НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











Капитан далечно плаване Славчо Рангелов
Евгения Рангелова-Пеева
Пред входа на Морската градина във Варна на 14 ноември 1943 г. Кап. Славчо Рангелов със съпругата си Радка и дъщеря си Евгения.
ОТ ЧУКАРИТЕ КРАЙ ЕРМА ДО КАПИТАНСКИЯ
МОСТИК (8)

Очерк за капитан далечно плаване Славчо Рангелов

В Българското търговско параходно дружество - част 3

През същата зима, на 3 февруари 1942 г., в София със слово на проф. Емануил Попдимитров е открита първата самостоятелна изложба на Стоян Рангелов. Интересът към показаните картини е голям, защото “художникът внася нещо съвсем ново в акварелното третиране на природата; за Рангелов сюжетът се ражда със своя собствена мелодия, която той долавя и обгръща с цялата си душа”. Тези думи, изречени от големия български интелектуалец, поет и общественик, ценител на изобразителното изкуство и виден деец на Западнопокрайнската организация, са цитирани в пресата. Отбелязано е и това, че изложбата е открита и с концерт на трънчанката Гюрга Пинджурова-Тричкова. (Преди Ньойския договор тази възпитаничка на Пражката консерватория е учителствала в драинското училище “Васил Левски”!) Така в живота и в изкуството се подкрепят западнопокрайнците…
И през 1942 г. българските кораби - оцелелите - ще продължат да плават все така по ръба на риска, а моряците - между живота и смъртта. С Постановление № 14/01.06.1942  г. на Министерския съвет на Царство България е удължен с една година договорът за наемане от Германия на параходите “Цар Фердинанд”, “Бургас”, “Балкан” и “Княгиня Евдокия”. На 22 юли 1942 г. е нает и п/х “Варна” - за една година.
Въпреки недобрите за Германия перспективи за изход от войната срокът за наемането на българските кораби ще бъде продължен с ново решение от м. юни 1943 г. - пак за една година. По това време - лятото на 1943 г. - капитаните от випуск’32 са вече старши помощници. На чужди кораби плават В. Вълчанов и Д. Радулов, Д. Цанев е на п/х “Бургас” (помощник там е и кап. Д. Чакъров), Сп. Радулов е на “Варна”. Ново назначение - като старши помощник - се готви да приеме Сл. Рангелов, доскорошният втори помощник на п/х “Цар Фердинанд”. Но само след седмици, в злокобната нощ на 19 срещу 20 август 1943 г. командваната от кап. Васил Каракостов “Варна”, превозваща няколко стотици немски и румънски войници отпускари и взривни материали от Кюстенджа за Източния фронт и поради това внимателно екскортирана, е торпедирана от съветска подводница. Онова, което остава след взрива, потъва бързо в морето пред Евпатория на западния бряг на полуостров Крим. Загиват всички, с изключение на петима българи, които няма да се оттърсят от кошмарния спомен до края на живота си. Потъва в скръб цяла Варна. Вестта за трагедията разтърсва кап. Сл. Рангелов. Спас - неговият първи приятел от випуск’32, както е написано върху портретче, подарено на 15 юли 1939 г., не е между оцелелите! А толкова добри чувства и общи преживявания са ги свързвали повече от десет години: още от първия ден на плаца и в огромното спално помещение в Морското училище, когато габровчето се е държало все близо до брат си; после от плаванията, от разходките с нает велосипед, до редките последни срещи на брега, завършващи със сърдечно ръкостискане и пожелание за добър път. Потресен е и кап. Вълчанов, с който Спас е делял обща квартира на бул. “Сливница” във Варна (и общи костюми - поради еднакъв ръст!). Как да се примирят приятелите с мисълта, че приветливият Спас ще си отиде толкова млад, че точно това кротко и обичащо живота момче няма да бъде пощадено от пожара на събитията?