобщение до нашите близки със следния текст: „Защо не пишеш? Нямам писма и вести от вас. Прати радиограма!” Естествено, всяка радиограма от кораба, следваше да бъде разрешена и парафирана от Капитана. Заплащането беше обичайно - по ... на дума. В България пращането беше също обичайно - чрез пощенските станции.
За несведующите само добавям, че когато кораба пребиваваше в чужди пристанища, радиорубката се запечатваше от местните власти, за да не може да се ползува радиостанцията на кораба.
Защо обяснявам всичко това? Защото, пред нас на кея в Сингапур застана един руски кораб. Техния 3-ти помощник-капитан ни посети. Почерпихме се и си поговорихме. На другия ден ние гостувахме на техния кораб. Само след час, време бях като ошашавен. Потресоха ме три неща от руския кораб. Първо: двигателят му беше ... турбина, която работела на икономичната 30 - 40 % мощност. Корабът е проектиран така, че в случай на нужда (разбирай война) корабът да изпълнява военни задачи със съответната скораст при натоварена на 100 % турбина. Втората изненада за мен бе, че Володята се извини, че няма да пием повече от една бутилка водка, защото в 16 часа имали политзанятие, а той още не бил чел материала, който щели да обсъждат. И третото нещо, което предизвика всъщност описанието на неволите при нашите радиовръзки, беше момента, когато същия този Володя помоли, по едно време, да го извиним, тъй като трябвало да отиде до тяхната радиорубка, защото имал фиксиран час да говори по телефона чрез спътника със съпругата си в град Брянск ?! Дами и господа, сега това е елементарно, но аз говоря за събития с 40-годишна давност...
... Днес на кораба ни гостуваха българският търговски представител в Сингапур, съпругата му, както и Лозан Коцев - треньор на сингапурския национален отбор по футбол. Явно в тези предпразнични дни и на тях не им е леко далече от близки и роднини.
Ех, какво не бих дал сега да съм си в къщи ...
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) На всички които дават нощни вахти се полага някаква храна. Обикновено сухоежбина - филия хляб, сирене, някакъв колбас, масло, конфитюр или плод. Това се нарича „нощна закуска” и се поставя от камериерите обикновено в хладилника на салета. Често пъти тази закуска бе повод за разправии. Накои играят на карти или гледат филм в салета до късно и хапват по мъничко без да имат право. Други - разпиват някоя бутилка в кабините, а им липсва мезе. И в двата случая за даващите нощна вахта закуската не стига.
(2) Съвремените специализирани кораби стоят в пристанищата само по няколко часа.
(3) Петнадесетина години по-късно отново попаднах в Сингапур. Просто не беше за вярване. Каква огромна промяна. Нямаше и помен от предишния град. Всичко бе ново и неузнаваемо. Невероятна красота и чистота.
16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
12 декември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (5)
След двадесет дневно плаване сме в Сингапур - едно от най-големите кръстовища на морски пътища. Гъмжи от кораби. Дори капитан Генов каза, че такова чудо не е виждал. Само на единия рейд, а Сингапур има два, наброихме към 86 кораба. Докъдето стига погледа все кораби. Фраш...
Подхождаме към стоянката. Още имахме ход и не бяхме хвърлили котва, когато десетина джонки ни нападнаха едновременно от двата борда. Хвърлиха по една канджа и за секунди по въжетата на кораба се изкачиха десетина хлапета. Светкавично завързаха лодките по нашите кнехтове и утки, а след това на борда се качиха и по-възрастните сингапурци. За не повече от десетина минути опънаха въжета, разчертаха с тебешир части от палубата, сложиха сенници, извадиха стока от лодките и започна невиждан пазар.
Бях на мостика, когато бяхме нападнати от джонките. Капитанът заповяда да видя какво става. След 5-6 минути му докладвах, че на палубата вече има 7-8 сергии пълни с всякаква стока, а свободните от маневра моряци вече гледат и се пазарят.
А какво стана по-късно? След като хвърлихме котва и спуснахме трапа до водата, на кораба се изсипаха още толкава лодки. Заприличахме на плаващ пазар. По палубата, по хамбарите, дори по външните канижели - навсякъде сергии. Какво ли не се предлага? Всякакви дрехи, аудио техника, инструменти, храни, дъвки, порнографски снимки, дори ... маймуни. Всичко.
