МВ "Компас", новини, януари 2025 г. :: ПОЗДРАВИ ОТ ХУРГАДА (ИЛИ: БЕЗУМНИ УЧАСТНИЦИ В ЖИТЕЙСКАТА РУБРИКА „МОРСКИ АВАНТЮРИСТИ“) ::

ПОЗДРАВИ ОТ ХУРГАДА (ИЛИ: БЕЗУМНИ УЧАСТНИЦИ В ЖИТЕЙСКАТА РУБРИКА „МОРСКИ АВАНТЮРИСТИ“)
Катамаранът („Ахинора“ - бел. ред.) спря внезапно, почти като на зелено в Перник. Нямахме пасажери, даже и табелка на мостика - „случаен превоз”. Всичко се получи много случайно и със скорост над двадесет възла! Докато лисках „баласта” в долна тоалетна, изведнъж нацепих глава в стената и се строполих до клекалото. Макар почти да го бях прегърнал, нямах време да го оглеждам. Затова едвам успях да свържа двата ципа на гащеризона и като се явих на кърмата ми се приплака - мечтата ми да стигнем до Мавриций и рая на света, изглеждаше рухнала!! Бяхме заседнали в незнайна плитчина и гледайки белите пясъци под нас, бяхме повече от съкрушени! Професионалният неуспех е труден за отсвирване от хора като нас, а ние стояхме безпомощно на пясъчната банка и чак сега наистина всички се събудихме. А как да си буден, когато си хронично недоспал? Истината бе, че почти не бяхме спали повече от седмица, като безумни участници в житейската рубрика „морски авантюристи“. На модерен бизнес език казано, минимизирането на разходите доведе до най-големия разход, нещо което посмъртно няма как да се обясни на хората от канцелариите и „мениджерите”. С пет души и половина на борда - кое по-напред?!? Половинката беше опитен брегови шофьор. И сега явно стана, ни назад, ни напред!
Плитчината, където се почувствахме по-земни, ни срещна някъде преди Хургада - египетския курорт за избрани в Червено море. Позитивно погледнато, да, срещнахме нова земя и различни хора; забелязаха ни отдалече, явно, че сме „пристанали”, като за плажно шоу на Малдивите. Но пък бреговите хищници придойдоха много бързо за сеира или да изчукат доста пари. Арабската глъчка свистеше на талази от буксири и лодки, но освен за аладиновата лампа и някакво чудо, за нищо не можехме да мислим известно време. Междувременно, капитанът отся разумното от стреса и тогава простовато, но методично, с няколко повтарящи се операции, успяхме за часове да променим баланса на кораба. Митко Абаджиев наистина калиброва спецификата на ситуацията и претегли всички фактори така, че да се спасим. И успяхме! Не знаехме само колко пъти ще задъним кингстоните и колко пъти ще издухаме охлаждащата вода на дизелите. С всички фортиции и надувания на оборотите, разбирай като за „летене”, цяло чудо за компетентните лица e, че двигателите на MTU не дадоха по-нататък нито един дефект, докато ги експлоатирахме с течение на времето. Така още преди залез слънце с помощта на Всевишния, алуминиевият корпус се разклати тържествуващо за нас - скръбно за арабския сектор недалеко, и като разкърши снага, ние си отдъхнахме за кратко. До следващия трилър! На заранта, когато решихме да приставаме на кея в Хургада, горивото очаквано свърши. Дизелите един по един изпърхаха, като трезвен руснак пред пълна бутилка и всички се умълчахме на около един кабелт от пристана. Така жални-милни наострихме уши към вятъра и с молитви, Той, след известно колебание, с неописуемата Си милост духна в правилната посока, т.е. не бяхме отвеяни към нови, незнайни бъднини. В резултат, залепихме белия си корпус на кея. И даже не сварихме да се отпуснем, защото капитанът спешно трябваше да инспектира подводната му част. За наша радост, нямахме сериозни причина за безпокойство и можехме да продължим да следваме мечтата си към Индийския океан.
Бункеровахме набързо, хапнахме на две-на три и направихме разчет кой ще будува първите четири часа. Не забравихме да пратим и поздрави от Хургада на нашия бос. Той споменa отново, че ще има бонуси; ако стигнем до Мавриций - за всички, които са живи естествено. Последното беше по подразбиране.
Вечерният вятър си почиваше, нали си беше свършил работата, както винаги?! Кеят-сиромах приспиваше чайките пред стария хангар в сумрака и ни изпрати без да пита за къде сме поели, сякаш разбираше, че има някой, който се грижи за нас. Незабравките небесни се нароиха трепкащи над нас, за да разстелят отново вечността и да ни направят нищожни. Ние, с нашата спътница надеждата, вече порехме простора към Бабел-мандеб. Останал сам, отвеян като момчето вечерно в тази неизказана лудост, притворих очи под Малтийския флаг на кърмата и само се надявах! Тогава още не знаех, че Малта ще ми стане втората Родина. За кой ли път ме приспиваше онзи дух на първите хора, пресекли Атлантика и достигнали, въпреки всичко, до техния остров. Островът на спасението ...
Валентин ПЕТРАНОВ

Разказът „Поздрави от Хургада“ (останалата част от заглавието е допълнение на редакцията) е поместен в книгата на Валентин ПЕТРАНОВ „Професия: Чужденец“ (изд. КОРС, Варна, 2024 г., с. 63-66). Илюстрациите са от личния архив на автора.