НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СТРАХЪТ
Най - много моряшки страх е концентриран в големия и малък Бискай, когото ние моряците шеговито наричаме Майтапан, тъй като почва точно от нос Матапан. На тези места бурята винаги е яростна. И да я пита моряк какво сме й сторили... Няма да крия, че се страхуваме от двата Биская, но нали сме човеци, царе на природата, винаги побеждаваме. Свикнали сме и на страховития вой на вятъра, и на неистовото желание на вълните да смачкат и потопят кораба. А понякога чуваме и отчаяните вопли на корабите около нас. Един изгубил управление, на друг му спряла машината. Плачат в ефира. Думите им са по-страшни от воя на бурята...
Голям страх брахме през 1972-а на „Оборище”, когато изчезна филмът „Октомври” за ВОСР (https://morskivestnik.com/). Липсата го хвана точно след Кейптаун, на път за България и страхът, който преживяхме по време на бурята в Индийски океан въобще не можеше да се мери със смразяващия идеологически ужас от изчезването на филма за Октомврийската революция...
Това се случи в по-новото време: С чартърен полет сменихме почти целия екипаж на един от големите японци. Не се смени само палубният боцман, защото не бе поискал смяна. Въртяхме рейсове из европейската Атлантика и Средиземно море, и в България не се връщахме. Дойде ред и втора група моряци да бъдат сменени. Боцманът пак отказа смяна. От Параходството претенции нямаха - нали пестят пари от самолетни билети. Един ден, след някаква съвместна корабна работа с палубата, се заприказвах с боцмана. Похвалих го за издръжливостта, дългия контракт и парите, които щяха да се натрупат на сметката му за това време.
-Не са парите - тъжно рече боцманът. - Страх е...
Оказа се, че преди време човекът е започнап съвместен „бизнес проект” с група „украински другари”. На боцмана били дадени доста пари, които той да реализира и легализира у нас по предварително начертана схема. Направил каквото могъл нашият човек, а накрая решил да задели немалка сума за свой собствен бизнес проект. Проектът се оказал неуспешен (то кога ли му е вървяло на моряка), парите пропаднали, украинците направили ревизия и си поискали липсващото, а боцманът си осигурил контракт на кораб, който отдавна не се бил връщал у нас...
Спомних си, че за времето, когато бях на кораба, нито веднъж не съм виждал палубният боцман на веселите моряшки сбирки...
-Остави друго, украинците може и бандити да са, но в моя случай са прави и рано или късно ще ме открият - тъжно завърши разказа си уплашеният човек.
На м/к „Созопол 1” се прецакаха електронните платки за защита на дизелгенераторите - започнаха да изключват захранването безпричинно и в най - неподходящ момент. Всеки ден правим маневри из Босфора и затънтени турски пристанища, а аз клеча до елтаблата на генераторите и душата ми трепери като февруарско врабче под стряхата на родната ми къща. И преди всичко се самообвинявам, но тъй като много малко разбирам от електроника, все се успокоявам с дилетантски идеи от рода на: „дошло му е времето” и „има го в зара”... Накрая ми писна, нещо превключи в мозъка ми, слязох долу и демонтирах защитите на генераторите. Стартирах двигателите и цял час най-съвестно експериментирах с различни екстремни режими и натоварвания на електрическата част. Нищо не изключи, всичко бе нормално, а моторите чуруликаха като същото онова врабче в топъл юнски ден... Благодарение на моя „позитивен” страх, бях защитил кораба от... защитите.
Така изкарах контракта... Само да не вземете да изтропате на чорбаджиите, че генераторите работят без защити. Ще пукнат от страх!
Тази тема е много стара, многократно обсъждана и постоянно повтаряща се. Корабните защити са хубаво нещо, но често моряците са поставяни пред дилеми, които и най-великият мъдрец не може да реши. Няма да коментирам качеството и логиката на защитите. Ще ги оставя на съвестта на корабостроители, проектанти и чорбаджии.
На моряка най-често му се налага да избира между интересите на фирмата, за която работи, международните закони, заводските инструкции и живота на екипажа. На пръв поглед решението е лесно, но и нелоши механици са слагали клечка за зъби на бутоните за анулиране на аварийната сигнализация на корабните машини, а за това как изключвахме безпричинния среднощен вой на корабната противопожарната аларма не искам да си спомням...
За всички моряшки действия обяснението е едно и също - страх. От страх за живота, до страх за качеството на битието...
