НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











НИЕ, „МОРЯЦИТЕ” - ЧАСТ ІІІ

4. Торпедна стрелба

За занятието - нощна стрелба с торпеда (учебни, разбира се), се готвехме от месец. Край на учебната година, големи началници от големи щабове щели да инспектират, награди някакви щели да раздават. Офицерите ни ги скъсваха от занятия по кабинетите, а нас - морските, ни опънаха да боядисваме, чистим и мием - кой за каквото е учил, така да се каже. Един тъповатичък лаф имаше тогава - „Във флота, налягането се предава отгоре - надолу. Морските са най-отдолу и са до водата, а тя е несвиваема и за това контрата винаги остава в тях”. За десерт ни натиснаха да си изперем и работните дрехи, че не било прилично големите началници да ни гледат омазаните с какво ли не холандки и панталони. Салагите ги свариха с течен сапун в един варел и така минаха за изпрани.
И интересно - колкото и да ни е втръснала службата като такава и да броим дните, часовете и количеството боб и макарони до „уво”, все пак има две неща. Едното е желанието въпреки всичко да се докажем - все пак сме се блъскали три години и сме научили сума неща. Второто е по- или най-важното - Морето. Всяко излизане в морето за нас си е парченце радост и доза емоция - дори и (особено) след три годишна служба. Доста от нас са станали “моряци” по желание (и по изключителната милост на наборната комисия) - съблазнени от юношеските романи, от разкази на близки и по-далечни, от желание за приключения по екзотични места. Е - с нашите мънички торпедни катери „екзотичните места” се изчерпват с българското крайбрежие, но кой пречи като оставяме нос Галата зад хоризонта да си представяме, че излизаме на тригодишно околосветско плаване. И да се сбогуваме мислено с ... там, който ни чака. И да сме влюбени в морето - гладко или бурно, синьо или черно ... А само моряк може да опише какво значи в тежко време да видиш отдалеч фара на своето пристанище - символ на подслон, топлина, уют - дори и само след няколкочасово плаване като нашите.
Дойде денят „Д”. От следобед запристигаха волгите с началниците. Фуражки с дъбови листа, големи звезди, широки лампази, козируване, рапортуване. Добре, че сме далеч от тях и близичко до водата. Е - не чак толкова, колкото искахме. На нас се паднаха цели четирима - двама морски и двама кашика. Доведе ни ги Кома, посрещнахме ги строени на бака. Дивизионният ни боцман им раздал новички канадки, ватирани панталони и ботуши, накиприли се с тях - нощем в открито море и духа, и пръска, и залива даже. Всички на палубата сме с такива - само много по-омазани с какво ли не, щото не могат да се перат. Комът ни им рапортува, показа това-онова по катера и накрая те се наместиха на мостика. А мостика - това е парапет до гърдите, зад който при нормална обстановка се гушим: Tой, Меха (механикът, де) и моя милост - сигналист и боцман по съвместителство. Да, ама е тесен - големи началници, едри телеса, хайде, мене ме изгониха на юта, Мехът си стои при циферблатите и ръчките, ама за Кома не остана място. Те - сухопътни плъхове, не разбират - мислят, че той ще командва я отдолу, я отзад някъде. Той пък не смее да им каже, че не разбират. На катери като нашите Комът сам си върти руля, управлява машините, изстрелва торпедата, командва нас и всичко това от мостика. Както и да е -  ориентираха се, посместиха се някак и нещата почнаха.
22.00 ч.: „Пали двете машини”, „Отдай”, „Отблъсни”, „Пази се, давам ход”. Излизаме от пристанище Варна с още три катера с курс към полигона за стрелбата някъде пред Калиакра. Суетнята по отплаването приключи, всеки си зае поста, високите гости спряха да гледат строго, насядаха по сандъците на юта и за да не мислят за морската болест, запалиха по цигара и си заразправяха вицове.
А за нас дойде радостта от Морето. Голяма работа е торпеден катер на пълен ход, ей! От двете ни страни се вдигат двуметрови ветрила от пяна, зад кърмата - вулкан от разярена от двата винта вода. Носим се с над 50 възла  (над сто километра в час - обяснихме на един от генералите на борда), катерът скача от вълна на вълна, ние се стискаме с два ръце за каквото намерим и не можем да се нарадваме на щастието - да си моряк на торпеден катер. Луната грее червена и голяма, водата  резедаво фосфоресцира и след нас се точи дълга пенлива следа. Защо не съм поет или художник, за да го опиша като хората, а само незавършил от мързел десетокласник ...
Авторът - проф. Божимир Давидов, актуална снимка.
