НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДЕЯНИЯ НА ТЪМНИНАТА (НЕЗАБРАВИМО ПЛАВАНЕ С
КАТАМАРАНА „АХИНОРА“)
Дулото на автомат „Калашников“ изплува смъ/р/тно пред очите на главния механик, като от преизподнята. Беше преди четири часа сутринта и главата му се цепеше отвсякъде, но и този път никой не беше пил на катамарана. После се усетиха няколкото радиални ритника - първо по подбедрицата, а после и по обувките, с които бе заспал на пода в пасажерския салон. И когато главният механик, пишещият тези спомени, намери сили да седне, черната точка на дулото пред очите му постепенно се проясни, давайки „на фокус”, като във филмите. После и автоматът доби очертанията си. Така зад него, много преди имигрантската вълна към Европа, на катамарана се бяха качили четирима въоръжени еритрейци. Всичко което знаехме за Еритрея (в превод от гръцки „Червено море‘), беше прочетено само в пилотската книга на борда. Тогава за първи път научих нещо за тази държава. Бивша италианска колония, където се намесват неизбежно и инте-ресите на англо-саксонците в по-ново време. От 1993 г. е отделена вече от Етиопия и с извоювана независимост. А спорните доскоро острови, около които се скрихме след жестокия щорм, се намираха в Червено море, недалеко от „портата на плача” или Бабелмандебския пролив. Те се казваха „Hanish islands” - островите, които преду-преждавали за бури. Добрата вест, ако тогава изобщо можеше да се мисли за това, беше, че единият еритреец поне говореше поносим английски и дори можеше да чете, защото това в един момент се оказа в наша полза.
За нас всичко с този катамаран започна, когато капитан Митко Абаджиев реши да събира екипаж за работа на остров Мавриций или по-точно щяхме да поддържаме линията Мавриций-Реюнион. Тогава той дойде на ро-ро „Сердика” и сладкодумно, на чаша уиски, ми разказа за изкушенията там, които явно се оказаха неустоими за мен - самостоятелни къщи в най-туристическия район Гранд бей, костюми и вратовръзки на Келвин Клайн; работа на смени, нощувки по хотелите на остров Реюнион и страхотната робинзонска екзотика, която винаги ми е седяла на сърце още от дете! Но най-голямото изкушение за мен тогава беше, че ще мина през пътеките на много пътешественици и корсари от детските си години, за които бях чел със затаен дъх: Сейшелите, Коморските острови, остров Европа, Мадагаскар, Реюнион... Щях да видя вероятно и много други острови, за които само бях прелиствал атласа. Тогава бях вече на 40, но все още мечтаех да обиколя земята и със супер яхта! Дори се опитвах да използвам някои контакти от близо и далеч, и кандидатствах за пътешественик, за да се добера, като моряк до някой шкипер. Истината беше, че тези два острова, Мавриций и Реюнион, ни напълниха сърцата и душите. И с всяка стъпка по тях, пулсирахме с радостта на живота. Дай, Боже, всекиму! Имаше една малка вероятност катамарана да бъде транспортиран върху друг, по-голям кораб, но това се оказа невъзможно по ред причини.
Събирането на екипажа стана в Лисабон. По принцип пътят до Мавриций беше ясен само като навигация, но с тези десетина часа автономност на катамарана „Ахинора”, пътуването буквално трябваше да се осъществи от ден до пладне. В това нямаше нищо лошо до момента, в който трябваше да минем покрай Сомалия, където шетаха доста пирати. Тогава с много ентусиазъм и желание да се спасим, направихме нашия разчет от Мукала (Йемен) до Момбаса (Кения) и бункеровахме гориво, с което автономността ни надхвърли 72 часа. Не е ясно дали влязохме в Гинес, но всичко ни струва страшно много усилия и стресове. И най-лошото в перспектива беше, че хората от някои офиси в прав текст се изказаха, че от това повече кораб не става. Особено, ако смятаме да возим пасажери! Варелите с гориво бяха направо разположени в големия пасажерски салон, където силната миризма на газьол беше поносима само за такива като нас. Оттам с преносима зъбна помпа, горивото трябваше да се прехвърля в разходните горивни цистерни. С други туби и бидони се запълниха свободните ни пространства като за последно. По принцип се готвехме и за най-лошото, ако ни нападнат по пътя. Парите за нас и едноличното управление на кораба идваха от Норвегия. Човекът се отнесе с разбиране след абордажа на еритрейците - ще Ви купя, казва, и автомати; още в Аден, не се притеснявайте! Доста ни окуражи - щеше да ни сбъдне мечтата да се бием с „Калашников”! В такива моменти пак си повтаряш, че обратен път няма, а ние сме от хората, които не можем да се отказваме!
