НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В ПАРАХОДСТВО
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (5)
29 ноември 1967 г. Кейп Таун.
Кейп Таун е столица на един от петте щата на Южната Африканска република (ЮАР). От 23-ти сме в този град. Оттук рядко са минавали кораби по времето, когато Суецкият канал е бил открит. Сега, след войната, между Египет и Израел, всички кораби, пътуващи от Европа за страните от Азия, Сингапур, Япония и Австралия минават през нос Добра Надежда (Good Hope). По думите на пилота, който ни въведе в пристанището, корабопотокът е нарастнал многократно. Това е наложило да се увеличи няколко пъти и персонала на пристанището в т.ч. на пилотите, граничния контрол и митническите власти.
Бяхме чували, че в Южна Африка съществува расова дискриминация. И действително, още със слизането ни на брега, бяхме свидетели на това явление. Кината, баровете, магазините, спирките на автобусите са окачени с табели „Само за бели” (Whites only). Натъкнахме се и на куриоз. Съществуват две гари, едната - изящна и красива е за белите, а другата на стотина метра по-нататък е за черни. А влакът е един, обаче с различни вагони.
Кейп Таун е красив и модерен град. И той, по подобие на Гибралтар, е разположен в подножието на огромна скала, няколко пъти по-голяма от Гибралтарската. Прави впечатление слабото движение по улиците. Въпреки че времето беше хубаво (в Южното полукълбо края на ноември е началото на лятото) през деня и особено вечер след 21 часа улиците просто замират. Ще мине някоя кола и после десетина минути е пусто. За пешеходци - изобщо да не говорим. Същото важи и за кината, ресторантите и
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (5)
29 ноември 1967 г. Кейп Таун.
Кейп Таун е столица на един от петте щата на Южната Африканска република (ЮАР). От 23-ти сме в този град. Оттук рядко са минавали кораби по времето, когато Суецкият канал е бил открит. Сега, след войната, между Египет и Израел, всички кораби, пътуващи от Европа за страните от Азия, Сингапур, Япония и Австралия минават през нос Добра Надежда (Good Hope). По думите на пилота, който ни въведе в пристанището, корабопотокът е нарастнал многократно. Това е наложило да се увеличи няколко пъти и персонала на пристанището в т.ч. на пилотите, граничния контрол и митническите власти.
Бяхме чували, че в Южна Африка съществува расова дискриминация. И действително, още със слизането ни на брега, бяхме свидетели на това явление. Кината, баровете, магазините, спирките на автобусите са окачени с табели „Само за бели” (Whites only). Натъкнахме се и на куриоз. Съществуват две гари, едната - изящна и красива е за белите, а другата на стотина метра по-нататък е за черни. А влакът е един, обаче с различни вагони.
Кейп Таун е красив и модерен град. И той, по подобие на Гибралтар, е разположен в подножието на огромна скала, няколко пъти по-голяма от Гибралтарската. Прави впечатление слабото движение по улиците. Въпреки че времето беше хубаво (в Южното полукълбо края на ноември е началото на лятото) през деня и особено вечер след 21 часа улиците просто замират. Ще мине някоя кола и после десетина минути е пусто. За пешеходци - изобщо да не говорим. Същото важи и за кината, ресторантите и
И мотористите са в ІV категория за получаването на дневни-задгранични пари (валута). Снимката е направена на борда на кораб от Параходство БМФ през 1967 г. и е от архива на „Морски вестник”.
Главните готвачи тогава са в ІV категория за получаването на дневни-задгранични пари (валута). Снимката е направена на борда на кораб от Параходство БМФ през 1967 г. и е от архива на „Морски вестник”.
На снимката „Аргус” е в Триест, на 3 юни 1969 г. Автор е Михаел НИЙДИНГ. Снимката е издирена от приятеля на „Морски вестник” Димитър КОЙЧЕВ.
Любомир Попов. Снимката е направена при назначаването му като помощник-капитан в Параходство „Български морски флот”. От архива на „Морски вестник”
баровете. Пълна мистерия? А и архитектурата, и хората, и начина им на живот са европейски. Официалният език е английски, но мнозина говорят нещо смесено между английски и холандски. (Тук живеят много холандци).
