НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
„НИЕ, „МОРЯЦИТЕ” - ЧАСТ ІХ
10. Бойна стрелба
Понесе се слух. Щели сме били да имаме бойна стрелба ...
Бяха далечните 60 г. на миналия век и само 20 г. след Голямата Война. Катерите ни бяха модерно следвоенно производство (съветско, разбира се). Нищо, че торпедата ни бяха с конструкция още от Първата световна война, бяха ни научили, че са мощно оръжие, донесло много беди на противниците. Разказваха ни за дръзки торпедни атаки на подводници и за безумно смели командири на торпедни катери. Бяхме млади и наивни и малко ни се мислеше за пожарите, потъналите кораби и за ранените, имали лошия късмет да не загинат след първия взрив и агонизирали с часове в бурните вълни на зимния Атлантик ...
След сития обяд (боб на корем, обилие от туршия и блокче грис халва, сухо като тухла) сладко ни се доспа. Но „многото хубаво не е на хубаво” - доказа се за пореден път. Вместо към леглата за обедна почивка ни закараха под строй и отгоре на всичко и с песен в „червения кът”...
- Другари моряци, дойде време да си спомним за морската слава на България... - започна топчестият политически командир, - и ние изключихме. За сетен път ще ни тъпчат главите с атаката на „Дръзки”...
Обаче след двадесет минути през сладката дрямка чухме важното:
- ... Предстои ни да проведем бойна стрелба, за да изпитаме и покажем как действа основното ни оръжие - торпедото. Това ще бъде за пръв път след славната победа. Всички трябва да вложат сили и умения ... - изключихме за нови десет минути, докато чухме бленуваното: „свободни сте”.
Слухът стана реалност - очаква ни стрелба с бойно торпедо. Ние никога не бяхме стреляли с такова, а май беше вярно и че ще бъде за пръв път след „Хамидие”. Интересно ще бъде, настина. И не, че нещо особено, но все пак някои промени станаха. Първата - беше видима за всички: както преди каквото и да е събитие ни опънаха да чистим, перем и боядисваме. Даже и най-захлупените не питаха каква е връзката между стрелбата и мръсните ни дрехи. Явно за някои високи началници имаше такава, а долните знаеха това и ловко я използваха ...
Втората промяна беше невидима, но по-важна. Сред няколкото морски специалности имаше отдавна установена йерархия. Най-отгоре се големееха радистите - защото работели с невидими радиовълни, сложни чаркове като лампи, бобини и кондензатори и им забранявали да вдигат повече от осем килограма. Така и никой не видя тази заповед, но в идеята и има логика - да не се повредят китките на ръцете им - важен елемент в работата с морзовия ключ. Е - не, че тази заповед се спазваше буквално, но някакъв ореол на елитарност и аристократизъм „сияеше” над омазаните им работни кепета. По-долу от тях стояха мотористите (сърцето на кораба), после сигналчиците (връзките със света преди да измислят радиото), чак тогава идваха артилеристите на по-големите кораби и картечарите, и накрая - торпедистите. И никакви закачки и подигравки не можеха да нарушат тази установена от времето йерархия.
В новата ситуация обаче носът на Стоян, торпедистът на нашата „шестица”, се извиси до края на стрелата на крана до нас. Всяка сутрин след „флага” ние започвахме процедурата „преглед и превъртане на механизмите" - т.е. проверка, чистене и лъскане, а Стоян говедото, заедно с другите торпедисти, важно поемаше „на занятие”. И се прибираше чак за обяд, с омазаната си тетрадка под мишница. На заядливите ни въпроси отговаряше, че изучавали новостите в торпедното въоръжение, стратегия и тактика.
Нямаше как - трябваше да приемем, въпреки, че си знаехме, че всичко това е преговор на неща от войната, а ако има някакви новости, няма да ги кажат на обикновените моряци и на наш Стояна включително... И - да си продължим да чистим.