По едно време пристигна лодка, пълна с момичета, носещи кошнички с по една - две бутилки кока-кола, фанта или спрайт. Оказа се, че това са жрици на любовта, маскирани законно като продавачки. Тръгнаха по канижелите, нахално влизаха по кабините - предлагаха кока кола и ... любов. Така и не се разбра кои от екипажа си купиха. На подпитванията по-късно към мен отговарях, че съм бил на вахта и почти не съм напускал мостика. А иначе и аз си купих две модерни за онези години бели „найлонови” ризи.
Застанахме на кея още на 20-ти декември. Имаме да разтоворваме само 600 тона General cargo, но в машината пак нещо не е наред така че десетина дни престой не ни мърдат. Сингапур е само на 1,5 - 2 градуса от екватора и времето е ужасно горещо и влажно. На рейда поне подухваше понякога ветрец. А на сушата не може да се диша.
От пристанището до центъра на града се отива с рейс. Покрайнините, които пресичаме са трагични - едноетажни грозни къщи, магазинчета - чаршии, открита воняща улична канализация.(3)
В центъра на Сингапур, където е Парламента, операта и пощата е различно. Универсални магазини и много банки - японски, китайски, американски, английски. Всичко е климатизирано. Разглеждаме града с интерес. Стане ли ни горещо, влизаме в някъде, за да се охладим. Вниманието ни привлича китайски универсален магазин на няколко етажа. Може би има над 150 продавачки - млади китайски момичета. На всеки 2-3 метра те посрещат с усмивка и предлагат разнообразни стоки. Те не знаят, че българския моряк рядко пазарува от такива магазини. Нали има малки евтини магазинчета и сергии. В Сингапур беше царството на японската техника, десетки модели и марки магнетофони, транзистори, грамофони и какво ли не още. Като „свободен град” тук цените са по-ниски. Със затварянето на Суецкия канал, град Аден губи първенството за евтини стоки. Сега на почит са други градове: Сингапур, Хонг-Конг, Гибралтар, Хамбург. Тук изпълних и една моя отколешна мечта - купих си един ролков магнетофон и грамофон с две отделни колони. Вече имах на кораба десетина малки плочи (45 оборота) и три големи (на 33 оборота), но нямаше на какво да ги слушам.
Вече споменах, че си купих две найлонови ризи с къс ръкав от сергиите на кораба. При едно от излизанията в града облякох едната. След два-три часа за нещастие запръска дъжд. Какво беше изумлението ми, когато всяка капка попаднала на ризата ми правеше ... дупка! Само за минута цялата риза беше на решето. Спътниците ми от кораба умряха да се смеят, а на мен ми се плачеше. Добре, че наблизо имаше магазин, та бързо си купих Т-шъртка, този път памучна. После седмици наред бях обект на майтап - защо съм купил ризи ушити от някаква хартия и защо две ризи, а не една? Оправдавах се, че ризите са били опаковани в плик и на пръв поглед си бяха съвсем редовни. А купих две, защото при пазарлъка момчето ми искаше „кинта ин а хаф”, т.е. лира и половина за една риза, а аз настоявах за „кинта”. Накрая си стиснахме ръцете. Бях горд - две ризи за два „кинта”... Така и не облякох втората.
Както на всяко пристанище така и тук, всички очаквахме появата на агента на кораба. Освен официалната кореспонденция за кораба и заявената от Капитана валута, агентът донасяше и личните писма на екипажа. Бях безкрайно щастлив, когато получих цели четири. Три - от моята Буба и едно от майка. Щях да се напия от радост, но тъй като следобеда нямах служебни задължения, предпочетох да изляза в града. Влязохме в един киносалон и гледахме един след друг два филма - каубойски и порнографски. Филми, които бързо забравяш. Следващата прожекция беше на филма „Казанова 70” с Марчело Мастрояни, но вече трябваше да се връщаме на кораба.
28 Декември 1967 г. Рейда Сингапур.
Остават три дни до Новата година, а ние още не сме отплавали. Ремонта на машината нещо се закучи и по всичко изглежда, че ще я посрещаме на рейда в Сингапур.
Сега в България всеки се готви за този празник. Купуват се подаръци и продукти, уговаря се менюто за новотодишната вечер, всеки е радостен и забързан. А тук, на хиляди километри от любими и близки хора, тягостни чувства и горещина. Няколко души от екипажа са решили да посрещнат Нова година по плувки на палубата. Разбира се, не рискуват нищо, тъй като температурите нощем спадат до 27 градуса.