Авторът - Божимир Давидов, като матрос-катерник. Снимка: личен архив.
Торпеден катер проект 123К „отблъсва” от борда на учебния кораб „Н. Й. Вапцаров”, за да поеме курс към полигона за бойна подготовка. „Навалицата” на мостика е видна от далече - на борда има проверяващи ...
Може би събитието, за което се разказва в този спомен, се е развивало именно на борда на този катер - сега експонат във Военноморския музей - Варна. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
Задача първа - да се открие целта - наш военен кораб - стражевик, който имитира вражески нашественик. Ред е на Джони - локаторчика ни. Той е седнал в кабинката си под палубата - голяма точно колкото малко канцеларско бюро и пълна с кутии с екрани, копчета, ръчки и кабели. Ако го открие навреме, Комът ще заеме най-благоприятна позиция и може да успее. Ако не - лошо. Засега Джони се взира, върти си копчетата и мълчи. Аз го гледам отгоре и чакам - ще бъда живата връзка между него и Кома, че техниката току изневери в най-отговорния момент.
- „Виждам цел ..., пеленг..., дистанция ...” крещи Джони и аз рева същото към Кома. Успех - дистанцията е близо до пределната и Джони печели точка. Комът вдига още със сто оборотите и катерът хуква.
Омърлушените от клатенето и друсането гости се пооживиха. Изправиха се - затова са дошли, а то си е и рядка възможност да гледаш „на живо” и отблизо торпедна стрелба.
Сега идва редът на нас от палубата - ние трябва да открием целта визуално и да докладваме на Кома. Станчо - торпедистът, Киро - картечаря и аз - с бинокъл и с прости очи се взираме като откачени.
- „Цел ... градуса, дистанция ...” реве Станчо. Ей, какви очи има само магарето и то без бинокъл. Не му мърдат пет дни отпуска. След малко всички виждаме мътен силует. Атака. Идеята на стрелбата е проста - да пратиш торпедото на това място, където целта ще бъде след време. И цялата тънкост е да изчислиш това място и това време. На черната дъска изглежда лесно, ама нощем, в открито море с три бала вълна и със 50 възла е малко по-друго. Комът да му мисли - затуй е Ком и два месеца са го тормозили да решава „торпедни триъгълници”. Комът крещи данните за торпедото на Станчо, той ги курдисва в машинариите си. И трябва да внимава - торпедото трябва да се настрои да мине поне на 10 м. под кораба „цел”, иначе -  повреди и на кораб, и на торпедо и позор голям. Сума време има да ни кодошат морските, а за Комът да не мислим даже какво ще му се случи.
- „Дистанция десет кабелта”, рева аз на Кома, той вперен в уредите си даже не реагира. Целта приближава.
А аз си представям как морските от стражевика на свой ред се целят в нас. Знаем, че е учение, ама, зловещо си е. Дюраловата ламарина на катерите ни се пробива дори от картечниците, да не говорим за оръдията им, дето автоматично въртят дулата си към нас. И взривове от снаряди по кораби сме гледали и дупки от куршуми, и пожари и превързани глави. А колко документални филми от войната сме гледали дето едно точно торпедо пречупва кораб и той потъва безпомощен за десет минути и няма време даже да спусне спасителни лодки ...
- „Огън”, Комът дърпа лоста за стрелба. Станчо дублира спусъка с неговите си ръчки. Аз стрелям бяла ракета - за информация, така да се каже. Торпедото изкача, гмурка се във вълните и си поема. Саждите от барута пък полепват по лицата ни и се размазват заедно с пръските - това си е част от ритуала. Остър завой - убягване от „вражеския обстрел" и пак хукваме на пълен ход.                                       
Секундарникът на таблото цъка: 5, 10, секунди - дали ще улучим? 15, 16, 17. Зелена ракета - торпедото ни е минало точно под кораба - цел. Успех. Ако беше бойно, и ако беше настроено на дълбочина 3 м., целта щеше да е на дъното или поне силно повредена - също като „Хамидие”. Комът ни сдържано се усмихва - това му е трета стрелба и успех - ще има да го хвалят, а може и ....
Да, ама има още. Трябва да си приберем торпедото - защото е учебно и скъпо и ловът му си е второто действие от пиесата. Комът насочва катера по следата от фосфоресциращи в тъмното море мехурчета и надува обороти. Всички сме вперили погледи в следата - да не я изтървем. След две мили взиране и препускане следата свършва - вижда се лениво огънче в тъмното море. Романтика. Ето го доброто ни торпедо - „улучи” кораба, свърши си горивото, прилежно изплува със червено-белия си връх нагоре, подскача по вълните и „чака” да си го приберем. Второ чудо - има поне петнадесет начина, утвърдени от дългата практика, да го загубим и нито един не ни се случи ...