А пък след обяд, вместо да се трепят с нас на строевата подготовка, всички торпедисти, под контрола на флагманския специалист, си прогонваха „материалната част”. Това са две прости стоманени тръби, в единия край имат подвижен капак - за вкарване на торпедото и са отворени в другия - за изстрелване. Отгоре - малка чугунена кутия, в която се слага гилза с кило барут и взривател. С предавка Кома (от мостика) или Стоян (до тръбата) възпламенява взривателя, той - барута, той пък изтласква с голям „пляс” торпедото в морето. То тръгва да си върши работата, а катерът бяга. Голяма материална част - няма що. Виж - торпедото, макар и по конструкция още от преди 50 г., си е сложна
10. Бойна стрелба
Понесе се слух. Щели сме били да имаме бойна стрелба ...
Бяха далечните 60 г. на миналия век и само 20 г. след Голямата Война. Катерите ни бяха модерно следвоенно производство (съветско, разбира се). Нищо, че торпедата ни бяха с конструкция още от Първата световна война, бяха ни научили, че са мощно оръжие, донесло много беди на противниците. Разказваха ни за дръзки торпедни атаки на подводници и за безумно смели командири на торпедни катери. Бяхме млади и наивни и малко ни се мислеше за пожарите, потъналите кораби и за ранените, имали лошия късмет да не загинат след първия взрив и агонизирали с часове в бурните вълни на зимния Атлантик ...
След сития обяд (боб на корем, обилие от туршия и блокче грис халва, сухо като тухла) сладко ни се доспа. Но „многото хубаво не е на хубаво” - доказа се за пореден път. Вместо към леглата за обедна почивка ни закараха под строй и отгоре на всичко и с песен в „червения кът”...
- Другари моряци, дойде време да си спомним за морската слава на България... - започна топчестият политически командир, - и ние изключихме. За сетен път ще ни тъпчат главите с атаката на „Дръзки”...
Обаче след двадесет минути през сладката дрямка чухме важното:
- ... Предстои ни да проведем бойна стрелба, за да изпитаме и покажем как действа основното ни оръжие - торпедото. Това ще бъде за пръв път след славната победа. Всички трябва да вложат сили и умения ... - изключихме за нови десет минути, докато чухме бленуваното: „свободни сте”.
Слухът стана реалност - очаква ни стрелба с бойно торпедо. Ние никога не бяхме стреляли с такова, а май беше вярно и че ще бъде за пръв път след „Хамидие”. Интересно ще бъде, настина. И не, че нещо особено, но все пак някои промени станаха. Първата - беше видима за всички: както преди каквото и да е събитие ни опънаха да чистим, перем и боядисваме. Даже и най-захлупените не питаха каква е връзката между стрелбата и мръсните ни дрехи. Явно за някои високи началници имаше такава, а долните знаеха това и ловко я използваха ...
Втората промяна беше невидима, но по-важна. Сред няколкото морски специалности имаше отдавна установена йерархия. Най-отгоре се големееха радистите - защото работели с невидими радиовълни, сложни чаркове като лампи, бобини и кондензатори и им забранявали да вдигат повече от осем килограма. Така и никой не видя тази заповед, но в идеята и има логика - да не се повредят китките на ръцете им - важен елемент в работата с морзовия ключ. Е - не, че тази заповед се спазваше буквално, но някакъв ореол на елитарност и аристократизъм „сияеше” над омазаните им работни кепета. По-долу от тях стояха мотористите (сърцето на кораба), после сигналчиците (връзките със света преди да измислят радиото), чак тогава идваха артилеристите на по-големите кораби и картечарите, и накрая - торпедистите. И никакви закачки и подигравки не можеха да нарушат тази установена от времето йерархия.