По-горе споменах за проблемите в радио връзката между кораба и България. Трябва да поясня, че в онези години на българските търговски кораби имаше щатна бройка „радист”. Комуникацията се осъществяваше чрез морзовата азбука с ключ от радиста. На „Аргус” имахме и стажант-радист - Данчо. Ежедневно те участвуваха в редовни и резервни сеанси с радиостанцията на Параходството. В определени часове всички български кораби се настройваха на честотите на „Варна радио” и получаваха общи служебни заповеди, инструкции, сводки и отчети по стопанска, партийна, профсъюзна и комсомолска линии. (В края на седмицата се получаваха и резултатите от футболните срещи играни в България). Веднага след това, всеки кораб се регистрираше за отделен сеанс. От Варна обявяваха поредността за връзка с корабите и започваше ... голямото чакане.
Представете си, че на „Аргус” са дали 27-ми номер за връзка. Това означаваше, че радиста чакаше с часове да му дойде реда, за да получи вече конкретните съобщения за нашия кораб, да предаде във Варна нашите служебни съобщения, финансови и др. отчети, да приеме и изпрати, също така и личните радиограми за членовете на екипажа. Както вече споменах, мощността на нашата радиостанция не винаги беше достатъчна, за да се установи връзка с България.
Тук следва да се спомене, че получаването на лични радиограми от екипажа на кораба, бяха определящ фактор в настроението на всеки един от нас. Много често ние изпращахме съобщение до нашите близки със следния текст: „Защо не пишеш? Нямам писма и вести от вас. Прати радиограма!” Естествено, всяка радиограма от кораба, следваше да бъде разрешена и парафирана от Капитана. Заплащането беше обичайно - по ... на дума. В България пращането беше също обичайно - чрез пощенските станции.
За несведующите само добавям, че когато кораба пребиваваше в чужди пристанища, радиорубката се запечатваше от местните власти, за да не може да се ползува радиостанцията на кораба.
Защо обяснявам всичко това? Защото, пред нас на кея в Сингапур застана един руски кораб. Техния 3-ти помощник-капитан ни посети. Почерпихме се и си поговорихме. На другия ден ние гостувахме на техния кораб. Само след час, време бях като ошашавен. Потресоха ме три неща от руския кораб. Първо: двигателят му беше ... турбина, която работела на икономичната 30 - 40 % мощност. Корабът е проектиран така, че в случай на нужда (разбирай война) корабът да изпълнява военни задачи със съответната скораст при натоварена на 100 % турбина. Втората изненада за мен бе, че Володята се извини, че няма да пием повече от една бутилка водка, защото в 16 часа имали политзанятие, а той още не бил чел материала, който щели да обсъждат. И третото нещо, което предизвика всъщност описанието на неволите при нашите радиовръзки, беше момента, когато същия този Володя помоли, по едно време, да го извиним, тъй като трябвало да отиде до тяхната радиорубка, защото имал фиксиран час да говори по телефона чрез спътника със съпругата си в град Брянск ?! Дами и господа, сега това е елементарно, но аз говоря за събития с 40-годишна давност...
... Днес на кораба ни гостуваха българският търговски представител в Сингапур, съпругата му, както и Лозан Коцев - треньор на сингапурския национален отбор по футбол. Явно в тези предпразнични дни и на тях не им е леко далече от близки и роднини.
Ех, какво не бих дал сега да съм си в къщи ...
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) На всички които дават нощни вахти се полага някаква храна. Обикновено сухоежбина - филия хляб, сирене, някакъв колбас, масло, конфитюр или плод. Това се нарича „нощна закуска” и се поставя от камериерите обикновено в хладилника на салета. Често пъти тази закуска бе повод за разправии. Накои играят на карти или гледат филм в салета до късно и хапват по мъничко без да имат право. Други - разпиват някоя бутилка в кабините, а им липсва мезе. И в двата случая за даващите нощна вахта закуската не стига.
(2) Съвремените специализирани кораби стоят в пристанищата само по няколко часа.
(3) Петнадесетина години по-късно отново попаднах в Сингапур. Просто не беше за вярване. Каква огромна промяна. Нямаше и помен от предишния град. Всичко бе ново и неузнаваемо. Невероятна красота и чистота.
16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
12 декември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (5)