Както във всяко пристанище и тук, първата ми работа е да попълня колекцията си с флагче на града и да отида на кино. Киносалоните нямат нищо общо с българските - чисти и приветливи. С билет от 22 цента гледахме два игрални, няколко мултипликационни и рекламни филмчета. В цената влиза и кутийка кока кола, кафе или плодов сок (по избор). Както и в други страни и тук в киносалоните се пуши - има и пепелници на гърба на седалките пред зрителя.
Местната валута е ранд. 1 англ. лира е равна на 1,64 ранда, а един ранд има 100 цента. На два пъти ходихме да пием кафе в местен битов ресторант. Каничка кафе с мляко струваше 10 цента. На излизане връчваха на клиентите за спомен цветна картичка-снимка на ресторанта.
В Кейп Таун има вестникарска агенция, носеща името „Аргус”. Още с приставането, на кораба дойдоха журналисти и фоторепортери, а на другия ден във местния вестник „Аргус” имаше снимки и статия за нашия кораб.
Така, след едноседмичен престой в този красив южен град, отново тръгваме на път. Заобикаляме Cape Good Hope и с „Пълен напред” потегляме към следващото пристанище - Сингапур.
Нелирическо отклонение.
Тук се налага да отворим дума за заплащането. Да си изясним някои финансови аспекти от живота на море. Не съм си водил записки на тази тема, но ще се опитам да възстановя по памет някои цифри. Ако някъде не съм точен, моля да бъда извинен.
Нека започнем с Морското училище. Освен, че бяхме на пълна държавна издръжка цели 5 години, получавахме и месечни възнаграждения. Размерът им зависеше от военното звание. В първи курс, мисля ни даваха по 3,50 лв.на месец. Чак в пети курс, когато повечето от нас имаха звание „мичман”, се разписвахме за 15 лв. на месец. За сведение, в училищната лавка си купувахме лимонада и ядяхме вафли от по 5 стотинки. По време на „градските” отпуски си позволявахме по някой филм, двойка кебапчета с или без гарнитура, а понякога тайно и коняче.(1) Ако бяхме с приятелки, положението ставаше доста по-трудно. Почти не ползувахме рейсовете на градския транспорт във Варна, за да пестим стотинки. Само когато закъснявахме с прибирането от градска отпуска, си позволявахме качването на автобус. Много често, обаче, кондукторките се смиляваха и майчински казваха: „За морячетата - без билети!” Някои от нас разчитаха много и на пощенските записи от родителите си. В първи курс получавах ежемесечно по 10 лв. от нашите. В пети курс, когато вече бях и сгоден, получавах от нашите по 20 лева на месец.
По време на летните практики по търговските кораби взимахме дневни-задгранични пари (валута). Като стажанти влизахме в най-ниската V-та категория. Доколкото си спомням, ни се полагаха по 1,12$ или 1,17$ на ден. Вече, като ІV-ти пом. капитан съм в ІІІ-та категория и получавам към 1,60$ или малко под 50 долара на месец. Както споменах по-горе, за екипажите на корабите в БМФ имаше пет валутни категории. В І-ва категория бяха единствено капитанните, във ІІ-ра: старши помощниците, шеф механиците и помполитите. Следваха офицерите от мостика и машината, радиста и доктора (ако има такъв на борда). В ІV-та категория влизаха боцманите, гл. готвачи, старши камериерите, рулевите и мотористите. В последната категория бяха моряците, машинни чистачи, камериери, пом. готвачи и стажанти. Имаше някакво нарастване в проценти на „задграничните” след третия и шестия месец от рейса. Мисля, че след година плаване валутата ставаше двойна. Тук следва да поясним, че тези долари се полагаха само когато кораба е извън български териториални води. На корабите, които плаваха в Черно море до тогавашния СССР се полагаха само рубли.
И за да завършим със заплащането на моряците, ще добавя, че след Морското училище бяхме назначени в Параходството със заплата от 110 лв. Естествено, често получавахме и премиални. Заплатата на един моряк от „Аргус” през 1967-1968 г. беше 64 лв., а на рулеви към 80 лв.