В новата ситуация обаче носът на Стоян, торпедистът на нашата „шестица”, се извиси до края на стрелата на крана до нас. Всяка сутрин след „флага” ние започвахме процедурата „преглед и превъртане на механизмите" - т.е. проверка, чистене и лъскане, а Стоян говедото, заедно с другите торпедисти, важно поемаше „на занятие”. И се прибираше чак за обяд, с омазаната си тетрадка под мишница. На заядливите ни въпроси отговаряше, че изучавали новостите в торпедното въоръжение, стратегия и тактика.
Нямаше как - трябваше да приемем, въпреки, че си знаехме, че всичко това е преговор на неща от войната, а ако има някакви новости, няма да ги кажат на обикновените моряци и на наш Стояна включително... И - да си продължим да чистим.
А пък след обяд, вместо да се трепят с нас на строевата подготовка, всички торпедисти, под контрола на флагманския специалист, си прогонваха „материалната част”. Това са две прости стоманени тръби, в единия край имат подвижен капак - за вкарване на торпедото и са отворени в другия - за изстрелване. Отгоре - малка чугунена кутия, в която се слага гилза с кило барут и взривател. С предавка Кома (от мостика) или Стоян (до тръбата) възпламенява взривателя, той - барута, той пък изтласква с голям „пляс” торпедото в морето. То тръгва да си върши работата, а катерът бяга. Голяма материална част - няма що. Виж - торпедото, макар и по конструкция още от преди 50 г., си е сложна
Авторът - проф. Божимир Давидов, актуална снимка
21 май 2014 г. Ние „моряците“
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
4 юни 2014 г. Ние, „моряците” - част VІІ
6 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІІI
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
4 юни 2014 г. Ние, „моряците” - част VІІ
6 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІІI
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
Авторът - Божимир Давидов, като матрос-катерник.
Български торпеден катер проект 123К на пълен ход в полигон за бойна подготовка.
Маслен нос. Въздушна снимка: Валентин ГЕОРГИЕВ
На 4 септември т.г. се навършват 30 години от издигането върху постамент на торпеден катер проект 123 К (Комсомолец) край брега на река Дунав в Тутракан. Торпеденият катер е без торпедни апарати, а бордовият номер 214 напомня за съветският бронекатер, който пристига в Тутракан на 4 септември 1944 г. – ден преди СССР да обяви война на Царство България. (вж. Кораби на постамент: Торпедният катер в Тутракан - https://www.morskivestnik.com)
машинка, но с нея се занимават специалисти от Арсенала и прости торпедисти не могат да го човъркат. Да де, но ние набиваме крак на плаца под слънцето, а те си гонят тръбите ...
С времето се появиха подробности. Стоян се върна от поредното занятие и ни събра на „заседание” на бака.
- Начи - важно запали цигара той - сичките осем катера няма да стрелят. Ще стреля само един (единицата, разбира се), а останалите ще придружават и наблюдават. А на всички катери ще има инспектиращи офицери от големите щабове.
- Къде ще се стреля? - попита Кайо.
- Не знам - военна тайна - каза Стоян, оставайки ни да разберем, че той е допуснат до великите дела, а ние не сме достойни за тях. Магаре.
Той си беше простичко момче от варненските села, стигнал до девети клас и навреме разбрал, че няма призвание за повече. Работил нещо из работилници в ТКЗС-то. Имаше някакъв неопределен диалект, много обичаше да разправя за селските забави и подвизите си по тях. Не обичаше морето (както повечето израсли до него), не можеше да плува и му ставаше лошо при вълнa. Не обичаше и гражданята. Но - обичаше катера, заедно с тръбите си, с удоволствие чистеше, боядисваше, смазваше и притягаше и всяка сутрин се караше на боцмана, че той не миел палубата, както според него трябвало.
