НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В ПАРАХОДСТВО
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (7)
Новата 1968 г. Рейда в Сингапур.
Ето, че посрещнах първата си Нова година далеч от семейството. Честно казано, настроението на всички беше кофти. Ужким смях и разговори на висок глас, но се чувстваше, че нещата не бяха „тамън”. Събрахме се към 22 часа в офицерския салет. Всеки се старае да бъде весел, като хората, но само с ядене и пиене не се получаваше. Стана ми тягостно и излязох на палубата. Около нас са застанали на котва десетки кораби. Запалили са всичките си светлини. Гледката е впечатляваща и красива, но на мен ми е тъжно. Връщам се в салета. Вдигат се ужким различни тостове, а смисълът им е един:
„Нека Новата година донесе повече щастие, здраве и радост на нас и нашите семейства. Нека през нея да няма дълги раздели”.
Точно в полунощ излизаме на палубата. Свирят всички корабни сирени. От всички страни излитат разноцветни ракети. Стана светло като ден. Мислено прегърнах моята Буба и всички роднини. Заваля дъжд. Оставих водата да ме измокри хубаво и да прикрие влагата в очите ми. Ризата ми залепна за гърба. Съблякох я. Останах гол до кръста и по къси бели панталони. Към 1 часа се прибрах в кабината и легнах. Не можах дълго да заспя. Мислех пак за любимите ми хора в България, които още не бяха започнали да празнуват Нова година, защото нашите часовници бяха със седем часа напред.
В Сингапур стояхме цели 18 дни. Докато бяхме на кея, успях да изляза в града само три пъти. Останалото време бях или дежурен на кораба или стояхме на рейда. Между другото, „калашниците” разтоварихме рутинно, посред бял ден, без видими мерки за сигурност. Слава богу, отървахме се и от варелчетата с карбид.
... Запомних Сингапур и с един загубен бас. Вечер на рейда, част от екипажа се събираше в моряшкия салит, където едни играеха на карти и табла, други разговаряха и спореха, трети си седяха в кабините, четвърти даваха дежурства и вахти на мостика, машината и палубата - въобще, обичайни моряшки вечери. Отвреме на време, гледахме и филми, но в случая, два месеца след отплаването ни от България, всички филми вече бяха изгледани по няколко пъти и нямаше желаещи.
Седях в компанията на боцмана и няколко моряка. Споделяхме впечатленията си от града Сингапур. Ужким, някакси между другото, разговорът се завъртя около качествата на напитката „кока кола”. Знаейки за моята привързаност към тази напитка, започна спор колко е вредна кока колата, как разяждала живата тъкан и колко полезна била бирата. Естествено, аз защитавах тезата, че след като по цял свят се пие кока кола, няма начин да е вредна. Точно в този момент ми беше предложен бас,
- А на бас, че ако пуснем една монета в шише от кока кола, след 24 часа тя ще бъде разядена и метала от нея ще бъде купчинка прах на дъното на бутилката!
- Глупости! - казаха някои - Вярно е! - съгласиха се други.
Аз, естествено, казах:
- Глупости! А на бас! На какво?
Споразумяхме се на кашон бира „Туборг”. Излъчи се комисия. Донесоха бутилка кока кола. Старпомът бе определен за арбитър и трябваше да съхранява шишето с монетата за 24 часа. Бях сигурен, че ще спечеля - невъзможно е монета да бъде разтворена от напитка, която се пие почти ежедневно.
На следващата вечер в салета беше пълно с кибици. Старпома тържествено донесе бутилката, на дъното на която имаше ... купчинка метален прах! От разнеслия се бурен смях разбрах, че спорът предната вечер е бил постановка, за да се хване аджамия като мене. Тъй като, в пристанищата спиртните напитки и цигарите се запечатваха на кораба от митническите власти на съответната страна, то изпълних баса след отплаването ни за Япония. Капитанът, без проблеми, ми разреши да взема от домакина един кашон бира, който изпихме в смях и закачки.
За да приключа с тази история, ще си призная, че година по-късно аз се хванах на бас на каса „Загорка”, че една монета може да бъде разтворена в бутилка от кола за 24 часа. Пак загубих - монетата беше станала бляскава, но си стоеше цяла целеничка. Така и не разбрах българската кока кола ли беше по-слаба или българската 1 стотинка по-яка от сингапурските?
