НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НЕБЕТО НАД ДУНАВА И НАД ВСИЧКИ МОРЕТА Е
ЕДНО И СЪЩО ЗА ПОЕТА ...
Изминалата 2015-а година ни остави и няколко поетични книги на моряци, сред които задължително бих отличил „Старото кино” на Адриан Василев (Русе, 2015, илюстрациите са на младия тутракански художник Дамян Стелиянов). Няма да се правя на критик, както правят някои „бивши” поети. С писането на стихове (почти) приключих още във Военноморското училище, но пък с четенето на поезия нямам намерение да се разделям. Грях ми на душата, но най-много върнати авторски произведения от мен и съответно - непубликувани в „Морски вестник”, са стихове. Правя го, от една страна - от благородни подбуди - щадя нервните системи на читателите, които ще се опитат да прочетат съответното произведение, а от друга - опазвам донякъде и себе си от ругатните на същите читатели.
Затова, когато получих книгата на Адриан Василев „Старото кино”, я прегледах отначало от учтивост и уважение към автора - също като мен възпитаник на Военноморското училище, но представител на доста по-старши випуск. А и вече бях публикувал негови творби в „Морски вестник”. Кратко стихотворение, с кратко заглавие и с много симпатична илюстрация привлече вниманието ми веднага:
ЗАВРЪЩАНЕ
Моряци се връщат
и носят със себе си
дъх на море,
ведри изгреви,
кървави залези
и ветрове.
Кратки милувки,
думи забравени,
сълзи и смях,
детски главици,
погледи сплетени
с обич над тях.
Корабът свири,
бялва в постелята
женска ръка.
В топла трапчинка
на празна възглавница
съхне сълза.
1969 г. Някъде в Черно море
След това се зачетох внимателно. Потопих се в света на един български моряк, който не само пише интересни стихове. Един земен човек, който осмисля видяното и преживяното по свой начин, като го предава на читателя по пътя на поетичното послание. Опитал горчивата сол на моретата и океаните, изпитал върху себе си какво е да си „Между двата бряга” на река Дунав, когато и от двата бряга стрелят, свидетел и участник на различни събития от прословутия български преход, Адриан Василев в продължение на няколко десетилетия пише своята автобиография в стихове. Небето над Дунава и над всички морета е едно и също за поета, но едновременно с това всеки път е и различно, в зависимост от това каква емоция, свързана с хората, които са на брега, бушува в душата му.
От родния Тутракан, кръстопът на битки, преселения и човешки неволи, до различните точки на планетата, Адриан Василев си остава един и същ. Поетът е здраво стъпил на краката си, но не крие тъгата или радостта, която избликва при всеки сблъсък с реалността, а той не винаги е очакван и желан:
Пак те удариха!
Жестоко и обмислено.
За кой ли път?
Недей да ги броиш!
Не ме е страх,
че няма да се вдигнеш.
Боя се да не свикнеш
да търпиш
и да мълчиш,
когато те ударят,
или да спреш,
преди да победиш.”
Светоусещането на Адриан Василев е с особен генезис: дядо му по бащина линия е „русчушки грък”, майка му е румънка, а той самият - истински българин, който се прекланя пред „Рицарят на Добруджа” (генерал Иван Колев). Не забравя и „Вдовиците от Тутракан”, останали с черни забрадки след щурма на Тутраканската крепост (5-6 септември 1916 г.), когато Българската армия дава близо 1700
ЕДНО И СЪЩО ЗА ПОЕТА ...
Изминалата 2015-а година ни остави и няколко поетични книги на моряци, сред които задължително бих отличил „Старото кино” на Адриан Василев (Русе, 2015, илюстрациите са на младия тутракански художник Дамян Стелиянов). Няма да се правя на критик, както правят някои „бивши” поети. С писането на стихове (почти) приключих още във Военноморското училище, но пък с четенето на поезия нямам намерение да се разделям. Грях ми на душата, но най-много върнати авторски произведения от мен и съответно - непубликувани в „Морски вестник”, са стихове. Правя го, от една страна - от благородни подбуди - щадя нервните системи на читателите, които ще се опитат да прочетат съответното произведение, а от друга - опазвам донякъде и себе си от ругатните на същите читатели.
Затова, когато получих книгата на Адриан Василев „Старото кино”, я прегледах отначало от учтивост и уважение към автора - също като мен възпитаник на Военноморското училище, но представител на доста по-старши випуск. А и вече бях публикувал негови творби в „Морски вестник”. Кратко стихотворение, с кратко заглавие и с много симпатична илюстрация привлече вниманието ми веднага:
ЗАВРЪЩАНЕ
Моряци се връщат
и носят със себе си
дъх на море,
ведри изгреви,
кървави залези
и ветрове.