Дойде великият ден. След „флага” сложихме белите парадни дрехи с баретите. Трябвало да изглеждаме добре пред проверяващите, а после да се преоблечем в работните сини дрехи. Дивотия - поне да имаше снимки и журналисти, но къде ти - военна тайна велика. Събраха ни да гледаме зареждането - от работилницата на Арсенала измъкнаха на количка на релси бойното торпедо. Често са ни зареждали с такива - лъскав стоманен цилиндър с кормила и перки в единия край. Само дето след плаване арсеналците си прибираха торпедата обратно, в това обаче има триста кила взрив, които днес ще гръмнат. Има нещо тайнствено и зловещо - наистина.
Кранът го вдигна, сложи го на стойки на палубата на „единицата” и с малка лебедка нейните торпедисти го вкараха в тръбата. Готово. Сега остана да „заредят” нас. На всеки катер натовариха по цели трима проверяващи и наблюдаващи с много звезди и лампази. Строихме се, Комът командва, ония поздравяват, ние ревем "здраве желаем" и хукваме да се преобличаме в нормалните си дрехи.
11.06 ч. „Пали”, „отблъсни”, „пази се, давам ход”
Тръгваме. Единицата - флагман отпред, един по един катерите ни излизат от пристанище Варна (строй „килватер”) и поемаме на юг. Време фантастично - вълнение около един бал, слънцето още прясно изкъпано не напича, морето - синьо, брегът в лека мараня. От всяка страна на катера извира по един двуметров фонтан от пяна, ние се носим с над 50 възела и дишаме с пълни гърди радостта - хем сме в морето, хем сме на модерен и бърз военен кораб, хем така - нещо дето не го знаем ... Невинна младост ...
Минахме Емине. Слънчев бряг - тайно си дърпаме бинокъла един от друг в опит да зърнем някоя курортистка по бански по водните велосипеди, докато Комът не изръмжа. Несебър, Поморие, виждат се Созопол и остров Иван (тогава без „Свети”), а ние пердашим на юг.
„Стоп машини”. Май сме пристигнали. Отпред - Маслен нос, вдясно белите скали след Ропотамо. Това ще да е сцената, сега трябва да влезе публиката. По команди по радиото се нареждаме в редичка успоредно на брега - на три мили от него. Вечното обърканото вълнение на Маслен нос ни люлее в пет посоки едновременно. „Единицата” се отдалечава - ще имитира торпедна атака и на пълен ход ще изстреля торпедото към брега. От фланговите катери стрелят към брега червени ракети и надуват сирените. От брега стрелят зелени - представлението може да започне. После разбрахме, че няколко роти кашици били ангажирани в охрана на брега - да не би някой заблуден селянин да го отнесе. Блажени години - „рокендролът беше млад”, ние - също, няма охрана на природата, няма права на човека, то и човеци не се срещаха по тези диви места.
Червена ракета от „единицата”. Почва се. Красиво е дявол да го вземе - катерът профучава покрай нас наполовина излязъл от водата с покрита с пяна кърма. И ние сме така красиви на пълен ход, само дето не можем да се видим ... Втора ракета - торпедото е изстреляно. Пускаме бордовите хронометри, а с елегантен завой единицата заема място в строя. Десет, петнадесет, двадесет секунди. Торпедото минава половин миля за около четиридесет секунди ... Една минута - нищо. Две - пак нищо. Три - започва да става ясно - по една от хилядата и сто възможни причини торпедото не избухна. Десет, после двадесет минути - нищо. Ами сега?
Триста кила взрив се клатят някъде из морето или лежат на дъното му и могат да избухнат при всяко сътресение. Това означава, че целият морски район е опасен. Може пък да са заклещени на скалите на брега - значи и брегът е опасен.
Стана интересно. После гадно. От „високото” наредили по радиото катерите ни да охраняват мястото, докато не дойдат други кораби да ни сменят. Значи - няколко часа люлеене на най-гадното вълнение по крайбрежието, с най-клатещия се вид кораби по морето. Ние как и да е - свикнали сме, ама как ще го преживеят гледащите - с големите звезди. Оказа се помислено - след час от Бургас пристигна белият „Люрсен”, на който те с малки усилия се прекачиха и си заминаха по кабинетите. А ние си започнахме „борт-пайока” и продължихме да се люлеем. До късно след обяд, когато дойдоха два от малките миночистачи, за да ни сменят.