Помня една „страшна” история от моето време с малкото корабче „Ропотамо”. Корабът товари фаянс и друга чуплива стока от Бургас за Фамагуста. Кеят е на сто метра от „Гибралтарчето” - любима моряшка кръчма, точно на входа на пристанището. Екипажът сегиз - тогиз прескача до кръчмата, че е лято, на кораба климатик няма (то и тоалетна няма...) и трудно се даяни в задушните кабини. Капитан Татко Мао (Дебелия) уж следи товаренето, но и него го мори жегата... В хамбара над товара остава хавале два метра свободно пространство и го запълват с талашитови плоскости. Стоката не е добре подредена, ама ей го Е къде е Кипър...
Тръгват смело и оптимистично, а още към Маслен нос ги среща мъртвак. Ялпите не са много дълбоки, но корабът се накренява сериозно поради преместване на неукрепения товар и така остава. Спират килнатия на една страна „Ропотамо”, дават SOS и чакат. Времето - хубаво, водата - топла, само дето коритото люлее. Слагат моряците спасителните ризи, избират сгодно място за скачане, сядат по палубата и чакат. Акули няма, брегът е близо, най много да се поразхладят, но се оказва, че един от тях не може да плува. Страх!
След няколко часа на борда им застава друго тристатонно корито, което е на път от Босфора за Бургас. Почват да се връзват, а готвачът с една
Най - много моряшки страх е концентриран в големия и малък Бискай, когото ние моряците шеговито наричаме Майтапан, тъй като почва точно от нос Матапан. На тези места бурята винаги е яростна. И да я пита моряк какво сме й сторили... Няма да крия, че се страхуваме от двата Биская, но нали сме човеци, царе на природата, винаги побеждаваме. Свикнали сме и на страховития вой на вятъра, и на неистовото желание на вълните да смачкат и потопят кораба. А понякога чуваме и отчаяните вопли на корабите около нас. Един изгубил управление, на друг му спряла машината. Плачат в ефира. Думите им са по-страшни от воя на бурята...
Голям страх брахме през 1972-а на „Оборище”, когато изчезна филмът „Октомври” за ВОСР (https://morskivestnik.com/). Липсата го хвана точно след Кейптаун, на път за България и страхът, който преживяхме по време на бурята в Индийски океан въобще не можеше да се мери със смразяващия идеологически ужас от изчезването на филма за Октомврийската революция...
Това се случи в по-новото време: С чартърен полет сменихме почти целия екипаж на един от големите японци. Не се смени само палубният боцман, защото не бе поискал смяна. Въртяхме рейсове из европейската Атлантика и Средиземно море, и в България не се връщахме. Дойде ред и втора група моряци да бъдат сменени. Боцманът пак отказа смяна. От Параходството претенции нямаха - нали пестят пари от самолетни билети. Един ден, след някаква съвместна корабна работа с палубата, се заприказвах с боцмана. Похвалих го за издръжливостта, дългия контракт и парите, които щяха да се натрупат на сметката му за това време.
-Не са парите - тъжно рече боцманът. - Страх е...
Оказа се, че преди време човекът е започнап съвместен „бизнес проект” с група „украински другари”. На боцмана били дадени доста пари, които той да реализира и легализира у нас по предварително начертана схема. Направил каквото могъл нашият човек, а накрая решил да задели немалка сума за свой собствен бизнес проект. Проектът се оказал неуспешен (то кога ли му е вървяло на моряка), парите пропаднали, украинците направили ревизия и си поискали липсващото, а боцманът си осигурил контракт на кораб, който отдавна не се бил връщал у нас...
Спомних си, че за времето, когато бях на кораба, нито веднъж не съм виждал палубният боцман на веселите моряшки сбирки...
-Остави друго, украинците може и бандити да са, но в моя случай са прави и рано или късно ще ме открият - тъжно завърши разказа си уплашеният човек.
На м/к „Созопол 1” се прецакаха електронните платки за защита на дизелгенераторите - започнаха да изключват захранването безпричинно и в най - неподходящ момент. Всеки ден правим маневри из Босфора и затънтени турски пристанища, а аз клеча до елтаблата на генераторите и душата ми трепери като февруарско врабче под стряхата на родната ми къща. И преди всичко се самообвинявам, но тъй като много малко разбирам от електроника, все се успокоявам с дилетантски идеи от рода на: „дошло му е времето” и „има го в зара”... Накрая ми писна, нещо превключи в мозъка ми, слязох долу и демонтирах защитите на генераторите. Стартирах двигателите и цял час най-съвестно експериментирах с различни екстремни режими и натоварвания на електрическата част. Нищо не изключи, всичко бе нормално, а моторите чуруликаха като същото онова врабче в топъл юнски ден... Благодарение на моя „позитивен” страх, бях защитил кораба от... защитите.
Така изкарах контракта... Само да не вземете да изтропате на чорбаджиите, че генераторите работят без защити. Ще пукнат от страх!