При заявено желание, заплатите се взимаха във Варна от нашите съпруги или родители. Членовете на екипажите имаха право да взимат от домакина на кораба бутилка ракия, водка, коняк или вино, за да почерпят по случай рождения ден на детето, съпругата или друг повод. Това ставаше само с разрешението на капитана и срещу заплащане. Тъй като според митническите правила беше забранено изнасянето на български левове зад граница, то домакинът водеше поименен списък. В края на всеки месец, заедно с финансовия отчет на кораба, този списък биваше изпращан в България. От счетоводството удържаха съответната сума от заплатата на моряка, а съпругите протестираха пред касиерките на БМФ. Терминът за тези удържани пари беше „на камбуз”. Жените се вайкаха справедливо. Преставете си заплата от 70-80 лв. и една съпруга с две деца - ученици, която е планирала семейния бюджет до стотинка и която в края на месеца получава с 8-10 лв. по-малко. Скоро Параходството въведе лимит на сумите „на камбуз” и нареди на капитаните да засилят контрола. Като че ли нещата се уредиха. Но не за дълго. Намериха се други начини, например размяна (спомнете си моето „тропическо" вино), молба към друг член от екипажа, който не е изконсумирал своя лимит, изнесени „случайно” от България левове и т.н. Тъй като по това време не бях силен пияч, често към мен се отправяха молби като:
- Барба, а бе, днес е годишнината от сватбата, пък миналата седмица за рождения ден на детето взех две бутилки и ... ако може ти да вземеш разрешение от Барото?
Естествено, не е възпитано да питаш дали точно днес е годишнината от сватбата. Молбата можеше да бъде и по-убедителна,
- Другарю капитан! - това е обръщение към мен (??) - Значи, гледай сега, загубих бас от Жоро и трябва да почерпя по една водка момчетата довечера Що не вземеш ти една бутилка? Капитанът ще ти разреши. Пък и ти мини след вечеря да пийнеш по една ... - Този юнак много добре знае, че съм на вахта до 8 вечерта, но продължава - А и Жоро има една консерва „селда” от Съюза.
Някой може да попита, а защо моряците не си купят алкохол от пристанищата? Отговорът е елементарен: българския моряк на брега може да си позволи по някоя бира. Твърдият алкохол и виното не са по джоба му. Изключенията са малко, например има евтино вино в Испания и Италия.
Впрочем, валутата се харчи „планово” и по-предварително изготвени списъци. От „шипшандъра” за лични нужди се изписват главно цигари и кафе. Разрешено беше и не повече от една бутилка уиски, но това се правеше много рядко. Целта беше да се завърнеш с такава бутилка в България и да се „изфукаш” пред приятели и роднини. Виж, водката в Съюза беше евтина, т.е. достъпна за българския моряк. Както се вижда, високите доходи на моряците бяха един мит, поддържан и от самите тях. Защото, като се върнеха от рейс пушеха десетина дни западни цигари, след което отново минаваха на „Варна” пакет или кутия „Слънце”. Те и семействата им обличаха някоя и друга шарена дрешка, в къщите им имаше сувенири от чужбина, не рядко нафтова печка, хладилник или килимче, което предизвикваше завист всред околните. Та с вещите нещата стояха по-добре. Виж с българските пари не беше така - все бяха недостатъчни.
Тази несправедливост можеше да се реши само по един начин - „марфата”! Този специфичен моряшки термин „марфа”, означаваше, че си закупил някоя вещ от чужбина, с цел продажба. Веднага трябва да се каже, че марфата няма нищо общо с контрабандата. При контрабандата се нарушават закони и е подсъдно деяние, докато при марфата се пренебрегваше някаква тъпа инструкция, че морякът може да внася само вещи за лична и семейна употреба. И действително, да внесеш на три-четири месеца веднъж например две „гибралтарски” палта, купени за по 2 англ. лири и да ги продадеш по 70 лв. се водеше административно нарушение. В случаите на прекалена лакомия се намесваха митничарите, които конфискуваха стоката или трябваше да ги умилоствивиш по определен начин, заделяйки и за тях нещо.