Прибрахме се привечер в базата и се натръшкахме по леглата.
На сутринта занятията започнаха както обикновено, като някой каза, че някому казали, че май имало заповед да не приказваме и да не питаме за случая, щото бил военна тайна. То и нямаше на кого да разправяме - заради някаква поредна щуротия адмиралът накисна цялата база с „две седмици без отпуска”, а големите кораби ги изкара на рейда. И случаят мина в областта на приказките и слуховете, а предвид на идващото „уво” се забрави изобщо.
Имаше обаче и един много полезен резултат - възстановиха се степените на йерархията - радистите си останаха отгоре, а на дъното - както си беше редно, останаха торпедистите, заедно с наш Стояна. Ние го убеждавахме, че те нарочно са повредили торпедото, за да ходят на още занятия - вече по профилактика и така да се скатаят от поддръжка и маршировка, а той можеше само да ни попържа със селския си диалект.
А след време изстреляхме още две торпеда и те избухнаха и двете, но това е вече друга история.
С времето се появиха подробности. Стоян се върна от поредното занятие и ни събра на „заседание” на бака.
- Начи - важно запали цигара той - сичките осем катера няма да стрелят. Ще стреля само един (единицата, разбира се), а останалите ще придружават и наблюдават. А на всички катери ще има инспектиращи офицери от големите щабове.
- Къде ще се стреля? - попита Кайо.
- Не знам - военна тайна - каза Стоян, оставайки ни да разберем, че той е допуснат до великите дела, а ние не сме достойни за тях. Магаре.
Той си беше простичко момче от варненските села, стигнал до девети клас и навреме разбрал, че няма призвание за повече. Работил нещо из работилници в ТКЗС-то. Имаше някакъв неопределен диалект, много обичаше да разправя за селските забави и подвизите си по тях. Не обичаше морето (както повечето израсли до него), не можеше да плува и му ставаше лошо при вълнa. Не обичаше и гражданята. Но - обичаше катера, заедно с тръбите си, с удоволствие чистеше, боядисваше, смазваше и притягаше и всяка сутрин се караше на боцмана, че той не миел палубата, както според него трябвало.
Дойде великият ден. След „флага” сложихме белите парадни дрехи с баретите. Трябвало да изглеждаме добре пред проверяващите, а после да се преоблечем в работните сини дрехи. Дивотия - поне да имаше снимки и журналисти, но къде ти - военна тайна велика. Събраха ни да гледаме зареждането - от работилницата на Арсенала измъкнаха на количка на релси бойното торпедо. Често са ни зареждали с такива - лъскав стоманен цилиндър с кормила и перки в единия край. Само дето след плаване арсеналците си прибираха торпедата обратно, в това обаче има триста кила взрив, които днес ще гръмнат. Има нещо тайнствено и зловещо - наистина.
Кранът го вдигна, сложи го на стойки на палубата на „единицата” и с малка лебедка нейните торпедисти го вкараха в тръбата. Готово. Сега остана да „заредят” нас. На всеки катер натовариха по цели трима проверяващи и наблюдаващи с много звезди и лампази. Строихме се, Комът командва, ония поздравяват, ние ревем "здраве желаем" и хукваме да се преобличаме в нормалните си дрехи.
11.06 ч. „Пали”, „отблъсни”, „пази се, давам ход”
Тръгваме. Единицата - флагман отпред, един по един катерите ни излизат от пристанище Варна (строй „килватер”) и поемаме на юг. Време фантастично - вълнение около един бал, слънцето още прясно изкъпано не напича, морето - синьо, брегът в лека мараня. От всяка страна на катера извира по един двуметров фонтан от пяна, ние се носим с над 50 възела и дишаме с пълни гърди радостта - хем сме в морето, хем сме на модерен и бърз военен кораб, хем така - нещо дето не го знаем ... Невинна младост ...