Тази тема е много стара, многократно обсъждана и постоянно повтаряща се. Корабните защити са хубаво нещо, но често моряците са поставяни пред дилеми, които и най-великият мъдрец не може да реши. Няма да коментирам качеството и логиката на защитите. Ще ги оставя на съвестта на корабостроители, проектанти и чорбаджии.
На моряка най-често му се налага да избира между интересите на фирмата, за която работи, международните закони, заводските инструкции и живота на екипажа. На пръв поглед решението е лесно, но и нелоши механици са слагали клечка за зъби на бутоните за анулиране на аварийната сигнализация на корабните машини, а за това как изключвахме безпричинния среднощен вой на корабната противопожарната аларма не искам да си спомням...
За всички моряшки действия обяснението е едно и също - страх. От страх за живота, до страх за качеството на битието...
Помня една „страшна” история от моето време с малкото корабче „Ропотамо”. Корабът товари фаянс и друга чуплива стока от Бургас за Фамагуста. Кеят е на сто метра от „Гибралтарчето” - любима моряшка кръчма, точно на входа на пристанището. Екипажът сегиз - тогиз прескача до кръчмата, че е лято, на кораба климатик няма (то и тоалетна няма...) и трудно се даяни в задушните кабини. Капитан Татко Мао (Дебелия) уж следи товаренето, но и него го мори жегата... В хамбара над товара остава хавале два метра свободно пространство и го запълват с талашитови плоскости. Стоката не е добре подредена, ама ей го Е къде е Кипър...
Тръгват смело и оптимистично, а още към Маслен нос ги среща мъртвак. Ялпите не са много дълбоки, но корабът се накренява сериозно поради преместване на неукрепения товар и така остава. Спират килнатия на една страна „Ропотамо”, дават SOS и чакат. Времето - хубаво, водата - топла, само дето коритото люлее. Слагат моряците спасителните ризи, избират сгодно място за скачане, сядат по палубата и чакат. Акули няма, брегът е близо, най много да се поразхладят, но се оказва, че един от тях не може да плува. Страх!
След няколко часа на борда им застава друго тристатонно корито, което е на път от Босфора за Бургас. Почват да се връзват, а готвачът с една
Агрегатите на кораб „Созопол 1“ - защитени от защитите.
„Доктор Джекил и мистър Хайд“ - филмът.
Еди Кокран - малко страх не е излишен...
Помните ли Фреди Крюгер?
Що страх съм брал с тоя филм на кораб „Оборище“ през 1972-а.
Част от екипажа на „Ропотамо“, 1972 г.
Част от екипажа на „Ропотамо“, 1973 г.
тенджера веднага скача на другия кораб и отказва да се върне на „Ропотамо”...
Криво - ляво се връщат в Бургас. Пренатоварват кораба с много яко укрепване на стоката. Идва време отново да тръгнат, но целият екипаж е успял да подаде молби, че поради „неотложни семейни причини” не могат да правят рейса. Връщат ги на кораба със сила и заплахи...
На другия рейс главният механик умира в Измир... А ддЕ!
Последната година страшен страх обхвана нас българите. Оказа се, че Република Северна Македония претендира за националността на Гоце Делчев! После се уточни, че всъщност те претендирали само за дейността на този човек, но страхът вече бе сковал телевизии, вестници и първите мъже и жени на родината.
Ама то си е за страх, да ви кажа. Както е тръгнало, ще ни отнемат и азбуката, и Цилка, и Солунските атентатори... Закъде сме без тях, питам аз. Не щеме ние Паскин (Жул), Папазов (Жорж), Кристо (Явашев) и Атанасов (Джон), искаме си Ге Делчев с Цилка, Стоун и цялата македоноодринска афера....
Има един страх, за който ще разкажа с риск да се повторя. Това е страхът от рокендрола. Общество, което се е страхувало от тази музика, не е видяло нищо хубаво. Примери много, но ще спомена само един. Нямам електронни инструменти, за да разбера кога, но преди време написах, че Турция днес не ми харесва, защото там вече не се чува рокендрол, няма го и по магазините, от където си го купувах преди години. Та тогава предрекох, че тия няма да свършат добре. Е, на последните избори в Истанбул и това се случи. Как го разбрах ли? Гледах телевизия и победителите очевадно бяха рокфенове.