Всичко това се знаеше от всички, дори от официалните власти. Отвреме на време се налагаха наказания, мъмрения и понякога дори уволнения от страна на ръководството на БМФ, пишеха се заповеди и наставления, но нещата обективно нямаше как да се променят. Още пазя в къщи, издадената ми на 16.VІІІ.1967 г. „Снабдителна книжка” заверена от Варненската митница. Там митничарите вписваха датата и наименованието на всяка стока, внасяна от моряка при завръщането му от рейс. В митницата следяха дали носената стока, съответства на декларацията за закупени неща, която си попълнил собственоръчно и предал на Капитана. Освен това, не може да се внасят стоки, чиято сумарна стойност надвишава взетата за рейса валута, т.е. ако корабът е плавал в района на Средиземно море и се е завърнал в България след един месец, то можеш да внесеш вещи само на сума по-ниска от получената за рейса. Имаше и други ограничения, например ако си внесъл грамофон, часовник или велосипед, нямаш право да го продаваш и да внасяш същата вещ през следващите 5 години. За одеала и покривки например, срокът беше 3 години.
За да добиете впечатление за какво става дума, ще ви споделя, че тази „Снабдителна книжка” е с твърди корици и има обем от 95 страници. За всяка категория стока има раздел. Ето някои от тях: Горно облекло, палто, шлифери и др.; Бельо, в т.ч. пижами и хавлии; Ризи, рокли и дамски блузи; Вълнен трикотаж - пуловери, жилетки; Чорапи; Галантерийни стоки - вратовръзки, ръкавици, копчета и др. Ето и само три-четири извадки от моята снабдителна книжка от онези години: 2 бр. гуми за велосипед - 5.9.67 г.; чорапи мъж. 2 и чорапи дам. 4 - 04.09.68; чехли дам. 1 ч. - 12.09.68; грамофон „Viktor” - 8 англ. лири - 5.9.68 (след всеки запис следва подпис на митническия служител). И така ... от лек автомобил до ... копчета.
В заключение, един друг нетипичен случай. Като курсанти бяхме на стаж в Средиземно море. Един ден, преди да пристигнем с кораба в Риека, моят съвипусник Червеняка (Бог да го прости!) ме спира в канижела и тихо ме пита:
- Имаш ли долари? - гледам го недоумяващо, а той продължава - Даваш 20 и в Монфалконе получаваш 40 - последва мъгляво обяснение, как някой от екипажа му казал напълно сигурен и многократно проверен начин да си удвоиш валутата само за 3-4 дена без никакъв риск.
Имах само 12 долара. Дадох ги и действително още на първия ден след пристигането ни в Монфалконе, Червеняка дойде в нашата кабина и тържествено ми връчи 24 долара. Бях потресен, без да направя абсолютно нищо наличната ми валута се удвои! Естествено, подробности никой не каза, но принципът беше следния: От Риека, чрез шипшандъра, се купува определена марка цигари. Да речем, „Кент” или „555”. Цената излиза към 100 итал. лирети на кутийка. В Италия късно вечер идват някакви юнаци с кола до кораба, товарят цигарите, плащат по 200 лирети за пакет и си заминават. Как са влезли с колата в пристанището, как са излезли, кой ги е проверявал? Не зная. Зная, че на другия ден, като излизахме от пристанището показвахме, че разполагаме само с един пакет цигари и той трябваше задължително да е отворен. Ако носиш в себе си повече от една кутия цигари или тя не е отворена, те глобяваха жестоко за всяка една цигара поотделно. Вече в градчето полюбопитствах и реших да си купя една кутия „Кент”. Струваха 400 лирети ...
Спечелените без усилия пари послужиха и за пътуването ни на екскурзия до Триест.
Но, нека се върнем отново на „Аргус”. ...
(1)Единственият разрешен за курсанти ресторант беше „Балкан”, който се намираше близо до входа на Морската градина. Често ходехме и в кафе-сладкарница „Комсомолец” на сегашната улица „Мария Луиза”. Понякога тайно се обличахме в цивилни дрехи и посещавахме и други забранени за курсанти заведения.