На 7-ми януари потеглихме за Япония...
15 Януари 1968 г. Източно Китайско море.
Екипажът се е увеличил с 5 малки маймунки, закупени в Сингапур. Някои взети от симпатия към тези мили животинки, които подскачат и ни веселят. Други с меркантилна цел,
- Ти знаеш ли, колко много пари могат да се вземат в Европа за една маймунка? Не я гледай, че тежи само 300 - 400 грама! - както винаги на кораба има специалисти по всичко.
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (7)
Новата 1968 г. Рейда в Сингапур.
Ето, че посрещнах първата си Нова година далеч от семейството. Честно казано, настроението на всички беше кофти. Ужким смях и разговори на висок глас, но се чувстваше, че нещата не бяха „тамън”. Събрахме се към 22 часа в офицерския салет. Всеки се старае да бъде весел, като хората, но само с ядене и пиене не се получаваше. Стана ми тягостно и излязох на палубата. Около нас са застанали на котва десетки кораби. Запалили са всичките си светлини. Гледката е впечатляваща и красива, но на мен ми е тъжно. Връщам се в салета. Вдигат се ужким различни тостове, а смисълът им е един:
„Нека Новата година донесе повече щастие, здраве и радост на нас и нашите семейства. Нека през нея да няма дълги раздели”.
Точно в полунощ излизаме на палубата. Свирят всички корабни сирени. От всички страни излитат разноцветни ракети. Стана светло като ден. Мислено прегърнах моята Буба и всички роднини. Заваля дъжд. Оставих водата да ме измокри хубаво и да прикрие влагата в очите ми. Ризата ми залепна за гърба. Съблякох я. Останах гол до кръста и по къси бели панталони. Към 1 часа се прибрах в кабината и легнах. Не можах дълго да заспя. Мислех пак за любимите ми хора в България, които още не бяха започнали да празнуват Нова година, защото нашите часовници бяха със седем часа напред.
В Сингапур стояхме цели 18 дни. Докато бяхме на кея, успях да изляза в града само три пъти. Останалото време бях или дежурен на кораба или стояхме на рейда. Между другото, „калашниците” разтоварихме рутинно, посред бял ден, без видими мерки за сигурност. Слава богу, отървахме се и от варелчетата с карбид.
... Запомних Сингапур и с един загубен бас. Вечер на рейда, част от екипажа се събираше в моряшкия салит, където едни играеха на карти и табла, други разговаряха и спореха, трети си седяха в кабините, четвърти даваха дежурства и вахти на мостика, машината и палубата - въобще, обичайни моряшки вечери. Отвреме на време, гледахме и филми, но в случая, два месеца след отплаването ни от България, всички филми вече бяха изгледани по няколко пъти и нямаше желаещи.
Седях в компанията на боцмана и няколко моряка. Споделяхме впечатленията си от града Сингапур. Ужким, някакси между другото, разговорът се завъртя около качествата на напитката „кока кола”. Знаейки за моята привързаност към тази напитка, започна спор колко е вредна кока колата, как разяждала живата тъкан и колко полезна била бирата. Естествено, аз защитавах тезата, че след като по цял свят се пие кока кола, няма начин да е вредна. Точно в този момент ми беше предложен бас,
- А на бас, че ако пуснем една монета в шише от кока кола, след 24 часа тя ще бъде разядена и метала от нея ще бъде купчинка прах на дъното на бутилката!
- Глупости! - казаха някои - Вярно е! - съгласиха се други.
Аз, естествено, казах:
- Глупости! А на бас! На какво?
Споразумяхме се на кашон бира „Туборг”. Излъчи се комисия. Донесоха бутилка кока кола. Старпомът бе определен за арбитър и трябваше да съхранява шишето с монетата за 24 часа. Бях сигурен, че ще спечеля - невъзможно е монета да бъде разтворена от напитка, която се пие почти ежедневно.
На следващата вечер в салета беше пълно с кибици. Старпома тържествено донесе бутилката, на дъното на която имаше ... купчинка метален прах! От разнеслия се бурен смях разбрах, че спорът предната вечер е бил постановка, за да се хване аджамия като мене. Тъй като, в пристанищата спиртните напитки и цигарите се запечатваха на кораба от митническите власти на съответната страна, то изпълних баса след отплаването ни за Япония. Капитанът, без проблеми, ми разреши да взема от домакина един кашон бира, който изпихме в смях и закачки.