КАТАМАРАНА „АХИНОРА“)
Дулото на автомат „Калашников“ изплува смъ/р/тно пред очите на главния механик, като от преизподнята. Беше преди четири часа сутринта и главата му се цепеше отвсякъде, но и този път никой не беше пил на катамарана. После се усетиха няколкото радиални ритника - първо по подбедрицата, а после и по обувките, с които бе заспал на пода в пасажерския салон. И когато главният механик, пишещият тези спомени, намери сили да седне, черната точка на дулото пред очите му постепенно се проясни, давайки „на фокус”, като във филмите. После и автоматът доби очертанията си. Така зад него, много преди имигрантската вълна към Европа, на катамарана се бяха качили четирима въоръжени еритрейци. Всичко което знаехме за Еритрея (в превод от гръцки „Червено море‘), беше прочетено само в пилотската книга на борда. Тогава за първи път научих нещо за тази държава. Бивша италианска колония, където се намесват неизбежно и инте-ресите на англо-саксонците в по-ново време. От 1993 г. е отделена вече от Етиопия и с извоювана независимост. А спорните доскоро острови, около които се скрихме след жестокия щорм, се намираха в Червено море, недалеко от „портата на плача” или Бабелмандебския пролив. Те се казваха „Hanish islands” - островите, които преду-преждавали за бури. Добрата вест, ако тогава изобщо можеше да се мисли за това, беше, че единият еритреец поне говореше поносим английски и дори можеше да чете, защото това в един момент се оказа в наша полза.
За нас всичко с този катамаран започна, когато капитан Митко Абаджиев реши да събира екипаж за работа на остров Мавриций или по-точно щяхме да поддържаме линията Мавриций-Реюнион. Тогава той дойде на ро-ро „Сердика” и сладкодумно, на чаша уиски, ми разказа за изкушенията там, които явно се оказаха неустоими за мен - самостоятелни къщи в най-туристическия район Гранд бей, костюми и вратовръзки на Келвин Клайн; работа на смени, нощувки по хотелите на остров Реюнион и страхотната робинзонска екзотика, която винаги ми е седяла на сърце още от дете! Но най-голямото изкушение за мен тогава беше, че ще мина през пътеките на много пътешественици и корсари от детските си години, за които бях чел със затаен дъх: Сейшелите, Коморските острови, остров Европа, Мадагаскар, Реюнион... Щях да видя вероятно и много други острови, за които само бях прелиствал атласа. Тогава бях вече на 40, но все още мечтаех да обиколя земята и със супер яхта! Дори се опитвах да използвам някои контакти от близо и далеч, и кандидатствах за пътешественик, за да се добера, като моряк до някой шкипер. Истината беше, че тези два острова, Мавриций и Реюнион, ни напълниха сърцата и душите. И с всяка стъпка по тях, пулсирахме с радостта на живота. Дай, Боже, всекиму! Имаше една малка вероятност катамарана да бъде транспортиран върху друг, по-голям кораб, но това се оказа невъзможно по ред причини.