Почва отвратителната част  - „ловене на торпедо” нощем във вълнa. Катер „на стоп” от нашия тип е най-силно клатещия се кораб на света. Торпедото се люлее в свой си ритъм и иска или да се блъсне в катера, или да ни изпотроши ръцете, или да избяга и пак да го гоним. И е покрито със сантиметър гадна смазка. И за да е по-весело - от върха му излиза 30 см. „гръцки огън” - химикал някакъв, който в контакт с морската вода гори, за да го виждаме отдалеч. И за да ни пърли лицата и ръцете, като го ловим - това е сигурно.  А и цяла педя ауспух бълва лютив дим право в носовете и очите ни. Тази нощ определено ни върви - още на осмия опит Станчо успява да закачи куката с въжето ни на халката на носа на торпедото - и то без жертви - това, че се омазахме до кръста и намокрихме до петите си е просто задължително. Остава по-лесната част - да завлечем плячката си до спомагателния кораб, който ще го вдигне и ще го прибере.
С най-малък възможен ход на едната машина пълзим към него. Клати ужасяващо. Стискаме палци - има поне още пет възможни гафа, вкл. и да замотаем стоманеното буксирно въже на винтовете. Стигаме до кораба - сега трябва да поемем въже от него. Чудесата тази нощ не свършват - само след пет некадърни опита въжето им пристига и те си издърпват торпедото. Край. Представлението „стрелба” завърши успешно със щастлив край, избягнахме и десетките гафове, за които знаем - и по чужд, и по собствен жесток опит.
„Гаси двете машини”. Време за кратка почивка. Ние палим цигари на бака, от люка на машинното изпълзява за глътка въздух с цигара омазания до веждите Ваньо - старшия моторист. Младшият остава където му е мястото - при шумния агрегат: „... морето и машините …, и трюмовете дето били пълни с нещо лепкаво, нали? Комът с шлемофон в ръка и Мехът отиват на юта при началниците и получават „потупване по рамото”. Само дето клатенето продължава неистово и ако не се държиш - падаш - най-малкото на палубата. Точно Станчо посегна да запали втората си цигара и Комът изрева „тревога". Ние се разбягахме по местата си, Ваньо така и не си допуши фаса и се гмурна при машините си. Това му е интересното - в морето винаги има изненади.
„Пали двете машини”. Обаче вместо към Варна (и към леглата) - поемаме към Балчик. Това не беше планирано. Нито мога, нито смея да питам Кома. А той може и да не знае - командват го по радиото: „в толкова часът - там” и край. Той пък командва нас - такъв е животът. Пред нас са светлините на Балчик, зад нас - другите катери. Светят само уличните лампи, иначе е тъмно - хората си спят и никак не им е до откачалки дето се гонят през нощта из морето. „На стража на мирния живот” - така ни убеждаваха по политическите занятия, че била ползата от трите ни пожертвани години във флота. И май има нещо вярно - все някой трябва да върши и тази работа, ама ...
„Боцман - швартовите” - това е за мен - значи влизаме в пристанището. Със шум и трясък катерите пристават на кея. Машините утихват, палим по нова цигара и чакаме непредвиденото действие. След двадесет минути то следва - на кея пристигат със скърцане на спирачки две военни линейки, след тях джипове и волги. Червени и сини лампи, бели престилки, санитари, шофьори и прочее кашици хукват към нас.
По клюкарския телеграф разбираме - на двама от много големите щабисти на „тройката” им прилошало от зверското клатене и поискали бързо да слязат на „твърда земя”.„Кашишка” им работа. Използваха случая и другите началници, настаниха се по волгите си и отпрашиха. Повозиха се на катери, видяха торпедна стрелба, е - поприлошало им накрая - случва се и на печени моряци. Само дето ние трябва да си вършим работата, а те могат да слязат и си имат и волги. „Те са началници, а ние сме морски” мъдро отсече катерния ни философ Джони и получи още една „Арда” за награда.
Е - това беше вече наистина неочакван и разкошен край на стрелбата. Не стига, че си изпълнихме задачата, а и до Варна ще си се возим сами - без да треперим. Виж - такава „награда” даже не ни беше минало през ум, че може да съществува.
“Пали двете машини”. На катера ни му олекна значително - без цял тон торпедо и четири едри щабни началника - и хукна значително по-бързо към базата. Или поне на нас ни се видя така - сигурно заради леглата, дето ни чакаха. Приключи още едно занятие - „огън, още 93 дни до края”...

21 май 2014 г. Ние „моряците“

22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ

(Следва)

Проф. Божимир ДАВИДОВ