За да приключа с тази история, ще си призная, че година по-късно аз се хванах на бас на каса „Загорка”, че една монета може да бъде разтворена в бутилка от кола за 24 часа. Пак загубих - монетата беше станала бляскава, но си стоеше цяла целеничка. Така и не разбрах българската кока кола ли беше по-слаба или българската 1 стотинка по-яка от сингапурските?
На 7-ми януари потеглихме за Япония...
15 Януари 1968 г. Източно Китайско море.
Екипажът се е увеличил с 5 малки маймунки, закупени в Сингапур. Някои взети от симпатия към тези мили животинки, които подскачат и ни веселят. Други с меркантилна цел,
- Ти знаеш ли, колко много пари могат да се вземат в Европа за една маймунка? Не я гледай, че тежи само 300 - 400 грама! - както винаги на кораба има специалисти по всичко.
Моторният кораб „Аргус” в първата година от експлоатацията му под името ROMANDIE.
Photographer: Paul Wille; Vancouver, November 20, 1952 https://www.shipspotting.com/
Photographer: Paul Wille; Vancouver, November 20, 1952 https://www.shipspotting.com/
Авторът на тези спомени Любомир ПОПОВ като помощник-капитан в Параходство БМФ.
Любомир Попов като курсант във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”.
Капитанът на „Аргус” в този рейс - к.д.п. Георги Йорданов Генов в кабината си на м.к. „Бачо Киро”, 14.02.1965, Япония. За него вж. Публикацията на Евгения РАНГЕЛОВА-ПЕЕВА 30 май 2011 г. К.д.п. Георги Й. Генов: Когато се кача на кораба, ДРУГ ставам!
... Отново сме на път. И отново океанът е негостоприемен - неговата кожа! Вече пет дена не можем да си кажем фамилиите. Писна ми вече. Все пак чугунът си е кофти стока. Корабът е като оловно човече - редовно прави крен по 20 - 25 градуса. Има моменти, когато достигаше и до 36 - 37 градуса. Вторият помощник Бай Марин се шегува:
- Ще запиша в дневника, че вълни заливат палубата, просветите на хамбарите, а отделни вълни и димохода на кораба...
Два-три пъти над кораба прелитаха американски военни самолети. Така ниско минаваха над мачтите на кораба, че лицето на пилота се виждаше ясно. Захождаха многократно, и по носа и по кърмата, за да прочетат името на кораба. Как ще го прочетат, като надписът се зариваше постоянно във водата, пък и корпусът ни е ръждиво-сив и се слива с цвета на вълните.
От три дена имам нов проблем. В каютата ми има постоянен стържещ звук в ритъм с клатенето. Обърнах и разместих всичко наоколо. Укрепих здраво всички подвижни вещи. Колкото пъти вляза в кабината, се ослушвам дали този гаден тънък звук е изчезнал.
Вбесявам се, търся съвети от всички, но стърженето продължава денонощно. На третия ден се наложи да облека по някакъв повод служебното си сако. И, о чудо, стърженето спря. Кой да предположи, че едно метално униформено копче от сакото, висящо на закачалката, се е търкало в стената и при всеки крен на ляв и десен борд е издавало този ужасен звук? Чудех се да плача или да се смея в тази ситуация?
Вълната продължаваше и взе да ми идва бая нанагорно. Добре, че кабината ми беше близо до мостика, та когато се наложеше тичах до там, за да „нахраня рибите”. Стомахът ми не задържаше много храна. Добре, че ядяхме повече сухоежбина и най-вече скара. Не беше възможно готвача да приготвя супи и манджи, пък и да ги имаше, не можехме да ги ядем при такова клатене.
Както и да е, след 3 дена пристигаме в Япония.
20 Януари 1968 г. Япония.