Кратки милувки,
думи забравени,
сълзи и смях,
детски главици,
погледи сплетени
с обич над тях.
Корабът свири,
бялва в постелята
женска ръка.
В топла трапчинка
на празна възглавница
съхне сълза.
1969 г. Някъде в Черно море
След това се зачетох внимателно. Потопих се в света на един български моряк, който не само пише интересни стихове. Един земен човек, който осмисля видяното и преживяното по свой начин, като го предава на читателя по пътя на поетичното послание. Опитал горчивата сол на моретата и океаните, изпитал върху себе си какво е да си „Между двата бряга” на река Дунав, когато и от двата бряга стрелят, свидетел и участник на различни събития от прословутия български преход, Адриан Василев в продължение на няколко десетилетия пише своята автобиография в стихове. Небето над Дунава и над всички морета е едно и също за поета, но едновременно с това всеки път е и различно, в зависимост от това каква емоция, свързана с хората, които са на брега, бушува в душата му.
От родния Тутракан, кръстопът на битки, преселения и човешки неволи, до различните точки на планетата, Адриан Василев си остава един и същ. Поетът е здраво стъпил на краката си, но не крие тъгата или радостта, която избликва при всеки сблъсък с реалността, а той не винаги е очакван и желан:
Пак те удариха!
Жестоко и обмислено.
За кой ли път?
Недей да ги броиш!
Не ме е страх,
че няма да се вдигнеш.
Боя се да не свикнеш
да търпиш
и да мълчиш,
когато те ударят,
или да спреш,
преди да победиш.”
Светоусещането на Адриан Василев е с особен генезис: дядо му по бащина линия е „русчушки грък”, майка му е румънка, а той самият - истински българин, който се прекланя пред „Рицарят на Добруджа” (генерал Иван Колев). Не забравя и „Вдовиците от Тутракан”, останали с черни забрадки след щурма на Тутраканската крепост (5-6 септември 1916 г.), когато Българската армия дава близо 1700
Илюстрация към „Дунавски ноти”, худ. Дамян Стелиянов.
Адриан Василев с внучките Кристияна и Десислава, и с внука Данаил.
Корицата на стихосбирката, худ. Дамян Стелиянов.
Илюстрация към „Тихата улица”, написано от Адриан Василев през 1967 г, докато още е курсант във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”, худ. Дамян Стелиянов.
Илюстрация към „Завръщане”, худ. Дамян Стелиянов.
убити. Роден е под щастлива звезда: и в Тутракан, и във Висшето военноморско училище случва на учители и преподаватели, които му дават основата на това светоусещане, а по време на различните плавания се среща с личности, които оставят трайни следи в съзнанието му. Така се случва и по време на плаване с моторния кораб „Вежен”, когато в продължение на два месеца има възможност да общува с писателя Никола Радев - завърнал се след като е завършил литература в Москва, издал вече книгата си „Море на вторите бащи“ и подготвящ следващата - „Седем ключа на вода“.
Плаванията на Адриан Василев имат и други „последствия”. Синът му Владислав в момента се намира на круизен кораб някъде между САЩ и Бразилия. Дъщеря му Стела работи в русенската Търговска камара, но след като и тя изкарва две годишен моряшки стаж като камериерка по дунавските круизни кораби. Има две внучки - Кристияна и Десислава и един внук - Данаил, за които в едно писмо до мен написа: „Надявам се, че някога (никога) няма да се срамуват от дядо си”. През последните години работи като преводач от румънски и продължава да пише. Да е жив и здрав, и да продължава все така!
Атанас ПАНАЙОТОВ
Още по темата в „Морски вестник”:
30 юли 2013 г. Моряклъкът
6 ноември 2013 г. Първата книга (история на наш кораб на река Дунав отпреди десетилетия)
10 юли 2015 г. Бат'Петьо Пандира
17 септември 2015 г. Написано преди 40 години: Испански бряг
Плаванията на Адриан Василев имат и други „последствия”. Синът му Владислав в момента се намира на круизен кораб някъде между САЩ и Бразилия. Дъщеря му Стела работи в русенската Търговска камара, но след като и тя изкарва две годишен моряшки стаж като камериерка по дунавските круизни кораби. Има две внучки - Кристияна и Десислава и един внук - Данаил, за които в едно писмо до мен написа: „Надявам се, че някога (никога) няма да се срамуват от дядо си”. През последните години работи като преводач от румънски и продължава да пише. Да е жив и здрав, и да продължава все така!
Атанас ПАНАЙОТОВ
Още по темата в „Морски вестник”:
30 юли 2013 г. Моряклъкът
6 ноември 2013 г. Първата книга (история на наш кораб на река Дунав отпреди десетилетия)
10 юли 2015 г. Бат'Петьо Пандира
17 септември 2015 г. Написано преди 40 години: Испански бряг