Събирането на екипажа стана в Лисабон. По принцип пътят до Мавриций беше ясен само като навигация, но с тези десетина часа автономност на катамарана „Ахинора”, пътуването буквално трябваше да се осъществи от ден до пладне. В това нямаше нищо лошо до момента, в който трябваше да минем покрай Сомалия, където шетаха доста пирати. Тогава с много ентусиазъм и желание да се спасим, направихме нашия разчет от Мукала (Йемен) до Момбаса (Кения) и бункеровахме гориво, с което автономността ни надхвърли 72 часа. Не е ясно дали влязохме в Гинес, но всичко ни струва страшно много усилия и стресове. И най-лошото в перспектива беше, че хората от някои офиси в прав текст се изказаха, че от това повече кораб не става. Особено, ако смятаме да возим пасажери! Варелите с гориво бяха направо разположени в големия пасажерски салон, където силната миризма на газьол беше поносима само за такива като нас. Оттам с преносима зъбна помпа, горивото трябваше да се прехвърля в разходните горивни цистерни. С други туби и бидони се запълниха свободните ни пространства като за последно. По принцип се готвехме и за най-лошото, ако ни нападнат по пътя. Парите за нас и едноличното управление на кораба идваха от Норвегия. Човекът се отнесе с разбиране след абордажа на еритрейците - ще Ви купя, казва, и автомати; още в Аден, не се притеснявайте! Доста ни окуражи - щеше да ни сбъдне мечтата да се бием с „Калашников”! В такива моменти пак си повтаряш, че обратен път няма, а ние сме от хората, които не можем да се отказваме!
Катамаранът „Ахинора“ на пощенска картичка, издадена по време на българския (черноморски) период на кораба. Архив на „Морски вестник“.
Споменът „Деяния на тъмнината“ (добавката „Незабравимо плаване с катамарана „Ахинора“ е на редакцията) е включен в книгата на главния механик Валентин Петранов „Професия: чужденец“, която главният механик Слави Пешков представи в „Морски вестник“: 23 ноември 2024 г. Морякът по професия: чужденец
Главните механици Слави Пешков и Валентин Петранов. Архив на автора.
„Ахинора“ на Морска гара Варна. Архив на „Морски вестник“.
Но сега, на тази скрита стоянка в Червено море, до големия Hanish island, бяхме на път всичко да завърши скоропостижно. Бандитите ни претърсиха, взеха малкото пари от сейфа и всички корабни сeртификати и документи. По-образованият от тях разбра, че ремонтът на центрофугата за главен двигател изисква поне осем-девет часа, както беше написано в упътването за метал-пластика. После напуснаха спокойно и казаха, че първо ще искат откуп от офиса ни, след което ще се върнат на борда. Явно не вярваха, че ще хукнем да бягаме. След като се скриха зад носа на острова, доста скоро всичко беше готово да запалим и да бягаме! Така и направихме на собствен риск! Знаехме, че сме доста по-бързи от тях - можехме да стигнем 35-37 възла, а и пътят до Аден не беше толкова дълъг. В интерес на истината, центрофугата отново се спука и потече преди Бабел-мандеб, но въпреки течовете и разхода на масло, успяхме да се доберем до порт Аден, където ни се оказа помощ, включително и военна.
Естествено, капитанът беше скрил оригиналните корабни сeртификати, заедно с основния пай от парите в скривалище. Просто беше преценил някои опасности предварително.
В последствие, най-гръмнат остана чартьорът, базиран на Мавриций. Наистина му беше трудно да повярва какво сме направили и как изглежда катамаранът. Когато акoстирахме в пристанището на Реюнион и Мавриций, целият корпус сияеше бял и украсен, а отвътре ухаеше на дезодорант, като нов! Телевизии, интервюта с капитан Абаджиев, софри и много стюардеси от креолки до скандинавки плакнеха очите на гости и екипаж. Вестниците гръмнаха и поради това, че се явяваме конкуренти на Air France, тъй като с нашите 35 възла, преходът се вземаше нормално за 4 часа.
Но след всичките тези патила напоследък, постепенно ентусиазмът ми да обиколя света и с голяма яхта се изпари. Напрежението започна да ми идва в повече и взех да мисля как да не пътувам и да не бъда повече екипаж. Но най-страховитият рейс, където загубих човешки образ и представа за времето тепърва предстоеше.
П.С.