От 17-ти сме в Япония, но едва вчера по обяд се освободих и слязох на брега. Това което бях чел и слушал за тази страна се оказа вярно, а имено, че Япония няма нищо общо с Европа и Америка. Чакаме заставане на кея в град Явата (Yawata), в близост до някакъв металургичен завод. Впрочем, заводът бил построен още през 1901 г. и град Явата се е разраствал постепенно. Изобщо цялата индустрия на Япония е съсредоточена в близост до морския бряг, за да е улеснен достъпът на вносните суровини до техните заводи. Това е и обективна даденост, защото вътрешността на Япония е преимуществено планинска и слабо заселена. С площ три пъти по-голяма от България, Япония има население към 110 милиона души, населени предимно по крайбрежието.
Ще слизаме на брега. „Нашата група” (1) е сформирана, моряшките паспорти - взети. Времето е хладно и за първи път обличаме „гибралтарските” палта. Всичко е интересно, и хората, и архитектурата, и магазините, и движението. Оказа се, че Явата е свързана с още няколко градчета по крайбрежието на префектура Фукуока, в северната част на о-в Кюшю. Къде свършва едното и къде започва другото градче така и не ни стана ясно. Сигурен съм само, че се качихме на трамвай в Явата, преминахме през Тобата и слязохме в центъра на градчето Кокура. Казаха ни, че тук е големият търговския център. Има три големи универсални магазина, големи булеварди и луксозни хотели. Покрити с покрив цели улици и безброй магазини. (2) Забелязваме само един недостатък - всички надписи са на японски. Хората изглеждат страшно учтиви, жени в национални облекла, а и мъже се кланят при среща на улицата по цяла минута. А на входовете и изходите на универсалните магазини стоят момичета, чиято единствена работа е да посрещат и изпращат всеки посетител с поклони и благодарности. Къщите в японски стил са само в покрайнините, а в центровете на градчетата са издигнати модерни, в западен стил сгради.
Влязохме в един японски хотел да обменим английски лири и ни накараха да си събуем обувките пред входната врата. Хотелът беше малък, но уютен. В приемната ни настаниха да седнем в едни ниски кресла и докато чакахме да ни обменят парите гледахме по цветната (!) телевизия концерт на състава „Маймуните” (Monkees). След десетина минути дойде едно девойче, поклони се на всеки един от нас и ни поднесе японските йени на табличка. За една лира ни дадоха по 861 йени. Старите моряци казаха, че преди една-две години са давали по 1 200 йени, но сега, поради кризата на английската валута стойността й е паднала доста (?) (3). Излязохме от хотела. Никой не беше откраднал обувките ни. Тръгнахме из магазините. Нямах никакви конкретни намерения за покупки, освен традиционните грамофонни плочи и флагчета, от градовете, които посещавам.
Естествено, плочите са 45 оборота и съдържат по една песен от двете страни. Купих си току що видяните по телевизора „Monkees”, а така също „Sony & Cher”, „The Doors” и Том Джоунс.
Направи ни впечатление големия брой игрални зали. Оставаме с убеждението, че това е единственото забавление на японците. Видяхме цяла улица само с игрални салони. От любопитство влязохме. Играта се казва „пачинко”. До тогава не бяхме виждали толкова много автомати-флипери на едно място. Невъобразим шум от хиляди метални топчета и звукови ефекти. Отвреме на време се чува шум от изсипващи се десетки топчета - някой е спечелил. Правилата са елементарни: от касата си купуваш топчета (10 йени едното). Сядаш пред машината и започваш да ги пускаш през един отвор, а с другата ръка се опитваш да удариш топчето, което пада надолу. Ако влезе в някоя дупка автомата пуска определен брой топчета. Най-трудната за уцелване дупка пуска 100 топчета. Накрая, когато си свършил топчетата или просто си решил да си тръгнеш, взимаш останалите топчета и отиваш пак на касата. Връщайки хикс топчета, имаш право на съответната сума йени. Тъй като хазартът е забранен официално, си избираш нещо за сумата, която си спечелил - сувенир, бутилка кока-кола, кутия цигари, бонбони и още десетки други неща. Решихме, че е по-добре да видим някой филм и да пием по една бира, отколкото да си даваме парите за някакво си „пачинко”.
Навън вече се е смрачило и хиляди разноцветни реклами покриват фасадите на сградите. Погледът се чуди на коя да се спре. Някои от нашите, които са ходили в Токио, Йокохама или Осака, твърдят, че никой европейски град не може да се сравнява с японските светещи реклами. Гледайки рекламите само в Кокура и Тобата изобщо не се съмнявам в това твърдение.