Любомир ПОПОВ
(Следва)
16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
Както във всяко пристанище и тук, първата ми работа е да попълня колекцията си с флагче на града и да отида на кино. Киносалоните нямат нищо общо с българските - чисти и приветливи. С билет от 22 цента гледахме два игрални, няколко мултипликационни и рекламни филмчета. В цената влиза и кутийка кока кола, кафе или плодов сок (по избор). Както и в други страни и тук в киносалоните се пуши - има и пепелници на гърба на седалките пред зрителя.
Местната валута е ранд. 1 англ. лира е равна на 1,64 ранда, а един ранд има 100 цента. На два пъти ходихме да пием кафе в местен битов ресторант. Каничка кафе с мляко струваше 10 цента. На излизане връчваха на клиентите за спомен цветна картичка-снимка на ресторанта.
В Кейп Таун има вестникарска агенция, носеща името „Аргус”. Още с приставането, на кораба дойдоха журналисти и фоторепортери, а на другия ден във местния вестник „Аргус” имаше снимки и статия за нашия кораб.
Така, след едноседмичен престой в този красив южен град, отново тръгваме на път. Заобикаляме Cape Good Hope и с „Пълен напред” потегляме към следващото пристанище - Сингапур.
Нелирическо отклонение.
Тук се налага да отворим дума за заплащането. Да си изясним някои финансови аспекти от живота на море. Не съм си водил записки на тази тема, но ще се опитам да възстановя по памет някои цифри. Ако някъде не съм точен, моля да бъда извинен.
Нека започнем с Морското училище. Освен, че бяхме на пълна държавна издръжка цели 5 години, получавахме и месечни възнаграждения. Размерът им зависеше от военното звание. В първи курс, мисля ни даваха по 3,50 лв.на месец. Чак в пети курс, когато повечето от нас имаха звание „мичман”, се разписвахме за 15 лв. на месец. За сведение, в училищната лавка си купувахме лимонада и ядяхме вафли от по 5 стотинки. По време на „градските” отпуски си позволявахме по някой филм, двойка кебапчета с или без гарнитура, а понякога тайно и коняче.(1) Ако бяхме с приятелки, положението ставаше доста по-трудно. Почти не ползувахме рейсовете на градския транспорт във Варна, за да пестим стотинки. Само когато закъснявахме с прибирането от градска отпуска, си позволявахме качването на автобус. Много често, обаче, кондукторките се смиляваха и майчински казваха: „За морячетата - без билети!” Някои от нас разчитаха много и на пощенските записи от родителите си. В първи курс получавах ежемесечно по 10 лв. от нашите. В пети курс, когато вече бях и сгоден, получавах от нашите по 20 лева на месец.
По време на летните практики по търговските кораби взимахме дневни-задгранични пари (валута). Като стажанти влизахме в най-ниската V-та категория. Доколкото си спомням, ни се полагаха по 1,12$ или 1,17$ на ден. Вече, като ІV-ти пом. капитан съм в ІІІ-та категория и получавам към 1,60$ или малко под 50 долара на месец. Както споменах по-горе, за екипажите на корабите в БМФ имаше пет валутни категории. В І-ва категория бяха единствено капитанните, във ІІ-ра: старши помощниците, шеф механиците и помполитите. Следваха офицерите от мостика и машината, радиста и доктора (ако има такъв на борда). В ІV-та категория влизаха боцманите, гл. готвачи, старши камериерите, рулевите и мотористите. В последната категория бяха моряците, машинни чистачи, камериери, пом. готвачи и стажанти. Имаше някакво нарастване в проценти на „задграничните” след третия и шестия месец от рейса. Мисля, че след година плаване валутата ставаше двойна. Тук следва да поясним, че тези долари се полагаха само когато кораба е извън български териториални води. На корабите, които плаваха в Черно море до тогавашния СССР се полагаха само рубли.
И за да завършим със заплащането на моряците, ще добавя, че след Морското училище бяхме назначени в Параходството със заплата от 110 лв. Естествено, често получавахме и премиални. Заплатата на един моряк от „Аргус” през 1967-1968 г. беше 64 лв., а на рулеви към 80 лв.