Минахме Емине. Слънчев бряг - тайно си дърпаме бинокъла един от друг в опит да зърнем някоя курортистка по бански по водните велосипеди, докато Комът не изръмжа. Несебър, Поморие, виждат се Созопол и остров Иван (тогава без „Свети”), а ние пердашим на юг.
„Стоп машини”. Май сме пристигнали. Отпред - Маслен нос, вдясно белите скали след Ропотамо. Това ще да е сцената, сега трябва да влезе публиката. По команди по радиото се нареждаме в редичка успоредно на брега - на три мили от него. Вечното обърканото вълнение на Маслен нос ни люлее в пет посоки едновременно. „Единицата” се отдалечава - ще имитира торпедна атака и на пълен ход ще изстреля торпедото към брега. От фланговите катери стрелят към брега червени ракети и надуват сирените. От брега стрелят зелени - представлението може да започне. После разбрахме, че няколко роти кашици били ангажирани в охрана на брега - да не би някой заблуден селянин да го отнесе. Блажени години - „рокендролът беше млад”, ние - също, няма охрана на природата, няма права на човека, то и човеци не се срещаха по тези диви места.
Червена ракета от „единицата”. Почва се. Красиво е дявол да го вземе - катерът профучава покрай нас наполовина излязъл от водата с покрита с пяна кърма. И ние сме така красиви на пълен ход, само дето не можем да се видим ... Втора ракета - торпедото е изстреляно. Пускаме бордовите хронометри, а с елегантен завой единицата заема място в строя. Десет, петнадесет, двадесет секунди. Торпедото минава половин миля за около четиридесет секунди ... Една минута - нищо. Две - пак нищо. Три - започва да става ясно - по една от хилядата и сто възможни причини торпедото не избухна. Десет, после двадесет минути - нищо. Ами сега?
Триста кила взрив се клатят някъде из морето или лежат на дъното му и могат да избухнат при всяко сътресение. Това означава, че целият морски район е опасен. Може пък да са заклещени на скалите на брега - значи и брегът е опасен.
Стана интересно. После гадно. От „високото” наредили по радиото катерите ни да охраняват мястото, докато не дойдат други кораби да ни сменят. Значи - няколко часа люлеене на най-гадното вълнение по крайбрежието, с най-клатещия се вид кораби по морето. Ние как и да е - свикнали сме, ама как ще го преживеят гледащите - с големите звезди. Оказа се помислено - след час от Бургас пристигна белият „Люрсен”, на който те с малки усилия се прекачиха и си заминаха по кабинетите. А ние си започнахме „борт-пайока” и продължихме да се люлеем. До късно след обяд, когато дойдоха два от малките миночистачи, за да ни сменят.
Прибрахме се привечер в базата и се натръшкахме по леглата.
На сутринта занятията започнаха както обикновено, като някой каза, че някому казали, че май имало заповед да не приказваме и да не питаме за случая, щото бил военна тайна. То и нямаше на кого да разправяме - заради някаква поредна щуротия адмиралът накисна цялата база с „две седмици без отпуска”, а големите кораби ги изкара на рейда. И случаят мина в областта на приказките и слуховете, а предвид на идващото „уво” се забрави изобщо.
Имаше обаче и един много полезен резултат - възстановиха се степените на йерархията - радистите си останаха отгоре, а на дъното - както си беше редно, останаха торпедистите, заедно с наш Стояна. Ние го убеждавахме, че те нарочно са повредили торпедото, за да ходят на още занятия - вече по профилактика и така да се скатаят от поддръжка и маршировка, а той можеше само да ни попържа със селския си диалект.
А след време изстреляхме още две торпеда и те избухнаха и двете, но това е вече друга история.