Гледахме два филма и отидохме да пием по една бира...
Но за това ще пиша утре, тъй като ми се спи неудържимо. Пък и в такива моменти се натъжавам - сещам се за любимите хора в България.
21 Януари 1968 г. Явата, Тобата и Кокура.
Снощи умирах за сън и не можах да си довърша записа в дневника, затова сега продължавам.
Пропускам описанието, че гледахме два филма, тъй като не бяха нещо особено. Оказа се, че и в японските киносалони се пуши, пият безалкохолни напитки, кафе и се хрупат пуканки. Другото интересно беше, че субтитрите на японски език се появяваха отстрани, отвесно на екрана.
След киното взехме трамвая за Явата, и пак прекосихме Тобата. Лодката, с която щяхме да се приберем на кораба, тръгваше чак в 24.00 часа. Затова решихме да влезем в един от пристанищните барове, посещавани преимуществено от чуждестранни моряци.
Барът се казваше „Един милион”. Защо така - никой не ни каза. Малка заличка 6 на 6 м, един тезгях с бар-столчета, 5-6 масички и мюзик-бокс. Съдържателката стои зад бара и налива питиетата. (По-късно разбрахме, че на всички съдържателки на барове в Япония казват Мама-сан). А 5-6 момичета с умопомрачителен минижуп сервират и забавляват посетителите.
Щом влязохме в бара се насочихме към една маса четворка. Една от сервитьорките, обаче, настойчиво ни помолим да седнем на по-голяма маса. Настанихме се и ни поднесоха по една чаша вода. За да се убедим, че е така, единият от нас си потопи тайно пръста и го облиза. От тогава вече знаехме, че в Япония първо ти сервират вода а после ... После, беше по-сложно. Едно девойче донесе чиния с три димящи палачинки (според нас). Нещо бяло, топло и изпускащо пара. На пипане меко и горещо. Бях старши на групата и наредих строго:
- Никой да не пипа! - после няколко минути се правевехме, че разговаряме задълбочено.
Слава богу, на съседната маса току що бяха седнали двама филипинци и видяхме, че спокойно си бършат с тях ръцете. Оказа се, че това са хавлиени попарени кърпи, с които човек се освежава. От тогава вече знаем, че в Япония поднасят задължително и навити на руло бели хавлиени кърпи. Лятото - студени, а зимата - топли... След това друго момиче ни връчи по един кибрит, изработен специално за този бар, и едва след това пристигнаха поръчаните от нас бири. Оказа се, че в Япония, всеки магазин, ресторант или бар дават на клиентите си по един кибрит, обикновено с емблемата на заведението. А ние доста влизахме в магазините и събрахме доста кибрити.
Но, да се върнем в бар „Един милион”. Още преди да отпием пъвите глътки на масата ни дойдоха три от девойките и застанаха на колене на пода до всеки от нас. Страшно се сконфузихме. Момичетата бяха мили, симпатични, лишени от скрупули, бледо подобие на прочутите гейши, за които само сме чели. На вид всички изглеждат 18 годишни. Говорят достатъчно английски, забавляват госта, палят му цигарата, наливат в чашите бира от бутилката и не се дърпат рязко ако някой ги закачи неволно. Работното им време е до полунощ и не рядко си тръгват тогава от бара под ръка с някой клиент.
Постепенно се отпуснахме. Разбрахме защо ни настаниха на по-голямата маса. Най-куриозното беше, че девойките, въпреки нашата покана, не пожелаха да консумират никакъв алкохол, дори кока кола? Ние пък, с порастнало самочувствие повторихме и потретихме бутилките с бира. Опитвахме се да надвикаме мюзик-бокса, разговаряхме леко смутени и ни беше готино.
Наближаваше полунощ. Време беше да ставаме. „Нашите” момичета настойчиво ни молеха да останем до края на работното им време и после да отидем с тях на хотел. Горките, не знаеха, че заповедта на капитан Генов беше: Всички на борда до 00.30 часа!
Отказахме им. Те се почувстваха разочаровани, защото явно са разчитали да заработят нещо след работно време. Две от техните колежки, малко преди това бяха излезли под ръка с двамата филипинци от съседната маса.