Минаха годините. Върнах се да живея в България. Работих на държавна работа, там, където най-малко съм очаквал. Според неведомите пътеки. И на 31 август 2017 г. се срещаме спонтанно с помощник-ректора по инвестициите на Военноморско училище, капитан I ранг Димитранов. Отидохме при него с Митко Абаджиев и съвипускника им Жоро Василев, пребиваващ в Канада. Става ясно за всички, че сме били заедно и на катамарана с Митака. Димитранов само се хваща за главата, явно е в течение на някои събития, и ме пита през смях:
- Ти с него?
За „него“, имаше предвид капитан Абаждиев, - ти не знеш ли с кого си тръгнал? Знам, че не е нормален, ама ти с какъв акъл си тръгнал с него?
- Нормален с ненормален няма как да тръгне на такава авантюра, кептън! Важното е, че заедно бяхме готови на всичко и вярвахме, че ще успеем! Все пак някои неща остават завинаги и тръпнем с тях, докато сме живи... И продължихме да се смеем, разказвайки още за патилата си.
Накрая си стиснахме ръцете, без да знаем дали пак ще пресечем пътищата си по света. Спомените ни все още трептяха, като знамената над нас, с техните команди и напеви наоколо. Някога, точно тук, бяхме калени до червено, за да чупим ледовете, както ни е завещано. Тези спомени за любимото училище още дълго ще отекват през годините, както за всички отдали се да служат на морето и Родината.
Гълъбите на плаца ни махнаха за сбогом. Този път отлитайки в различни посоки, сякаш разбираха, че и ние ще се разпръснем по света.
Валентин ПЕТРАНОВ
Естествено, капитанът беше скрил оригиналните корабни сeртификати, заедно с основния пай от парите в скривалище. Просто беше преценил някои опасности предварително.
В последствие, най-гръмнат остана чартьорът, базиран на Мавриций. Наистина му беше трудно да повярва какво сме направили и как изглежда катамаранът. Когато акoстирахме в пристанището на Реюнион и Мавриций, целият корпус сияеше бял и украсен, а отвътре ухаеше на дезодорант, като нов! Телевизии, интервюта с капитан Абаджиев, софри и много стюардеси от креолки до скандинавки плакнеха очите на гости и екипаж. Вестниците гръмнаха и поради това, че се явяваме конкуренти на Air France, тъй като с нашите 35 възла, преходът се вземаше нормално за 4 часа.
Но след всичките тези патила напоследък, постепенно ентусиазмът ми да обиколя света и с голяма яхта се изпари. Напрежението започна да ми идва в повече и взех да мисля как да не пътувам и да не бъда повече екипаж. Но най-страховитият рейс, където загубих човешки образ и представа за времето тепърва предстоеше.
П.С.
Минаха годините. Върнах се да живея в България. Работих на държавна работа, там, където най-малко съм очаквал. Според неведомите пътеки. И на 31 август 2017 г. се срещаме спонтанно с помощник-ректора по инвестициите на Военноморско училище, капитан I ранг Димитранов. Отидохме при него с Митко Абаджиев и съвипускника им Жоро Василев, пребиваващ в Канада. Става ясно за всички, че сме били заедно и на катамарана с Митака. Димитранов само се хваща за главата, явно е в течение на някои събития, и ме пита през смях:
- Ти с него?
За „него“, имаше предвид капитан Абаждиев, - ти не знеш ли с кого си тръгнал? Знам, че не е нормален, ама ти с какъв акъл си тръгнал с него?
- Нормален с ненормален няма как да тръгне на такава авантюра, кептън! Важното е, че заедно бяхме готови на всичко и вярвахме, че ще успеем! Все пак някои неща остават завинаги и тръпнем с тях, докато сме живи... И продължихме да се смеем, разказвайки още за патилата си.
Накрая си стиснахме ръцете, без да знаем дали пак ще пресечем пътищата си по света. Спомените ни все още трептяха, като знамената над нас, с техните команди и напеви наоколо. Някога, точно тук, бяхме калени до червено, за да чупим ледовете, както ни е завещано. Тези спомени за любимото училище още дълго ще отекват през годините, както за всички отдали се да служат на морето и Родината.
Гълъбите на плаца ни махнаха за сбогом. Този път отлитайки в различни посоки, сякаш разбираха, че и ние ще се разпръснем по света.
Валентин ПЕТРАНОВ