При заявено желание, заплатите се взимаха във Варна от нашите съпруги или родители. Членовете на екипажите имаха право да взимат от домакина на кораба бутилка ракия, водка, коняк или вино, за да почерпят по случай рождения ден на детето, съпругата или друг повод. Това ставаше само с разрешението на капитана и срещу заплащане. Тъй като според митническите правила беше забранено изнасянето на български левове зад граница, то домакинът водеше поименен списък. В края на всеки месец, заедно с финансовия отчет на кораба, този списък биваше изпращан в България. От счетоводството удържаха съответната сума от заплатата на моряка, а съпругите протестираха пред касиерките на БМФ. Терминът за тези удържани пари беше „на камбуз”. Жените се вайкаха справедливо. Преставете си заплата от 70-80 лв. и една съпруга с две деца - ученици, която е планирала семейния бюджет до стотинка и която в края на месеца получава с 8-10 лв. по-малко. Скоро Параходството въведе лимит на сумите „на камбуз” и нареди на капитаните да засилят контрола. Като че ли нещата се уредиха. Но не за дълго. Намериха се други начини, например размяна (спомнете си моето „тропическо" вино), молба към друг член от екипажа, който не е изконсумирал своя лимит, изнесени „случайно” от България левове и т.н. Тъй като по това време не бях силен пияч, често към мен се отправяха молби като:
- Барба, а бе, днес е годишнината от сватбата, пък миналата седмица за рождения ден на детето взех две бутилки и ... ако може ти да вземеш разрешение от Барото?
Естествено, не е възпитано да питаш дали точно днес е годишнината от сватбата. Молбата можеше да бъде и по-убедителна,
- Другарю капитан! - това е обръщение към мен (??) - Значи, гледай сега, загубих бас от Жоро и трябва да почерпя по една водка момчетата довечера Що не вземеш ти една бутилка? Капитанът ще ти разреши. Пък и ти мини след вечеря да пийнеш по една ... - Този юнак много добре знае, че съм на вахта до 8 вечерта, но продължава - А и Жоро има една консерва „селда” от Съюза.
Някой може да попита, а защо моряците не си купят алкохол от пристанищата? Отговорът е елементарен: българския моряк на брега може да си позволи по някоя бира. Твърдият алкохол и виното не са по джоба му. Изключенията са малко, например има евтино вино в Испания и Италия.
Впрочем, валутата се харчи „планово” и по-предварително изготвени списъци. От „шипшандъра” за лични нужди се изписват главно цигари и кафе. Разрешено беше и не повече от една бутилка уиски, но това се правеше много рядко. Целта беше да се завърнеш с такава бутилка в България и да се „изфукаш” пред приятели и роднини. Виж, водката в Съюза беше евтина, т.е. достъпна за българския моряк. Както се вижда, високите доходи на моряците бяха един мит, поддържан и от самите тях. Защото, като се върнеха от рейс пушеха десетина дни западни цигари, след което отново минаваха на „Варна” пакет или кутия „Слънце”. Те и семействата им обличаха някоя и друга шарена дрешка, в къщите им имаше сувенири от чужбина, не рядко нафтова печка, хладилник или килимче, което предизвикваше завист всред околните. Та с вещите нещата стояха по-добре. Виж с българските пари не беше така - все бяха недостатъчни.
Тази несправедливост можеше да се реши само по един начин - „марфата”! Този специфичен моряшки термин „марфа”, означаваше, че си закупил някоя вещ от чужбина, с цел продажба. Веднага трябва да се каже, че марфата няма нищо общо с контрабандата. При контрабандата се нарушават закони и е подсъдно деяние, докато при марфата се пренебрегваше някаква тъпа инструкция, че морякът може да внася само вещи за лична и семейна употреба. И действително, да внесеш на три-четири месеца веднъж например две „гибралтарски” палта, купени за по 2 англ. лири и да ги продадеш по 70 лв. се водеше административно нарушение. В случаите на прекалена лакомия се намесваха митничарите, които конфискуваха стоката или трябваше да ги умилоствивиш по определен начин, заделяйки и за тях нещо.