Забързахме се към лодката, която щеше да ни откара до „Аргус”. На кораба реших да пиша в дневника си - толкова много събития и емоции... Скоро се отказах и побързах да си легна. Бях уморен, пък и в такива моменти човек се сеща за любимите хора, които е оставил в България...
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) Тук му е мястото да спомена, че излизането в чуждите пристанища ставаше само на групи от минимум трима души. Най-старшият по ранг се считаше за ръководител на групата и неофициално отговаряше за нея. И тримата се движеха заедно, посещаваха едни и същи места и нямаха право да се разделят. Това правеше сформирането на групата трудно, защото трябваше да се съвместяват различни интереси. Един настояваше да се ходи по магазините, друг - да се гледат филми, а трети предпочита лека разходка по улиците и по 2-3 бири в някое барче. В резултат се получаваше - по малко от всичко...
(2) Не знам колко големи са били магазините и булевардите, с какви очи съм гледал тогава, но така съм записал в дневника?
(3) Пак така съм записал в дневника?
- Ще запиша в дневника, че вълни заливат палубата, просветите на хамбарите, а отделни вълни и димохода на кораба...
Два-три пъти над кораба прелитаха американски военни самолети. Така ниско минаваха над мачтите на кораба, че лицето на пилота се виждаше ясно. Захождаха многократно, и по носа и по кърмата, за да прочетат името на кораба. Как ще го прочетат, като надписът се зариваше постоянно във водата, пък и корпусът ни е ръждиво-сив и се слива с цвета на вълните.
От три дена имам нов проблем. В каютата ми има постоянен стържещ звук в ритъм с клатенето. Обърнах и разместих всичко наоколо. Укрепих здраво всички подвижни вещи. Колкото пъти вляза в кабината, се ослушвам дали този гаден тънък звук е изчезнал.
Вбесявам се, търся съвети от всички, но стърженето продължава денонощно. На третия ден се наложи да облека по някакъв повод служебното си сако. И, о чудо, стърженето спря. Кой да предположи, че едно метално униформено копче от сакото, висящо на закачалката, се е търкало в стената и при всеки крен на ляв и десен борд е издавало този ужасен звук? Чудех се да плача или да се смея в тази ситуация?
Вълната продължаваше и взе да ми идва бая нанагорно. Добре, че кабината ми беше близо до мостика, та когато се наложеше тичах до там, за да „нахраня рибите”. Стомахът ми не задържаше много храна. Добре, че ядяхме повече сухоежбина и най-вече скара. Не беше възможно готвача да приготвя супи и манджи, пък и да ги имаше, не можехме да ги ядем при такова клатене.
Както и да е, след 3 дена пристигаме в Япония.
20 Януари 1968 г. Япония.
От 17-ти сме в Япония, но едва вчера по обяд се освободих и слязох на брега. Това което бях чел и слушал за тази страна се оказа вярно, а имено, че Япония няма нищо общо с Европа и Америка. Чакаме заставане на кея в град Явата (Yawata), в близост до някакъв металургичен завод. Впрочем, заводът бил построен още през 1901 г. и град Явата се е разраствал постепенно. Изобщо цялата индустрия на Япония е съсредоточена в близост до морския бряг, за да е улеснен достъпът на вносните суровини до техните заводи. Това е и обективна даденост, защото вътрешността на Япония е преимуществено планинска и слабо заселена. С площ три пъти по-голяма от България, Япония има население към 110 милиона души, населени предимно по крайбрежието.
Ще слизаме на брега. „Нашата група” (1) е сформирана, моряшките паспорти - взети. Времето е хладно и за първи път обличаме „гибралтарските” палта. Всичко е интересно, и хората, и архитектурата, и магазините, и движението. Оказа се, че Явата е свързана с още няколко градчета по крайбрежието на префектура Фукуока, в северната част на о-в Кюшю. Къде свършва едното и къде започва другото градче така и не ни стана ясно. Сигурен съм само, че се качихме на трамвай в Явата, преминахме през Тобата и слязохме в центъра на градчето Кокура. Казаха ни, че тук е големият търговския център. Има три големи универсални магазина, големи булеварди и луксозни хотели. Покрити с покрив цели улици и безброй магазини. (2) Забелязваме само един недостатък - всички надписи са на японски. Хората изглеждат страшно учтиви, жени в национални облекла, а и мъже се кланят при среща на улицата по цяла минута. А на входовете и изходите на универсалните магазини стоят момичета, чиято единствена работа е да посрещат и изпращат всеки посетител с поклони и благодарности. Къщите в японски стил са само в покрайнините, а в центровете на градчетата са издигнати модерни, в западен стил сгради.