… Ще им остане само парещият спомен и една скъпа снимка, направена при последната обща среща на петимата капитани от випуск’32. Щастлива случайност тогава  ги събира едновременно във Варна и те, по младежки разчувствани и малко подтиснати от усложнената обстановка, решават да увековечат момента във фотостудио. Паметна снимка реликва! (След години на един чин в прогимназията към бившата Девическа гимназия във Варна ще седят дъщерите на Славчо и на Спас, и двете родени през 1941 г. Хубавата и стеснителна Галя Радулова е без спомен за баща си. Това отеква болезнено в душата на кап. Рангелов, сирак от предишната война, и той ще насърчава всякак дружбата между децата. Докато течението на живота не ги понесе в различни посоки… В същата “а” паралелка на випуск’59 във вече смесената Втора гимназия ще учи и синът на кап. Д. Цанев, бъдещият капитан Веселин Цанев. Трима съученици - все първородни деца на трима съвипускници от Морското училище! Щеше ли да е така без досадното закотвяне във Варненското езеро през 1940 г.?)
През есента на 1943 г. 5000-тонният п/х “Балкан”, под командването на кап. Иван Станчев, е за кратко време във Варна. Построеният във Франция през 1911 г. кораб е дълъг 107 м, широк - 14 м. Има 68 пътнически места, но пътници отдавна не превозва. Във Варна товари въглища, за да отплава за пореден рейс до Солун. Невредими досега - след толкова изпитания и непрекъсната, изтощителна готовност за фатална атака - всички членове на екипажа се радват на срещата си с близките. Вкъщи си е и старши помощникът кап. Сл. Рангелов, с първите бели нишки тук-таме в косата. Сега вече може да сподели с жена си онези свои преживявания, които не е могъл да опише в писмата, докато е бил на море или в чужди пристанища. Германската военна цензура преглежда всеки лист и зачертава цели пасажи. Някои писма задържа, други връща. Същото става и с обратната поща. Затова и съпругата е съобщавала само неща, за които е предполагала, че “ще минат”. Например: как детето държи полученото татково писмо върху колената си и се опитва да го “прочете”, а после и да му “напише”. Колко се е зарадвало момиченцето на великденските яйца (давали са по 5 на човек!) и какво красиво дървено яйце, пълно с бонбони, е изпратила леля Сийка. (По това време г-ца Сийка Филева, завършила френска филология във Франция, работи като кореспондентка в софийска кантора.) С каква рокличка ги е изненадал чичо Михо от София. Какво е препоръчал д-р Спиридонов за болното стомахче на детето, какви капки и слънчеви очила за зачервените очички е предписал д-р Варро. Докладвано е накратко и за някои успехи или затруднения в снабдяването. Например: как моряшката съпруга е уредила въпроса с прясното мляко и доставянето на 1 тон въглища и 2 тона дърва, но не е успяла да извади медицинско за хляб от общински лекар. Какви компоти е сварила за зимата… На места, по необходимост, се споменава за разговори с лица във връзка с българските кораби в Браила и Галац. Например:
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (1)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (2)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (3)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (4)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (5)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (6)
От чукарите край Ерма до капитанския мостик (7)