Да се страхуваш от рокендрола е неграмотно, а страхът от филмите на ужасите си е направо инфантилен. На м/к „Вола” в началото на 70-те по време на рейд пред Испания гледаме по телевизията филма „Доктор Джекил и мистър Хайд”. Чернобелият филм бе от първите екранизации по великото произведение на Р. Л. Стивънсън, но сцените с преобразяването на героя от ангел в чудовище бяха добре и много ефектно заснети. Камерата се съсредоточаваше върху кожата на ръцете, където бавно се появяваха мехури, брадавици и прочее гнусотии. На другия ден правихме ремонт на дизелгенератора. Телата ни бяха завряни до кръста в картера и аз търсех някакъв чарк в маслото. След едно изваждане на ръката ми се вгледах в мърсотията и стичащото се масло по горната част на дланта ми. Гледката бе същата като метаморфозата на доктора от среднощния филм. Помолих моториста да освети с подвижната лампа моя вариант на култовата сцена и повторих два пъти това, като на втория път гърчех пръстите и ръката ми трепереше...
След демонстрациите мотористите отказаха да работят с мен в картера и се наложи сам да търся липсващата гайка в мръсното масло...
Ние, моряците, обичаме да казваме, че „шубето е голям страх”, но искам да ви успокоя. Страх има и в най-нахаканите рокендрол песни. Ще ви цитирам прекрасния рок „Камон еврибоди” на Еди Кокран (1938 - 1960):
„ДОБРЕ, ЧАКА НИ ИСТИНСКА ВЕСЕЛБА, НО ПЪРВО ТРЯБВА НЯКОЙ ДА ПАЗИ ОТВЪН!”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Криво - ляво се връщат в Бургас. Пренатоварват кораба с много яко укрепване на стоката. Идва време отново да тръгнат, но целият екипаж е успял да подаде молби, че поради „неотложни семейни причини” не могат да правят рейса. Връщат ги на кораба със сила и заплахи...
На другия рейс главният механик умира в Измир... А ддЕ!
Последната година страшен страх обхвана нас българите. Оказа се, че Република Северна Македония претендира за националността на Гоце Делчев! После се уточни, че всъщност те претендирали само за дейността на този човек, но страхът вече бе сковал телевизии, вестници и първите мъже и жени на родината.
Ама то си е за страх, да ви кажа. Както е тръгнало, ще ни отнемат и азбуката, и Цилка, и Солунските атентатори... Закъде сме без тях, питам аз. Не щеме ние Паскин (Жул), Папазов (Жорж), Кристо (Явашев) и Атанасов (Джон), искаме си Ге Делчев с Цилка, Стоун и цялата македоноодринска афера....
Има един страх, за който ще разкажа с риск да се повторя. Това е страхът от рокендрола. Общество, което се е страхувало от тази музика, не е видяло нищо хубаво. Примери много, но ще спомена само един. Нямам електронни инструменти, за да разбера кога, но преди време написах, че Турция днес не ми харесва, защото там вече не се чува рокендрол, няма го и по магазините, от където си го купувах преди години. Та тогава предрекох, че тия няма да свършат добре. Е, на последните избори в Истанбул и това се случи. Как го разбрах ли? Гледах телевизия и победителите очевадно бяха рокфенове.
Да се страхуваш от рокендрола е неграмотно, а страхът от филмите на ужасите си е направо инфантилен. На м/к „Вола” в началото на 70-те по време на рейд пред Испания гледаме по телевизията филма „Доктор Джекил и мистър Хайд”. Чернобелият филм бе от първите екранизации по великото произведение на Р. Л. Стивънсън, но сцените с преобразяването на героя от ангел в чудовище бяха добре и много ефектно заснети. Камерата се съсредоточаваше върху кожата на ръцете, където бавно се появяваха мехури, брадавици и прочее гнусотии. На другия ден правихме ремонт на дизелгенератора. Телата ни бяха завряни до кръста в картера и аз търсех някакъв чарк в маслото. След едно изваждане на ръката ми се вгледах в мърсотията и стичащото се масло по горната част на дланта ми. Гледката бе същата като метаморфозата на доктора от среднощния филм. Помолих моториста да освети с подвижната лампа моя вариант на култовата сцена и повторих два пъти това, като на втория път гърчех пръстите и ръката ми трепереше...
След демонстрациите мотористите отказаха да работят с мен в картера и се наложи сам да търся липсващата гайка в мръсното масло...
Ние, моряците, обичаме да казваме, че „шубето е голям страх”, но искам да ви успокоя. Страх има и в най-нахаканите рокендрол песни. Ще ви цитирам прекрасния рок „Камон еврибоди” на Еди Кокран (1938 - 1960):
„ДОБРЕ, ЧАКА НИ ИСТИНСКА ВЕСЕЛБА, НО ПЪРВО ТРЯБВА НЯКОЙ ДА ПАЗИ ОТВЪН!”
Сл. ПЕШКОВ - моряк