Влязохме в един японски хотел да обменим английски лири и ни накараха да си събуем обувките пред входната врата. Хотелът беше малък, но уютен. В приемната ни настаниха да седнем в едни ниски кресла и докато чакахме да ни обменят парите гледахме по цветната (!) телевизия концерт на състава „Маймуните” (Monkees). След десетина минути дойде едно девойче, поклони се на всеки един от нас и ни поднесе японските йени на табличка. За една лира ни дадоха по 861 йени. Старите моряци казаха, че преди една-две години са давали по 1 200 йени, но сега, поради кризата на английската валута стойността й е паднала доста (?) (3). Излязохме от хотела. Никой не беше откраднал обувките ни. Тръгнахме из магазините. Нямах никакви конкретни намерения за покупки, освен традиционните грамофонни плочи и флагчета, от градовете, които посещавам.
Естествено, плочите са 45 оборота и съдържат по една песен от двете страни. Купих си току що видяните по телевизора „Monkees”, а така също „Sony & Cher”, „The Doors” и Том Джоунс.
Направи ни впечатление големия брой игрални зали. Оставаме с убеждението, че това е единственото забавление на японците. Видяхме цяла улица само с игрални салони. От любопитство влязохме. Играта се казва „пачинко”. До тогава не бяхме виждали толкова много автомати-флипери на едно място. Невъобразим шум от хиляди метални топчета и звукови ефекти. Отвреме на време се чува шум от изсипващи се десетки топчета - някой е спечелил. Правилата са елементарни: от касата си купуваш топчета (10 йени едното). Сядаш пред машината и започваш да ги пускаш през един отвор, а с другата ръка се опитваш да удариш топчето, което пада надолу. Ако влезе в някоя дупка автомата пуска определен брой топчета. Най-трудната за уцелване дупка пуска 100 топчета. Накрая, когато си свършил топчетата или просто си решил да си тръгнеш, взимаш останалите топчета и отиваш пак на касата. Връщайки хикс топчета, имаш право на съответната сума йени. Тъй като хазартът е забранен официално, си избираш нещо за сумата, която си спечелил - сувенир, бутилка кока-кола, кутия цигари, бонбони и още десетки други неща. Решихме, че е по-добре да видим някой филм и да пием по една бира, отколкото да си даваме парите за някакво си „пачинко”.
Навън вече се е смрачило и хиляди разноцветни реклами покриват фасадите на сградите. Погледът се чуди на коя да се спре. Някои от нашите, които са ходили в Токио, Йокохама или Осака, твърдят, че никой европейски град не може да се сравнява с японските светещи реклами. Гледайки рекламите само в Кокура и Тобата изобщо не се съмнявам в това твърдение.
Гледахме два филма и отидохме да пием по една бира...
Но за това ще пиша утре, тъй като ми се спи неудържимо. Пък и в такива моменти се натъжавам - сещам се за любимите хора в България.
21 Януари 1968 г. Явата, Тобата и Кокура.
Снощи умирах за сън и не можах да си довърша записа в дневника, затова сега продължавам.
Пропускам описанието, че гледахме два филма, тъй като не бяха нещо особено. Оказа се, че и в японските киносалони се пуши, пият безалкохолни напитки, кафе и се хрупат пуканки. Другото интересно беше, че субтитрите на японски език се появяваха отстрани, отвесно на екрана.
След киното взехме трамвая за Явата, и пак прекосихме Тобата. Лодката, с която щяхме да се приберем на кораба, тръгваше чак в 24.00 часа. Затова решихме да влезем в един от пристанищните барове, посещавани преимуществено от чуждестранни моряци.