Следва

Евгения РАНГЕЛОВА-ПЕЕВА









Последният екипажен списък на парахода “Балкан“, 14 декември 1943 г.
Рапортът на команданта на парахода “Балкан“ капитан далечно плаване Иван Станчев до директора на БТПД, 28 декември 1943
съпругата се надява да прати писмо по заместника на първия помощник кап. Платников, или по Фоса, или по г-н Панайотов, домакин на “Балкан”, или да предаде на кап. Радулов уговореното. Някъде като въздишка се е промъкнала изповед: “Все се моля да свърши веднъж войната, че вече да не се разделяме, толкова е лошо това. Все това ми е надеждата и това ме крепи. Слава Богу, че си имам Жени, но тя не може да запълни твоята липса. И макар че е мъничка, и на нея й е мъчно за тебе - все за тати приказва, всичко е твое, сутрин обезателно трябва да вземе снимката ти. Вече никога не се сбърква - все е на тати момиченце, никога вече на баба...” На 14 декември 1943 г. “Балкан” отплава към Гърция. И за да не му бъде толкова тъжно в наближаващите празници, кап. Рангелов отнася в каютата си последната семейна снимка. Тя е направена от уличен фотограф пред входа на Морската градина точно преди месец - на 14 ноември 1943 г. В този необичайно топъл за сезона ден Рангелови са отивали да поразходят детето, да подишат свеж въздух и - по варненски обичай - да отправят поглед към залива, фара на Галата, хоризонта. Елегантни, стройни, хубави и тримата. (Могло е да са вече четирима, но военната обстановка е натежала на кантара и ги е разминала с продължението на фамилното име…)
Сутринта на 17 декември 1943 г. п/х “Балкан“ навлиза в Егейско море. В книгата си “Морското търговско корабоплаване на третата българска държава” (ИК “Галактика”, Варна, 1996) кап. Тремол Иванов (випуск’28), директор на ПБМФ в периода 1948-1954 г., е написал следното: “В Егейско море при силен вятър и вълнение [корабът] среща перископ на подводница. Разминават се много близо. Насочва се към залива Мудрос на о-в Лемнос. Тук застава на котва. На 23 декември 1943 г. към 8:00 часа при сравнително спокойно море “Балкан” вдига котва и продължава пътуването до Солун под силен конвой от италиански преследвачи на подводници и самолети. Към 10:00 часа [когато са на траверс на нос Компи] е подадена тревога за появяване на подводница (U-boot alarm). Започват да пътуват “на зиг-заг”. Далеч пред носа на кораба преминава следа от торпедо. Непосредствено след нея - втора струя, която също отминава. Но третото торпедо улучва корпуса на “Балкан”. Следва силен взрив. Корабът се навежда на една страна и започва да потъва. Екипажът успява да спусне спасителните лодки и да напусне кораба, преди да е потънал. Загиват само намиращите се на вахта в машинното отделение - машинният боцман Петър Дишлийски и огнярът Атанас Диков, както и камериерът Ставро Йосифов. При изключителни обстоятелства се спасява огнярът Лазар Кацаров. Той плува в нахлулата между машините водна стихия, добира се до стълбите и с нечовешки усилия успява да излезе от машинното отделение, да се хвърли от борда в морето и да се добере до спасителните лодки. След кратко боледуване той оздравява и още дълги години работи като огняр на българските параходи.” 
На следващия ден по света - въпреки войната - посрещат католическата Коледа! С папско послание за мир. Православна София обаче тръпне в ужас след четири въздушни нападения. На 20 декември в огненото небе над Плана геройски е загинал Димитър Списаревски, извършил с изтребителя си първия таран в българската военна история. И докато вестниците заслужено му отдават последна почит, но не споменават за поредната морска трагедия, екипажът на потъналия п/х ”Балкан” е подслонен в Солун. Смълчани, премръзнали, брадясали мъже, с по една дреха на гърба. Като се изключат наденатите още преди атаката спасителни жилетки и брачните халки (който ги има), много малко е онова, което са успели да отнесат със себе си в последната минута. Във водовъртежа, образуван от разцепващия се и потъващ кораб, са изчезнали документи, пари и лични вещи, които са им били нужни или са им създавали уют на борда. Корабът им липсва по неподозиран начин - той сякаш е отнесъл частица от самите тях. (Подробностите от драмата ще помнят цял живот!) Ала от всичко най-непоносима е мисълта за тримата мъже, изчезнали безследно - дори без вик за помощ… Колкото до собственото им разминаване на косъм от смъртта, за оцелелите то е по-скоро милост Божия към близките, които зъзнат пред Параходството в очакване на вест от Солун. На деветия ден, в самото навечерие на Новата 1944 година, в. “Варненски новини” ще помести кратко съобщение: тъжен помен за огняра Атанас Диков, отнесен от “яростните вълни на морето на 23 декември”. Сподавен стон, все едно епилог на рибарско хрумване. Война е…
През януари 1944 г., след низ от досадни формалности, екипажът на “Балкан” получава разрешение да отпътува за България. По суша, вместо по вода - в необикновено тежката зима, сковала Балканския полуостров. И всред ужаса на войната: жертвите от бомбардировките на 10 януари 1944 г. са 100 души в Скопие и 750 в София! Навсякъде е осеяно с развалини, навсякъде е хаос, въпреки военното положение. Комуникациите са ден за ден, нищо не е сигурно.   