Всичко това се знаеше от всички, дори от официалните власти. Отвреме на време се налагаха наказания, мъмрения и понякога дори уволнения от страна на ръководството на БМФ, пишеха се заповеди и наставления, но нещата обективно нямаше как да се променят. Още пазя в къщи, издадената ми на 16.VІІІ.1967 г. „Снабдителна книжка” заверена от Варненската митница. Там митничарите вписваха датата и наименованието на всяка стока, внасяна от моряка при завръщането му от рейс. В митницата следяха дали носената стока, съответства на декларацията за закупени неща, която си попълнил собственоръчно и предал на Капитана. Освен това, не може да се внасят стоки, чиято сумарна стойност надвишава взетата за рейса валута, т.е. ако корабът е плавал в района на Средиземно море и се е завърнал в България след един месец, то можеш да внесеш вещи само на сума по-ниска от получената за рейса. Имаше и други ограничения, например ако си внесъл грамофон, часовник или велосипед, нямаш право да го продаваш и да внасяш същата вещ през следващите 5 години. За одеала и покривки например, срокът беше 3 години.
За да добиете впечатление за какво става дума, ще ви споделя, че тази „Снабдителна книжка” е с твърди корици и има обем от 95 страници. За всяка категория стока има раздел. Ето някои от тях: Горно облекло, палто, шлифери и др.; Бельо, в т.ч. пижами и хавлии; Ризи, рокли и дамски блузи; Вълнен трикотаж - пуловери, жилетки; Чорапи; Галантерийни стоки - вратовръзки, ръкавици, копчета и др. Ето и само три-четири извадки от моята снабдителна книжка от онези години: 2 бр. гуми за велосипед - 5.9.67 г.; чорапи мъж. 2 и чорапи дам. 4 - 04.09.68; чехли дам. 1 ч. - 12.09.68; грамофон „Viktor” - 8 англ. лири - 5.9.68 (след всеки запис следва подпис на митническия служител). И така ... от лек автомобил до ... копчета.
В заключение, един друг нетипичен случай. Като курсанти бяхме на стаж в Средиземно море. Един ден, преди да пристигнем с кораба в Риека, моят съвипусник Червеняка (Бог да го прости!) ме спира в канижела и тихо ме пита:
- Имаш ли долари? - гледам го недоумяващо, а той продължава - Даваш 20 и в Монфалконе получаваш 40 - последва мъгляво обяснение, как някой от екипажа му казал напълно сигурен и многократно проверен начин да си удвоиш валутата само за 3-4 дена без никакъв риск.
Имах само 12 долара. Дадох ги и действително още на първия ден след пристигането ни в Монфалконе, Червеняка дойде в нашата кабина и тържествено ми връчи 24 долара. Бях потресен, без да направя абсолютно нищо наличната ми валута се удвои! Естествено, подробности никой не каза, но принципът беше следния: От Риека, чрез шипшандъра, се купува определена марка цигари. Да речем, „Кент” или „555”. Цената излиза към 100 итал. лирети на кутийка. В Италия късно вечер идват някакви юнаци с кола до кораба, товарят цигарите, плащат по 200 лирети за пакет и си заминават. Как са влезли с колата в пристанището, как са излезли, кой ги е проверявал? Не зная. Зная, че на другия ден, като излизахме от пристанището показвахме, че разполагаме само с един пакет цигари и той трябваше задължително да е отворен. Ако носиш в себе си повече от една кутия цигари или тя не е отворена, те глобяваха жестоко за всяка една цигара поотделно. Вече в градчето полюбопитствах и реших да си купя една кутия „Кент”. Струваха 400 лирети ...
Спечелените без усилия пари послужиха и за пътуването ни на екскурзия до Триест.
Но, нека се върнем отново на „Аргус”. ...
(1)Единственият разрешен за курсанти ресторант беше „Балкан”, който се намираше близо до входа на Морската градина. Често ходехме и в кафе-сладкарница „Комсомолец” на сегашната улица „Мария Луиза”. Понякога тайно се обличахме в цивилни дрехи и посещавахме и други забранени за курсанти заведения.
Любомир ПОПОВ
(Следва)
16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)