Барът се казваше „Един милион”. Защо така - никой не ни каза. Малка заличка 6 на 6 м, един тезгях с бар-столчета, 5-6 масички и мюзик-бокс. Съдържателката стои зад бара и налива питиетата. (По-късно разбрахме, че на всички съдържателки на барове в Япония казват Мама-сан). А 5-6 момичета с умопомрачителен минижуп сервират и забавляват посетителите.
Щом влязохме в бара се насочихме към една маса четворка. Една от сервитьорките, обаче, настойчиво ни помолим да седнем на по-голяма маса. Настанихме се и ни поднесоха по една чаша вода. За да се убедим, че е така, единият от нас си потопи тайно пръста и го облиза. От тогава вече знаехме, че в Япония първо ти сервират вода а после ... После, беше по-сложно. Едно девойче донесе чиния с три димящи палачинки (според нас). Нещо бяло, топло и изпускащо пара. На пипане меко и горещо. Бях старши на групата и наредих строго:
- Никой да не пипа! - после няколко минути се правевехме, че разговаряме задълбочено.
Слава богу, на съседната маса току що бяха седнали двама филипинци и видяхме, че спокойно си бършат с тях ръцете. Оказа се, че това са хавлиени попарени кърпи, с които човек се освежава. От тогава вече знаем, че в Япония поднасят задължително и навити на руло бели хавлиени кърпи. Лятото - студени, а зимата - топли... След това друго момиче ни връчи по един кибрит, изработен специално за този бар, и едва след това пристигнаха поръчаните от нас бири. Оказа се, че в Япония, всеки магазин, ресторант или бар дават на клиентите си по един кибрит, обикновено с емблемата на заведението. А ние доста влизахме в магазините и събрахме доста кибрити.
Но, да се върнем в бар „Един милион”. Още преди да отпием пъвите глътки на масата ни дойдоха три от девойките и застанаха на колене на пода до всеки от нас. Страшно се сконфузихме. Момичетата бяха мили, симпатични, лишени от скрупули, бледо подобие на прочутите гейши, за които само сме чели. На вид всички изглеждат 18 годишни. Говорят достатъчно английски, забавляват госта, палят му цигарата, наливат в чашите бира от бутилката и не се дърпат рязко ако някой ги закачи неволно. Работното им време е до полунощ и не рядко си тръгват тогава от бара под ръка с някой клиент.
Постепенно се отпуснахме. Разбрахме защо ни настаниха на по-голямата маса. Най-куриозното беше, че девойките, въпреки нашата покана, не пожелаха да консумират никакъв алкохол, дори кока кола? Ние пък, с порастнало самочувствие повторихме и потретихме бутилките с бира. Опитвахме се да надвикаме мюзик-бокса, разговаряхме леко смутени и ни беше готино.
Наближаваше полунощ. Време беше да ставаме. „Нашите” момичета настойчиво ни молеха да останем до края на работното им време и после да отидем с тях на хотел. Горките, не знаеха, че заповедта на капитан Генов беше: Всички на борда до 00.30 часа!
Отказахме им. Те се почувстваха разочаровани, защото явно са разчитали да заработят нещо след работно време. Две от техните колежки, малко преди това бяха излезли под ръка с двамата филипинци от съседната маса.
Забързахме се към лодката, която щеше да ни откара до „Аргус”. На кораба реших да пиша в дневника си - толкова много събития и емоции... Скоро се отказах и побързах да си легна. Бях уморен, пък и в такива моменти човек се сеща за любимите хора, които е оставил в България...
Любомир ПОПОВ
(Следва)
(1) Тук му е мястото да спомена, че излизането в чуждите пристанища ставаше само на групи от минимум трима души. Най-старшият по ранг се считаше за ръководител на групата и неофициално отговаряше за нея. И тримата се движеха заедно, посещаваха едни и същи места и нямаха право да се разделят. Това правеше сформирането на групата трудно, защото трябваше да се съвместяват различни интереси. Един настояваше да се ходи по магазините, друг - да се гледат филми, а трети предпочита лека разходка по улиците и по 2-3 бири в някое барче. В резултат се получаваше - по малко от всичко...
(2) Не знам колко големи са били магазините и булевардите, с какви очи съм гледал тогава, но така съм записал в дневника?
(3) Пак така съм записал в дневника?
16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
12 декември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (5)
3 януари 2017 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (6)
17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
12 декември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (5)
3 януари 2017 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (6)