В София кап. Сл. Рангелов намира оцеляла, но заключена семейната къща във Вазовия квартал. След дълго лутане из съсипания град, корабокрушенецът, съвсем изнемощял, намира радушен прием на ул. “Славянска”, срещу мавзолея на княз Батемберг - у все още неевакуиралите се Елена и Пейчо Загорски, варненци и двамата. В първия момент домакините понечват да затръшнат вратата на апартамента. Стъписал ги е окаяният вид на мъжа, който звъни. (Всеки порядъчен човек би го взел за просяк и даже за крадец. Какви ли не скитници обикалят из опразващите се сгради!) Гласът на натрапника обаче преминава като ток през ушите им и те, развълнувани до сълзи, се спускат да прегърнат своя приятел. За потъването са чули, подробностите ще научат от първа ръка. Но нека най-напред предложат на госта сапун, вода и вкусна храна (менюто е военновременно, но домакинята е първокласна!). В това време ще успокоят тригодишния Боян: страшният чичко в хола го е уплашил не по-малко от сирената за въздушна тревога… По-късно кап. Рангелов ще научи, че близките му са живи и здрави, но войната ги е разпръснала. Брат му Михо е някъде из Сърбия с армейската си част. Останалите са евакуирани: Радка - на гара Белово, с фирма “Самуел Патах”; Стоян - в Попово, с Картографския институт; жена му, детето и баба Сета - на село, в Драинци! След едно от въздушните нападения и след продължила с часове спасителна акция съпругата и дъщерята на художника са били извадени невредими от мазето на рухнала от бомбите кооперация на ул. ”Цар Самуил”, където е бил апартаментът им. (Сред унищоженото имущество са и 80 завършени картини на художника, съхранявани у дома!) За да не се повтори трагедията, Стоян Рангелов евакуира семейството и майка си в запокитеното всред белите бърда Драинци. Малко преди тях с голяма група е изпратен братовчедът гимназист Стефан Симов. (С влак - до Перник. Там спътниците му инвалиди ще измолят камион от Минното управление, но - до Трън, където ще ги подслонят непознати хора. До Стрезимировци - 18 километри в снега - момчето ще бъде преведено от леля си Олга Ивкова. Ще се сгряват с чаша чай и глътка алкохол в кръчмите на Забел, Главановци и Слишовци. Ще преспят у Петър Маджара и по обяд ще са в Олгиния дом в Сухи дол (Суй дол). На следващата сутрин тетин Рангел и синът му, въоръжени със секири, ще  отведат момчето в Клисура - по краткия път през гъстата гора.) Пътуването на Сета, Славка и Весталка Рангелови е организирано по-предвидливо. Пътят до Стрезимировци изминават с камион. Нататък - с конска каруца. (След настаняването в началото на 1941 г. на германски части в Трънско и след нахлуването им в Югославия Ньойската граница е премахната и селищата са придадени обратно към Трънска околия. През 1947 г. Парижкият мирен договор ще ги остави отново в границите на Югославия.) За проверка на документите и за оглед на багажа спират при всеки немски пост. Напредват бавно - между преспи и сведени от снега клони. В Драинци ги очакват 43-годишният общинар Андрей (брат на Сета), красивата Наталия и децата им: три момичета (една бъдеща варненка и две бъдещи белградчанки) и две момчета (един бъдещ учител в покрайнината и един бъдещ професор в Скопие). В тяхната къща евакуираните ще останат до пролетта. Чрез Андрей ще поддържат връзка със София и ще следят събитията. В един от най-студените дни ще наблюдават от прозореца как по заснеженото било над къщата се изтегля колона партизани от Трънския отряд: много мъже и една-единствена жена, тръгнали на тежък поход. (От май 1943 г. под командването на Славчо Трънски в района действа партизански отряд, подпомаган от ятаци. След решението на Техеранската конференция от 21 декември 1943 г. снабдяването на отряда с оръжие, дрехи и санитарни материали се извършва нощем, по въздуха - с английски транспортни самолети. В последвалите сражения с военно-полицейските части падат много жертви и от двете страни, включително мирно местно население, югославски партизани и ръководителят на английската мисия майор Дейвис. През септември 1944 г. отрядът ще прерасне в дивизия, после в полк, който през Власотинци и Сурдулица ще тръгне по петите на бягащите от Югославия германци.) Гостенките преживяват с ужас и един невероятен случай: селските псета, погнати от вълк единак, се втурват към Андреевия двор, напъхват се в стая от приземния етаж на незаключената къща и се сдавят вътре на живот и смърт. Драинци наистина е друг свят - зимна приказка, както Стоян Рангелов е озаглавил един от пейзажите си от 1942 г. Макар че точно тук, в лабиринта от хребети, клисури и оспорвани граници в сърцето на Балканския полуостров, историческите събития са отеквали винаги по особено трагичен начин…
От гара Варна кап. Рангелов бърза към дома си. Но… на звъненето му не отговаря никой. А той е без ключове (и те са потънали с “Балкан”!). Притеснен, тръгва към Филеви. Къщата им сякаш се е снишила в снега. Зад прозорците не се мярка никой, уличният звънец като че ли не работи... Да са на лозето в такъв кучешки студ е невъзможно - там няма никакви условия! (Наредбата за евакуиране на Варна излиза на 18 януари.) Капитанът се покатерва по кованите железа на портата, прехвърля се в двора и си проправя пъртина към задния вход. Когато разтревоженият му глас отеква в тишината, зад стъклата се появява намръщеното лице на Барбата, после онези уплашени лица, за които е копнял през всичките ужасни дни след 23 декември. Оказва се, че и тук са го взели за разбойник - имало е прецедент. Война е! Но и във войната има мигове на щастие. Като този да дочакаш корабокрушенец…